— Упражни силата си върху Мари! — рече Доминик на Томас.

— Сега ли, господарю?

— Сега.

— С удоволствие, господарю.

Една от масивните ръце на Томас се стовари върху задника на Мари със силен удар. Сетне той застана близо до нея и много внимателно я стисна за едното бедро.

Мари пое шумно дъх. Тя бавно се обърна към Томас и затърка мекия си задник о него. Той й се усмихна като мъж, който предвкусва това, което ще последва.

Без да каже нито дума, Томас повдигна Мари с една ръка. Като се усмихваше, тя обви с крака мускулестите му бедра и се намести. Очевидно тази поза бе позната и за двама им, тъй като Томас тръгна напред без никакво колебание.

Двамата изчезнаха много бързо и от тях не остана нищо, освен високият, странно сладък смях на Мари, който се носеше из коридора.

— Благодаря на Бога за Силния Томас — рече Доминик.

— Амин — промълви Саймън.

Саймън се обърна и погледна загадъчно жена си. Той я огледа от главата до петите, сякаш изучаваше нещо съвсем непознато. И точно така беше.

Фактът, че Ариана го ревнуваше, бе много изненадваш за Саймън, дори по-изненадващ от момента, в който Ариана бе блъснала едрата си силна кобила направо в бойния жребец на изменника.

Ариана едва не бе умряла, за да спаси живота на Саймън.

Тя беше готова да използва камата си срещу една държанка, която го желаеше.

Тя се разтапяше и протичаше като гъст, стоплен на слънцето мед, когато той я посещаваше в сънищата й.

И въпреки това, когато беше будна, Ариана презираше сексуалния пир.

Саймън се питаше разсеяно, дали някой мъж някога е разбирал жените.

Дори и някой учен мъж.

— Можеш да прибереш кинжала, славейче.

Очите на Ариана се разшириха, когато погледна съпруга си.

През нея премина някаква топлина, когато го чу да споменава галеното име и забеляза замисления блясък в очите на Саймън.

— Или се каниш да забиеш острието в мен? — попита любезно той.

Бузите на Ариана пламнаха. С бързо движение тя сложи оръжието в ножницата.

— Отлично — рече Саймън. — Мисля, че напредваме.

Със сподавен смях Доминик се обърна и се зае с огромната желязна ключалка на оръжейната. Когато се отвори вратата, из въздуха се разнесе ухание на подправки.

— Факли — рече Доминик.

Саймън взе две факли от стената и подаде едната на Доминик, който влезе в тъмната оръжейна. Саймън направи знак на жените да влязат преди него. Мег влезе първа и Ариана я последва.

Като тръгна напред, Саймън се извъртя така, че трябваше тя да се отърка о неговото тяло, за да мине. Движението му бе ненадейно и смущаващо.

Ариана се отдръпна, преди да разбере какво прави.

Усмивката, с която Саймън я погледна, беше на човек, който е отвърнал на блъфа на друг и е разбрал, че е кух. А погледът му разкриваше, че да си победител в тази игра не е кой знае колко радостно.

Ариана се пресегна, за да докосне ръката му. Той обаче отстъпи настрани.

— Предпочитам искреността на първата ти реакция — каза той достатъчно тихо, за да не чуят другите.

— Ти си толкова бърз, просто ме изплаши, това е всичко.

— Мисля, че не.

— Саймън? — викна нетърпеливо Доминик, без да поглежда през рамо. — Къде си?

— Тук.

— Не изглеждаш особено нетърпелив да видиш богатството си.

— Не е нужно да го виждам, помирисвам го — рече сухо Саймън. Доминик се засмя.

— Наистина, особено пиперът.

Мег подуши, вдъхна дълбоко и сетне се намръщи.

— Какво има? — попита незабавно Доминик.

Тя се поколеба, отново пое дъх и тръсна глава, сякаш бе объркана.

— Миризмата е слаба за количеството подправки, които би трябвало да има в тези сандъци — рече тя накрая. — Навярно просто са добре запечатани.

— Или стари — рече Доминик. — С времето миризмата отлита.

— Съвсем пресни са — рече Ариана. — Икономът на баща ми се оплакваше безкрайно от високата цена, на която изпратиха най-фините подправки, само за да се прахосат върху варварското шотландско небце на бъдещия ми съпруг.

— Странно — рече Доминик.

— Едва ли — отвърна сухо Ариана. — Барон Дьогер е щедър само към рицарите си и дори тогава се оплаква от това колко скъпо му струват. Аз не съм нищо друго освен една дъщеря, от която се искаше да се омъжи за рицар чужденец, който не е избран от баща ми.

— Значи тогава би трябвало да е доволен, че си омъжена за нормански рицар — каза Доминик.

— Доволен ли? От дъщеря си? — Ариана се усмихна весело. — Това би било истинско чудо, господарю.

Доминик освети оръжейната с факлата. Светлината й бе отразена безброй пъти от оръжията, окачени на стените, от железните доспехи върху дървени поставки, от шлемовете и ръкавиците, изрядно подредиш върху рафтовете.

В един от ъглите бяха поставени седемнадесет сандъка според размера им. Медният им обков бе потъмнял от соления въздух, но ключалките им бяха смазани и лъскави.

Доминик постави факлата си в една от гривните на стената, посегна под мантията си и извади голяма кесия. В нея имаше различни ключове и навит пергамент. Върху пергамента отчетливо беше изписано съдържанието на зестрата в сандъците, както и други клаузи от брачния договор. Тежкият восъчен печат в долната част на документа бе поставен и върху капаците на всичките сандъци така, че да е невъзможно да се отвори сандъкът, без да се счупи печатът.

— Първо коприните — промълви Доминик. — Виждала ли си ги. Ариана?

— Да, сър. Те са много фини, а цветовете им съперничат на дъгата. Някои са толкова прозрачни, че пропускат светлината през себе си. Други са така изтънчено бродирани, че изглежда сякаш коприна е тъкана върху коприна, докато материята не застане изправена.

— Хубави коприни наистина — рече Доминик.

— Ако Саймън е съгласен — продължи Ариана, — бих искала да дам на лейди Амбър малко платове заради добрината й към мен. А има и един топ зелена коприна, която ще подхожда точно на очите на Маргарет.

— Готово — незабавно отвърна Саймън.

— Няма нужда — рече Мег.

— Благодаря — прекъсна я Доминик. — Обичам да гледам Мег, облечена в зелено.

— Боя се, че платът е прекалено прозрачен за обикновена употреба — предупреди Ариана. — От това, което дочух да казва баща ми на рицарите си, била по-подходяща за харем отколкото за студена английска крепост.

Чувствена усмивка потръпна по устните на Доминик.

— Нетърпелив съм да видя най-вече този плат — рече той. — Държанките на султана носеха доста, ъъъ, интригуващи дрехи.

Докато говореше, Доминик изтърси торбичката с ключовете върху един каменен перваз, избра един и тръгна към най-големия сандък. Ключалката се поддаде и миг след това падна печатът. Доминик повдигна капака и погледна вътре.

— Господи, какво е това? — промърмори той. — Саймън!

Като чу името си, Саймън отиде при него. На светлината се виждаха торби, направени от груба тъкан. С бързина, която накара Ариана да премигне, Саймън извади кинжала си и отвори една от торбите.

Оттам се изсипа едро смляно брашно. Саймън грабна една шепа, разтърка го и го подуши. С отвращение той разтвори шепата си и го изсипа върху каменния под на оръжейната.

— Развалено е — рече рязко той.

— А коприната? — попита Ариана, тъй като широкият гръб на Саймън й пречеше да надникне в сандъка.

— Брашно — рече Саймън.

Доминик започна да рови из сандъка.

— А коприната? — попита объркана Ариана.

— Няма коприна в този сандък — рече Доминик и се изправи. — В другите торби май има пръст вместо брашно.

Ариана застана между двамата мъже. Тя огледа одраскания сандък, счупения печат и отново сандъка.

— Беше ли непокътнат печатът? — попита тя.

— Да — отвърна Доминик.

— Не разбирам. Видях как прислужникът на баща ми пълни сандъците.

— Те често пъти си приличат — рече Доминик. — Навярно е станала някаква грешка.

Саймън не каза нищо. Просто взе един ключ от купчинката и затърси съответната ключалка. Ключът влезе в ключалката на един по-малък сандък. Той счупи печата и вдиша капака. Оттам се надигна аромат на канела и индийско орехче.

Саймън не проговори.

— Е? — рече Ариана.

— Пясък — рече рязко Доминик.

— Не те разбрах? — попита тя.

— Пясък — повтори Доминик.

— Но някога тук е имало канела — каза Саймън. — И индийско орехче. Дървото е запазило миризмата.

— Не разбирам — каза Ариана.

Но тонът й издаваше, че разбира твърде добре и се бои от това В тишината, която ставаше все по-дълбока, Доминик и Саймън прегледаха зестрата на Ариана. След изскърцването на капаците се чуваше една единствена дума, която описваше нещо без стойност вместо скъпоценни камъни, злато, сребро, коприни, кожи и подправки.

— Камъни.

— Пясък.

— Червясало брашно.

— Мръсотия.

Ариана се олюля и й се прииска да запуши ушите си, за да не чува грозната истина.

Предадената.

Когато отвориха и последния сандък, Доминик огледа съдържанието му с ръце на кръста. Сандъкът беше пълен си камъни.

— Изглежда, че има някакво несъответствие между зестрата, обещана от барон Дьогер и това, което е доставено — рече Доминик меко.

— Да — отвърна Ариана.

Макар Доминик да чакаше, тя не каза нищо повече.

— Лейди Ариана — каза остро той, — какво ще кажеш за това?

— Предадена съм. Отново.

Мрачният глас на Ариана трогна Доминик въпреки гнева му както и пръстите й, които посягаха за струните на арфата, която не беше с нея.

— Изглежда, че баронът иска да предизвика война — каза Доминик.

И да го бе чула, Ариана не отговори.

— Да — рече Мег. Малките й длани се свиха в юмруци. — Но какво печели той от подобно безчестие?

— Отървава се от един съюз, който никога не е искал — отвърна Доминик.

— Но той не е спазил дадения обет — запротестира Мег. — Подобно безчестие в очите на неговите перове му е струвало повече от няколко сандъка злато и подправки.