Мили Боже, какво да направя? Противно на разума и цялата минала болка копнея да стана истинска съпруга на Саймън.

Но в мига, в който стане това, той ще ме намрази както баща ми. Курва. Разпусната жена. Вещица.

— Ариана?

— Не ме отвращаваш, но съм уплашена.

— От какво?

Кипящите мисли в ума на Ариана бяха прекалено сложни, за да се изяснят. Затова тя избра най-простата истина.

— Страхувам се от това — каза тя, като прокара пръсти по възбудената плът на Саймън. — Създадено да разкъсва жената.

— Не е така. Създаден е да доставя удоволствие на жената.

— Не съм чувала никоя жена да го описва така — рече мрачно Ариана.

Саймън би спорил, но нейното докосване така бе изопнало цялото му тяло от силното желание, че бе болезнено.

— Втрий в мен балсам — рече тихо и дрезгаво той. — Ще ми помогне, а и ти ще научиш, че не всички мъже са зли зверове.

Саймън пое долната устна на Ариана между зъбите си, лекичко я захапа и прокара по нея език. Тя издаде лек звук и потрепери. Но се наведе към него.

— Докосвай ме — прошепна Саймън. — Изучавай ме, твоите ръце държат поводите, а не моите. Този път.

Дори самата Ариана не можеше да прецени дали от страх или от възбуда треперят ръцете й, когато отново ги спусна надолу по тялото на Саймън. След няколко колебливи погалвания тя натисна по-силно.

Продължи да го прави, любопитна за извивките на изненадващата мъжественост на Саймън. Тя го погали по цялата дължина няколко пъти, преди да се върне към възбудената плът, която се бе подала от бричовете му.

— Толкова е гладък — промълви Ариана, като го пое в ръка. — Не съм очакват това от нещо толкова твърдо. Тук чувствително ли е?

— Мили Боже — изсъска Саймън. — Боли ме.

Ариана изстина.

— Не исках да те наранявам. Наистина. Аз…

— Можеш да ме излекуваш — прекъсна я гой набързо.

— Как?

— Бричовете ми са много стегнати. Развържи ги.

Няколко мига Ариана гледа Саймън в черните страстни очи. С разтреперани пръсти тя направи това, което той искаше — разхлаби връзките, докато между дланите й се появи членът му, твърд и възбуден в пялата си дължина. Тя го загали нежно.

— Така по-добре ли е? — попита нетърпеливо Ариана.

Саймън изстена и цялото му тяло се обля в пот.

На светлината на огъня лицето му изглеждаше изпънато от болка.

— Наистина ли те боли толкова много? — прошепна Ариана разтърсена.

— Господи!

— Балсамът ще помогне ли?

Саймън потрепери.

— Да, Господи, да — рече той през зъби. — Излекувай ме, славейче!

Уханието на балсама се надигна от възбудената плът на Саймън, когато Ариана го нанесе.

— Някой ден и аз ще те галя така — рече дрезгаво Саймън.

— Моята форма е различна от твоята.

— Да. Ти си по-нежна от всяко листенце, създадено от Господ. Цветето на твоята женственост представлява нежност, която надминава всички представи — прошепна Саймън. — Копнея да галя това нежно място, да го вкусвам, да се къпя в знойните фонтани на желанието ти и да окъпвам и теб в моята страст.

Думите на Саймън шибнаха Ариана с огнен камшик, зачервиха кожата й и я оставиха без дъх. Ръцете й се плъзнаха още по-надолу и непознати усещания накараха пялото й тяло да затрепери. Пръстите й намериха изопнатите, болезнени сфери, които държаха в себе си неродени поколения. С любов и любопитство Ариана опипваше толкова различната плът на Саймън.

Той наблюдаваше лицето й през присвитите си очи. Среднощният воал на косите й му пречеше да го вижда добре. Пламъците от мангала изпращаха повече сенки, отколкото светлини по лицето на Ариана. Саймън не можеше да реши дали тя е обхваната от страст или е студена, а може би просто… изпълняваше дълга си.

Той затвори очи и престанала си задава неразрешими въпроси. Всичко, което имаше значение за него, бе тук, сега и той гореше в пламъци.

— Пръстите ти са като огнени езици — прошепна Саймън и потрепери. — Ближат ме целия и ме изгарят. Мили Боже, направо ме убиваш!

— Не — прошепна Ариана, сепната от напрежението в гласа му — Исках да излекувам болката ти, а не да я засилвам.

— Излекувай ме тогава.

— Може ли да се направи без… — гласът й секна.

О, боже, колко лошо е че Джефри ме научи да се страхувам от това, на което се наслаждават другите жени. Но далеч по-лош е, че ми отне девствеността, която трябваше да е моят дар за Саймън.

Не мога да понеса отвращението в очите на Саймън.

Както и в очите на баща ми.

И в очите на свещеника.

Да ме ненавижда и да вярва, че съм разпусната, а не невинна.

Как е възможно Саймън да вярва в друго? Като ме види човек как се държа с него, как го докосвам, галя и не искам нищо друго освен да съм близо и още по-близо до него.

Той ме привлича, но не със силата си. Не ме държи безпомощна в капана на мъжката си мощ така, че да не мога да избягам.

— Дали може да се направи без съвкупление ли? — попита Саймън, когато Ариана не проговори. — За това ли питаш?

— Да — прошепна тя.

— Да, може. Не е толкова хубаво, но пак е по-добре от нищо.

Думите на Саймън не казаха почти нищо на Ариана. Тя разбра единствено това, че има нещо, което може да направи, за да облекчи напрежението в твърдото му горещо тяло.

— Кажи ми как — пришпори го Ариана. — Нека те излекувам.

Саймън отговори, като сложи ръце върху нейните и започна да я учи как да го гали и как да го държи, кога да го измъчва и кога да спре.

Внезапно Ариана усети как той се разтърсва от конвулсии, чу неговия накъсан стон и усети нещо да се разлива по пръстите й, нещо като сребриста кръв. Тя погледна надолу, но видя само мантията му и нещо тъмно, което бе тялото му.

— Саймън? — попита нетърпеливо тя. — Добре ли си? Усетих… кръв.

Саймън почти се усмихна въпреки шока на удоволствието, което го пробождаше при всяко деликатно докосване на пръстите й по все още възбудената му плът.

— Не, славейче.

— Но аз я усетих — настоя тя. — Прекалено гъсто беше, за да е нещо друго.

— Това, което си усетила, са децата, които никога няма да познаеш, докато не изживеем екстаза на сливането.

Очите на Ариана се разшириха и се превърнаха в загадъчни тъмни езера. Тя затаи дъх, когато огънят премина през нея. Усети себе си по един непознат начин — гърдите й бяха напрегнати, а в знойната плът между краката й пулсираше обещание.

Бавно и нежно тя започна да гали все още подутата плът на Саймън, като мислеше, че ще го успокои, тъй като почти с всеки дъх го обземаха тръпки.

В този миг у Ариана разцъфна нещо, което беше повече от сън и по-малко от спомен.

Огън и ароматът на ром. Балсам, който се втрива в кожата ми и потъва в мен.

Навсякъде.

— Ти така ли се грижи за мен, докато лежах болна? — попита Ариана.

Обвинението в гласа й свари Саймън неподготвен. Току-що му бе помогнала да се освободи и дори в момента ръцете й го караха отново да набъбва от желание, а тя го гледаше така, сякаш е някакъв опасен непознат.

Саймън стисна челюсти в борба с разбунтуваната си природа. Не успя. Ариана бе прекалено близо, ръцете й бяха твърде нежни, а миризмата на екстаза — твърде прясна.

— Само веднъж — каза тихо Саймън.

— Кога?

— Когато почти се беше оправила. Помниш ли?

— Аз…

Ариана затаи дъх, когато я обля вълната на спомена.

Тя беше в унес, но това не бе кошмарът. Ръцете и устата, които галеха тялото й, бяха по-скоро нежни, отколкото груби, а гласът — по-скоро дрезгав, отколкото пиян, дъхът бе сладък, не вонеше на бира.

— Ти ме докосваше — прошепна тя.

— Да.

— Дори…

Гласът й замря, но Саймън разбра.

— Да — отвърна той. — Дори тук.

Ръката на Саймън се промъкна между бедрата на Ариана. Той сложи нежно длан върху нея.

Ариана въздъхна и се отдръпна, сякаш Саймън я бе шибнал с камшик. Дори да си повтаряше, че Саймън никога няма да я нападне брутално като Джефри, ехото на болката и унижението я караха да изтръпне.

Като ругаеше собствената си липса на самообладание и нейната липса на желание, Саймън отдръпна ръката си.

— Когато се лекуваше, не беше толкова студена — рече рязко той.

— Не бях будна.

— Нито беше заспала.

— Не си спомням — рече диво Ариана.

— Аз си спомням. Когато те докосвах така, ти се надигаше към мен.

С разширени очи Ариана погледна Саймън. Огънят превръщаше косата и подрязаната му брада в златисто сияние. Очите му бяха черни като самата нощ: ясни, дълбоки, изпъстрени с проблясъци от светлина.

— Сега разбираш ли? — попита той шепнешком.

Ариана тръсна глава толкова силно, че косата й се задвижи като черни пламъци.

Саймън отметна мантията, като откри на студа и танцуващата светлина на огъня всичко, което беше скрито.

— Погледни се — прошепна свирепо той. — Ти си почти гола, седнала върху мен.

Ариана потръпна.

— Помисли колко наблизо е сабята, колко разтворена и уязвима е ножницата — рече Саймън тихо.

Ариана погледна надолу. От нея се отрони тих звук.

— Не! — прошепна Ариана.

Когато понечи да се оттегли, ръцете на Саймън я хванаха здраво за бедрата и я задържаха на място.

— Страхуваш се от изнасилване ли? — попита язвително той. — Девет дълги дни и нощи ти лежа уязвима до мен. Да не би да си се събудила разкъсана и изнасилена?

Ариана едва го чу. Само знаеше, че не може да помръдне, не може да избяга, а трябва да направи и двете.

— Пусни ме! — извика тя, като напразно впи нокти в ръцете на Саймън.

Неподправеният ужас в гласа й охлади кръвта му така, както нищо друго не бе успявало. Обзе го ледена ярост от собствената му слабост и студенината на съпругата му.

Той я отмести от себе си толкова бързо, че тя падна върху импровизираното легло. Саймън се изправи, метна мантията около раменете си и за няколко мига стоя прав, загледан надолу към нея с очи, които бяха по-мрачни от всеки кошмар, който Ариана познаваше.