— Няма нужда — промълви Саймън, без да вдига очи. — Трябваше да тръгнем веднага след утринната молитва. Ако се забавим още, докато си сменяш роклята, ще стане пладне, преди да тръгнем.

Преди Ариана да успее да отвори уста и да протестира, че ще й трябва съвсем малко време, за да се преоблече, Ерик направи една голяма крачка напред. Когато спря, бе застанал много близо до Ариана.

Саймън забеляза, но не каза нищо, макар да не му бе приятно съпругата му да е толкова близо до русия магьосник.

— Милейди, ще ми помогнеш ли да демонстрирам специалната тъкан на Сирина? — помоли Ерик.

Саймън го изгледа отстрани. Макар нищо да не личеше в изражението на Ерик и в тона на гласа му, забавлението се излъчваше от жълтите му очи.

— Разбира се, сър — каза Ариана. — Как мога да ти помогна?

— Вземи една дипла от роклята и се опитай да я прилепиш към ботушите или бронята ми.

— Аз ще го направя — рече рязко Саймън.

Гласът му изразяваше много повече. Казваше, че не желае Ариана да докосва мускулестия млад магьосник по какъвто и да било начин, дори с част от роклята си.

Саймън бързо протегна ръка и хвана роклята. Поднесе я към доспехите на Ерик. Нищо не се прилепи към тях. Нито пък материята показа някакво желание да го докосне. Саймън присви очи. Рязко се наведе и придърпа аметистовата материя към доспехите на Ерик. Тя се плъзна като слънчева светлина върху метал. Нямаше съмнение — нито прилепване, нито задържане.

— Господи — рече Саймън, като се изправи.

Той погледна към плата в юмрука си, сетне към Ерик. Без да каже нито дума, Саймън пусна плата, който се плъзна надолу и остана прилепнал по бедрото му.

Отстъпи крачка назад, сякаш бе опарен. Аметистовата материя го последва, докато Ариана не я грабна и тръсна надолу на мястото й около глезените си.

— Виждаш ли? — Ерик попита Саймън.

Ариана и Саймън си размениха смаяни погледи.

— Затова можеш да откъснеш от нея парче за раната на Ариана — обясни Ерик. — Всеки друг трябваше да се бори с плата, за да направи превръзка. И дори тогава щеше да му е нужен нож, за да разкъса конците.

— Не разбирам — рече Ариана.

Саймън не бе сигурен, че иска да разбере.

— Тъканите на клана Силвърфел могат да бъдат нещо като броня — отвърна Ерик. — Само онзи, в когото вярва човекът, носещ материята, може да й направи всичко, включително и да я разкъса. Ариана ти вярва.

Единственият отговор на Саймън бе един мрачен поглед.

— Платът ти харесва — каза Ерик.

Това не бе въпрос, но Саймън кимна.

— Да, харесва ми. Много — каза той неохотно. — Магия.

Но в гласа му нямаше разпаленост, тъй като материята бе спасила живота на Ариана.

— Учение, а не магия — поправи го Ерик. — Ти имаш дарба да учиш, независимо колко много се съпротивляваш и отричаш. Както и Ариана. Ако не бе норманка, бих се заклел, че във вените й тече кръвта на древните друиди.

— Така е — каза Ариана.

Гласът й бе толкова тих, че трябваше да мине известно време, докато и двамата осъзнаят, че е казала нещо.

— Какво рече? — попита Ерик, като я прикова с очи, които биха могли да бъдат и очи на сокол.

— Говори се, че в рода на майка ми е имало магьосници — рече просто Ариана. — Но не било вярно. Щом са ги порязвали, от тях е протичала кръв. Щом са забиели нож в сърцето им, са умирали. Не са правели заклинания. Носели са светия кръст и са се молели на Бога.

— Но някои от прадедите ти са били различни, независимо от това — каза Ерик.

— Различни, но не и хора на дявола — незабавно отвърна Ариана.

— Да — съгласи се Ерик. — За някои хора е трудно да приемат, че различното не е дяволско.

Саймън не каза нищо. Неговото мълчание беше смразяващо.

— Няма защо да се страхуваш — рече Ариана, като се обърна към Саймън. — След болестта дарбата ми да откривам предмети вече не е жива.

— След раната от ножа ли? — попита Саймън.

— Не, след една болест, която ме сполетя в Нормандия.

Ерик погледна хладно Ариана, докато в съзнанието си премяташе различните възможности, които биха се вписали в това, което знаеше за нея. Нищо не съвпадна, освен едно.

И това го накара да се бои за мира в Спорните земи.

— Болест ли? — попита меко Ерик. — Кога?

Тялото на Саймън внезапно се напрегна, готово за бой. Мекотата в гласа на Ерик бе по-опасна от звука на извадена сабя.

Ариана също чу промяната в гласа на Ерик. Той бе до мозъка на костите си наследник на лорд Робърт от Севера, мъж, чието богатство съперничеше дори на това на шотландския крал.

— Разболях се малко преди да напусна Нормандия — отвърна Ариана на Ерик.

— От каква болест?

Това не бе въпрос, а заповед.

Ариана се изчерви до корените на косата си, сетне пребледня силно, като си пожела изобщо да не бе повдигала въпроса. Нямаше намерение да разказва на Ерик подробностите, довели до изгубването на дарбата й.

— Моята съпруга — рече отчетливо Саймън — отговаря само на съпруга си, на своя крал и на Господ.

За миг Ерик изглеждаше така, сякаш щеше да отмине предизвикателството в думите му. Ученият мъж смени тактиката и отново се превърна в забавния компаньон за лов и разговори пред камината.

— Прости ми — промълви той към Ариана. — Не исках да бъда груб.

Тя кимна облекчено.

— Но ако някога пожелаеш да възвърнеш дарбата си — рече й меко той, — ела при Касандра. Или при мен.

Преди Саймън да заговори, Ариана го направи.

— Дарбата ми никога няма да може да се възвърне.

С тона си тя даде да се разбере, че темата е приключена.

— Много добре — каза Саймън в неудобното мълчание. — Не обичам магиите.

— А учението? — предизвика го меко Ерик. — Какво ще кажеш за него?

— Нямам нищо против учението в Спорните земи.

Саймън изтегли сабята си с изненадваща бързина. Мрачното острие проблесна на дневната светлина.

— О, черната ти сабя — промълви Ерик.

Той загледа оръжието с нескрито любопитство. За пръв път го виждаше толкова отблизо, тъй като за тренировките Саймън използваше друго, по-тъпо оръжие.

Нещо в черната сабя заинтригува Ерик. Сякаш някога нещо бе съществувало, а сетне е било изтрито.

Като протегна ръка, Ерик каза:

— Може ли?

Колкото и да се дразнеше от учения магьосник в дадени случаи, Саймън не се съмняваше в неговата солидност. Със сръчно движение обърна сабята и я подаде с дръжката напред.

Дръжката бе черна като острието и също толкова неприветлива. По нея нямаше никаква украса. Ерик хвана внимателно тежкото острие и вдигна дръжката към светлината. Като обърна острието, светлината обля тъмния й метал и разкри, че е била преработвана.

— Така си и мислех — рече Ерик. — Някога тук е имало скъпоценни камъни и позлата.

— Да — каза Саймън.

Нещо в гласа на Саймън накара Ерик да вдигне поглед от сабята.

— Повреди от някоя война ли? — попита направо Ерик.

— Да.

— Жалко, че е била съсипана дръжката.

— Съсипана ли? — рязко се засмя Саймън. — Това ни най-малко е оказа влияние върху баланса на острието. Всеки случай животът на Доминик струваше много повече от шепата скъпоценни камъни, които изчоплих от дръжката.

— Откуп? — попита Ерик.

— Да.

— Древен сарацински обичай.

— Както и предателството — тросна се Саймън.

Усмивката на Ерик беше жестока като извивката на соколова човка.

— Предателството не е привилегия само на едни. И то като първия грях е общо наследство на хората.

Усмивката, с която Саймън му отговори, бе огледален образ на неговата.

— Накрая освободихме Доминик със сила — продължи Саймън. — Съборихме двореца на султана камък по камък и разпръснахме камъните из пустинята.

С леко и бързо движение Саймън мушна сабята в ножницата.

— Идват — рече Ерик.

Саймън и Ерик се обърнаха и видяха Дънкан и Амбър, които бързаха през двора, за да се сбогуват с гостите си.

Появата на Дънкан бе сигнал за един от конярите. Младият мъж излезе от конюшните, повел два коня. Единият беше набитата кобила, която яздеше Ариана по време на престоя си в Стоунринг. Вторият беше млада кобилка със същото мускулесто тяло и с ясни очи.

— Тъмната кобила не бяга бързо — рече Дънкан на Саймън, — но има безстрашното сърце на боен кон. Такава е и дъщеря й. Вземи ги, отглеждай ги заедно с твоя жребец и нека синовете им да носят твоите синове в битките и към безопасността на дома ти.

— Лорд Дънкан — започна официално Саймън. Гласът му замря. — Прекалено щедър си. Вече ми даде достатъчно дарове да обзаведа цяла крепост, а аз все още нямам своя крепост.

— Мога да ти дам всичко, което имам, и пак ще съм ти длъжник — отвърна просто Дънкан. — Ако не бе заел моето място до Ариана, щеше да настъпи ужасен хаос и смърт там, където сега има мир и живот.

Дънкан прегърна набързо Саймън, докато съпругите им се сбогуваха.

— Ще ми липсваш, Саймън — рече тихо Дънкан.

— И ти на мен — каза Саймън, като отвърна на прегръдката.

После се обърна към Ариана и протегна ръка.

— Позволи ми да ти помогна — рече той. — Трябва да тръгваме, преди да са се събрали още облаци.

Преди Ариана да успее да се съгласи или да оспори, той я грабна на ръце, вдигна я и я качи на дългокракия си ловен кон. Животното изсумтя и пристъпи встрани, а подкованите му копита звъннаха по камъните.

Ариана успокои възбудения жребец с лекота, която накара Саймън да се усмихне. Той се метна на своето седло.

Сред викове за добър път, чаткането на копита и неспокойния лай на хрътките на Ерик, Саймън, Ариана, Ерик и свитата им потеглиха. Обработените земи останаха много бързо зад тях. Конете навлязоха в гори, където само тук-там имаше малки селца и кръгове от древни проядени камъни, вдигнали лица към слънцето.

Преждевременните бури бяха отнесли голяма част от яркото жълто и червено на дърветата, оставяйки голите клони да се чернеят на фона на обсипаното с облаци небе. При всеки полъх на вятъра се понасяха листа и се трупаха по склоновете и около древните камъни.