Колкото повече приближаваха конниците до каменния кръг, толкова по-неспокоен ставаше Саймън. Това вероятно се дължеше на липсата на листа по дърветата, но му се струваше, че сега там имаше повече камъни от последния път, когато бе идвал.

Ариана също гледаше съсредоточено, сякаш споделяше усещането на Саймън, че нещо в природата на самата земя се е променило.

Но чак когато стигнаха до каменния кръг безпокойството на Саймън се засили дотолкова, че той се почувства зле. Не искаше да гледа натам.

И въпреки това не можеше да откъсне поглед.

— Какво мислиш за земята? — попита той Ерик.

— Не виждам нищо нередно. Вероятно Уинтър и Стагкилър ще донесат различни вести.

Ерик спря там, където пътеката се разделяше. На юг се намираше крепостта Блакторн, а на запад — Сийхоум.

Стагкилър се появи от гората и затича нагоре по хълма към Ерик. Миг след него иззад един облак се появи Уинтър и се стрелна надолу към пръчката пред седлото на господаря си.

Разсеяният Саймън почти не забеляза пристигането на зверовете на Ерик. Колкото повече чакаше на разклона на пътеката, толкова по-сигурен беше, че ги наблюдават.

— Пътеката, която извежда от Спорните земи е свободна — каза Ерик на Саймън. — Не би трябвало да имате неприятности с каквито и да било изменници.

Саймън изръмжа.

— Нещо нередно ли има? — попита Ерик.

Почти нетърпеливо Саймън отново огледа гората. Колкото и внимателно да гледаше, не видя нищо освен мъх и лишеи, вечни камъни и оголени клони, обвити в имел.

Имаше само един кръг камъни. Саймън бе напълно сигурен в това. Единствените сенки бяха тези, хвърлени от слънцето по обичайния начин. Нямаше мъгла, която да прикрива вътрешната част на кръга, получен от камъните.

И въпреки това, когато Саймън обърна гръб на кръга, за да заговори на Ерик, се почувства неловко.

— Не — рече Саймън, — всичко е наред. Или така поне изглежда.

— Усещаш нещо, така ли? — попита Ерик.

— Студен вятър.

Ерик изгледа Саймън изпод око и се обърна към Ариана.

— А ти, лейди? Спокойна ли си?

— Сякаш — рече колебливо Ариана — има повече камъни отпреди.

Ерик я погледна остро.

— Как така?

Тя сви рамене.

— Просто така. Виждам повече камъни отколкото последния път, когато минавах оттук.

— Последният път, когато мина оттук, беше в безсъзнание от раната си — рече рязко Саймън.

Докато говореше, Саймън отново се огледа. Очите му се присвиха срещу слънцето, което пробиваше събралите се облаци. И въпреки това колкото и упорито да се оглеждаше, не видя нищо, което да потвърди странното боцкащо усещане по кожата му.

— Какво чувстваш? — попита тихо Ерик.

— Студен…

— Вятър — нетърпеливо го прекъсна Ерик. — И аз го усетих. Още какво?

Саймън погледна Ерик. Очите му бяха ясни, съсредоточени и неразгадаеми като небето.

— Чувствам бодежи под кожата си — призна Саймън.

— Опасност ли?

— Не съвсем. Но не и безопасност във всеки случай.

— Ариана? — попита Ерик, като се обърна към нея.

— Да, боцкане. Странно е.

— Отлично — рече доволен Ерик.

— Не и за мен — отвърна Саймън. — Сякаш ни наблюдават.

— Така е, но повечето хора не биха го забелязали.

Стоманата изсъска в ножницата, когато Саймън мълниеносно изтегли сабята си.

— Знаех си, че онези изменници няма да останат в Силвърфелс — рече той.

— Спокойно — отвърна Ерик. — Това е само самодивското дърво.

— Кое?

Ерик кимна с глава към каменния кръг.

— Свещеното самодивско дърво очаква — рече просто Ерик.

— Какво? — попита Ариана.

— Дори и друидите не са знаели — отвърна Ерик. — Само са знаели, че чака.

— Господи, какви глупости! — изръмжа Саймън. Само с един замах той вкара сабята в ножницата си.

Ерик се засмя като магьосник и обърна коня си към Сийхоум. Жребецът непокорно се изправи на задните си крака, тъй като не искаше да се отдели от другите коне. Ерик овладя буйството на коня с лекотата, с която слънцето се плъзга по водата.

— Бог да е с вас — рече той на Ариана и Саймън. — Ако се нуждаете от нещо, изпратете вест в Сийхоум. Ако е по силите на учените, ще ви се помогне. Можете да разчитате на нас.

За миг Саймън бе прекалено изненадан, за да каже нещо.

— Учените ли? Защо? — попита направо той.

— Касандра е хвърлила сребърните рунически камъни.

Саймън зачака в напрегнато мълчание. Усещаше, че няма да му хареса това, което ще последва. Беше прав.

— Вашата съдба е същата като на учените — каза Ерик. — Независимо дали го искате или не, всички ние сме вплетени в една неизвестна мозайка.

— Може би — каза Саймън.

Тонът му изразяваше, че изобщо не вярва в това. Очите на Ерик проблеснаха.

— Не се придържайте прекалено дълго към слепотата си — рече меко Ерик. — Ако видите истината твърде късно, цената ще бъде по-голяма, отколкото всички ние бихме искали да платим. Особено за вас.

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

От върховете към долината падна оглушителен гръм. С него се спусна и непрогледна живачна завеса от дъжд. Въздухът беше студен и свеж, наситен с острото ухание на земята и ливадите.

Точно под билото на хълма, на едно място, от което се разкриваше зашеметяваща гледка към долината и горите, Саймън бе направил лагер сред руините на римска крепост, строена някога върху останките от древно укрепление. Макар само половината от покрива на продълговатата стая да си бе на мястото, тази половина представляваше подслон за Ариана от проливния дъжд. Тя се грееше на голям огън, който гореше буйно под един отвор в гредите на покрива. В противоположната страна на една от вътрешните стени на укреплението гореше друг огън. Там си бяха направили заслон оръженосецът на Саймън и още трима войници. Най-високите пламъци на техния огън се виждаха, тъй като вътрешните стени бяха полусрутени. Във влажния здрач се носеха силите аромати на врящо, месо и зеленчуци и се смесваха с дима от огньовете. Мъжете разговаряха помежду си, като си отправяха груби шега и се смееха високо. Гласът на Бланш се извиваше между по-ниските тонове на мъжките гласове като ясна птича песен. Смехът й бе примамлив и чувствен, мъчителен като ръката на любовник, която се плъзга нагоре но бедрото само за да спре точно преди да е стигнала целта си… а сетне много внимателно грабва трофея.

Саймън не се съмняваше, че Бланш усилено преследва мъжете. Въпреки оплакванията й от липсата на удобства но време на пътуването и дългите часове бавна езда, в края на деня тя беше много щедра и раздаваше благоволението си.

Саймън й бе благодарен за това. Ако Бланш просто измъчваше мъжете и лягаше само с един, а отблъскваше другите, щяха да се появят онези смутове, които едно време създаваше Мари сред войниците на Доминик по време на свещения кръстоносен поход. Очевидно обаче този вид подли женски игрички не доставяха удоволствие на Бланш. Радваше я топлата мъжката горещина между краката й.

Момичешкият й смях ехтеше в здрача, следван от мъжките викове, докато тя мяташе една древна медна монета, а те извикваха това, което са избрали.

Ези!

Ези!

Ези!

Монетата проблесна и се обърна почти лениво над стената, като отрази близките пламъци. С бледите си мръсни пръсти Бланш хвана монетата във въздуха. Скрита зад стената, тя я плесна на голото си бедро.

— Ези е, момчета! — отвърна тя.

Надигнаха се стонове. Сега мъжете трябваше да изчакат, за да видят кой пръв ще легне с Бланш.

— О, хайде, хайде, има място за всички. И първо да си стоплите ръцете!

Прикрил усмивката си, Саймън се обърна към огъня. Бланш беше разпусната, но не бе момиче, което да създава неприятности сред войниците.

Той се надяваше, че Ариана не разбира кикота, пъшканията и боричканията, които се разиграваха само на четири метра от тях. Рухналата вътрешна стена създаваше само илюзия за преграда, нищо повече.

— Сигурна ли си, че ти е достатъчно топло? — попита Саймън. При този въпрос Ариана вдигна поглед. На фона на огъня очите на Саймън бяха и тъмни, и златисти, отразяващи пламъците. Доспехите проблясваха при всяко помръдване на мускулестото му тяло.

Тя кимна, отвръщайки мълчаливо, че й е топло.

При движението на главата й светлината от отъня се плъзна като ръце на любовник през разпуснатата и коса. Тъмни влажни кичури прилепнаха към лицето й и от тях се издигна лека пара.

— Сигурна ли си? Беше мокра до кости!

Саймън знаеше много добре това, тъй като бе разсъблякъл треперещата Ариана от всичките й дрехи, освен долната риза. Останалите й дрехи се сушаха върху копия, забити в пукнатините на каменния под.

Ариана кимна отново. Ако понечеше да отвори уста и да проговори, зъбите й щяха да затракат.

Саймън се наведе и загърна жена си с добре подплатената си с кожи мантия. Отдръпвайки ръцете си, проследи с палци линията на челюстта й.

През Ариана премина тръпка, която нямаше нищо общо с температурата.

— Изстинала си — рече незабавно Саймън.

— Н-не. Ти си този, който е облечен изцяло в студен метал. Вземи си мантията да се стоплиш.

— Господи Боже!

Саймън разкопча нетърпеливо доспехите си и ги остави настрани с лекота, която не даваше вярна представа за тежестта им. Тази задача можеше да се изпълни по-лесно с помощта на оръженосеца му, но Едуард бе зает с други дела.

Но дори и да стоеше наблизо в очакване да бъде повикан, Саймън нямаше да го извика Не искаше никой мъж да вижда Ариана в подобен обезоръжаващ вид.

— Утре ще облечеш вълшебната рокля — рече Саймън, като свали леката си кожена риза. — Тя отблъсква водата като патешки пух.

Ариана го погледна разбунтувано. Тя не бе обличала аметистовата рокля откакто осъзна, че представлява нещо повече от това, което изглежда.

Или поне така й се струваше. Трудно бе човек да е сигурен, когато става дума за нещата на учените хора.