— Струва си човек да се примири с магьосничеството на учените и глендруидите, за да види как бързо оздравяваш — промълви Саймън към Ариана. — Когато видях как оня меч прободе плътта ти…

Гласът му секна в някакъв дрезгав звук. Той многократно беше преживявал отново този миг, беше виждал жестокия блясък на стоманата, знаейки, че нейната плът не може да се съпротивлява на острието, беше усещал отново смразяващата сигурност, че няма да може да стигне до нея достатъчно бързо, за да я спаси.

И не бе успял. Тя бе паднала в мига, в който той бе извикал името й. И тя не бе отвърнала на неговия вик.

Все още не му бе отговорила.

Ариана.

Сега обаче викът на Саймън си остана в разбунтуваната му душа, в която раняването на Ариана бе останало като още една рана, близо до кървящата рана от времето, когато Доминик бе платил за греховете на своя брат.

Саймън бавно се пресегна за съда с медицинската вода, която се топлеше на мангала. Той изцеди малко парче плат и започна много нежно да мие Ариана. Докато я миеше от лицето към гърдите, правеше всичко възможно, за да не обръща внимание на топлия й дъх и на още по-топлото докосване на гърдите й по ръцете си.

Когато тялото на Ариана изгаряше от треската и болестта, бе по-лесно да не забелязва чувственото му привличане. Тогава той успяваше да мисли за нея не като за момичето със сдържаната, мрачна хубост, което бе подпалило от желание тялото му още първия път, когато я видя, а като за плът, която трябва да бъде почиствана, подсушавана и мазана с мехлем, а сетне отново увивана, за да не настине.

Но тази вечер самото усещане за Ариана бе различно.

Тя се бе променила, след като пое от неговите устни последните капки от лекарството. В тялото й вече не се забелязваше леката отпуснатост, сякаш цялата й сила е отнета от оживяването след прободната рана. Макар и все още неестествено задрямали, умът и тялото й вече отхвърляха лекарствата и билките, които я бяха държали в целебен унес.

Едва доловимо се бе променила изящната линия на талията и бедрата на Ариана. Тя сякаш се отдаваше на неговото докосване, докато Саймън я къпеше, като превръщаше къпането от почистващ ритуал в нещо далеч по-чувствено.

Сега торсът й пееше и го викаше като сирена, както и дългите й крака. Буйният храст на женствеността й накара Саймън да затаи дъх дълбоко в гърдите си. Той се насили да отвърне поглед от черния триъгълник, иначе докосването му щеше да се превърне в любовно.

Саймън въздъхна дълбоко и бързо довърши работата си, като се насили да мисли за Ариана като за пациентка.

Въпреки това обаче реши да се въздържи от втриване на ароматния мехлем в кожата и от деликатните пръсти на краката й до грациозната й шия. Балсамът ухаеше прекалено чувствено, за да бъде лекарство, макар Касандра да настояваше, че е необходим за оздравяването на Ариана.

Саймън започна рязко да вдига аметистовата рокля нагоре около краката на Ариана. Но колкото и бързо да действаше, колкото и малко да я докосваше, тя му се струваше различна. Крайниците й бяха по-живи. По-жизнени.

Подканващи.

Тя бе почервеняла от онази женска треска, която познаваше само едно лекарство.

— Господи! — изсъска Саймън. — Какво ми става, та така страстно желая едно момиче, което не може да ми каже да или не?

Ариана е моя съпруга.

— Тя не е добре — промърмори той, като дръпна роклята около бедрата на Ариана с необичайна настойчивост.

Тялото й следва докосването ми както цветето следва слънцето.

— Но тя не е будна!

Тялото й е будно. Усещам го. Чувствам го. Ако я къпех с език, можех и да го вкуся.

Тази мисъл го разтърси. Изкушението бе толкова силно, че сякаш го удари както гръм удря земята.

Саймън спря да спори със себе си и се съсредоточи да покрие Ариана доколкото е възможно повече, преди да втрие балсам в нежната й рана. Но дългите широки ръкави на роклята сякаш имаха свой собствен ум. Те се оплитаха, извиваха се, убягваха му като дим.

И всеки път, когато Саймън повдигаше Ариана, за да поправи ръкавите, гърдите й се полюляваха и го докосваха по ръцете, по дланите. Веднъж до топлото й тяло се докосна дори бузата му.

Тя се усмихна унесено на милувката.

Из тихата стая се разнесоха цветисти фрази на сарацински. Саймън я пусна, вдигна единия ръкав и се огледа така, както би гледал зле обучена хрътка.

Материята се уви нежно около пръстите му и в ноздрите му лъхна едва доловимо ухание — на изгряваща луна, диви рози и намек за буря.

Уханието на Ариана.

Уханието на самия балсам, който Саймън не си разреши да втрие в променената й плът.

Балсамът, за който Касандра настояваше, че е от жизнено важно значение за пълното възстановяване на Ариана.

Като затвори очи, Саймън изстена съвсем тихо, така че никои не можа да го чуе, дори и той самият. Свитите му пръсти бавно се отпуснаха. Аметистовата материя се изплъзна от тях с нещо като въздишка.

Той взе едно от малките шишета, наредени на раклата до леглото на Ариана. Мирисът на балсама бе остър, ободрителен, свеж. Медицински, а не страстен.

Саймън потопи мрачно пръст в балсама и започна внимателно да го нанася върху алената рана между ребрата й. Тя лежеше съвсем неподвижно, като дишаше леко, не съвсем спяща. Едва доловимата усмивка я правеше толкова красива, че Саймън усети как някаква ръка сграбчва сърцето му.

Тялото ти ме желае, славейче.

То ме желае от самото начало, още когато беше сгодена за Дънкан.

И ти се бореше с това желание така упорито, както и аз.

Повече няма да се борим. Вече не си сгодена за друг. Аз съм твой съпруг. Ти си моя съпруга.

Усмивката ти покорява душата ми.

Точно когато Саймън вдигна ръка от раната на Ариана, тя се обърна настрани към него. Пръстите му останаха между гърдите й.

Саймън бе обзет от гореща вълна от главата до петите, но гореше най-силно там, където възбудената му плът напираше в бричовете.

Като си пое дълбоко дъх, той се насили да се отдръпне от сладката примка. Направи го, но с крайчеца на пръстите си докосна зърното на Ариана. То веднага се втвърди.

— Господи, това вече е прекалено — изстена през зъби той.

Саймън си каза, че трябва да стане и да излезе от стаята. Искаше да направи точно това. Но проклетите ръкави бяха паднали в скута му и го държаха като окован.

Той се пресегна да вземе съда с благоуханния балсам, който Касандра бе приготвила само за Ариана. Той бе топъл, гладък с размера и теглото на гърда, свита в дланта му.

Като отвори капака на съда, из стаята се разнесе ухание на рози и буря. Той вдиша дълбоко, като пое в себе си парфюма, който също като роклята, по-скоро засилваше отколкото да прикрива същината на Ариана.

Саймън потопи бавно пръсти в балсама. Той беше топъл, кремообразен, мазен, наситен с женственост.

И го изгаряше като желание.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Девет дни Саймън се грижи за Ариана като за бебе. Девет дни си казваше, че не забелязва женствената привлекателност на гърдите и бедрата й. Че не изпитва чисто чувствено удоволствие от втриването на балсам във всяка пора на кожата й. Че не иска да бъде като балсама, който потъва в плътта й и става част от нея.

Девет дни се лъга.

Какво ли си мислеше Касандра, когато ме накара да втривам ароматния крем във всеки сантиметър от тялото на Ариана? От камък ли съм, та да не изгарям от страст?

Ариана тръсна глава. Лъскави черни къдрици паднаха на гърдите й. Ръцете й се раздвижиха вяло и въпреки това много нетърпеливо в търсене на… нещо.

— Ариана — тихо промълви Саймън.

Главата й се обърна сякаш в отговор, макар очите й да бяха затворени. Саймън нарочно прокара пръсти по бузата й. Ръката й се вдигна и притисна пръстите му към лицето й.

Тя се обърна още по-близо до него, като очевидно приемаше докосването му.

Не, тя дори го желаеше.

— Иска ми се да се осмеля да те събудя — прошепна Саймън.

Това обаче бе забранено от Касандра. Тя бе казала, че когато Ариана оздравее напълно, ще отхвърли сама въздействието на лекарствата. Дотогава ще спи. Прибързаното събуждане само би забавило оздравяването й.

Когато Саймън започна да нанася балсама, топлият дъх на Ариана го обви. Той си казваше, че не прави нищо по-различно, нищо ново, и, разбира се, нищо чувствено.

И въпреки това не можеше да не забележи сякаш за пръв път смелата извивка на нейните вежди. Черните й мигли бяха толкова дълги, че падаха върху бузите й. Носът й имаше изчистена и права линия с леко извити ноздри. Скулите й изкушаваха пръстите му, както и хлътналите места под тях, където играеха отблясъци от огъня.

Уханието на балсама се изви нагоре, подсилено от топлината на тялото й. Парфюмът невидимо галеше Саймън с всяко докосване на кожата му в нейната. Той вдиша дълбоко аромата и желанието му пламна.

Саймън издиша и леко погали виолетовата материя, която прикриваше бедрата и краката на Ариана. Материята се плъзна настрани с лекотата на течаща вода, оставяйки Ариана гола.

Като внимаваше да не я раздрусва, Саймън я вдигна и я обърна на здравата страна. Каза си, че ръцете му не са се задържали върху бедрото й. Нито че е присвил пръстите си, за да докосне избуялата тъма, която лежеше скрита между бедрата й.

Саймън издаде приглушен звук, когато сабята между краката му се изду от желанието да влезе в ножницата. Сякаш никога преди не бе докосвал жена, никога не бе познал опияняващия аромат на женското желание, никога не бе разтварял нежните, благоуханни устни и не се бе вмъквал между тях в самото сърце на желанието. Саймън рязко отдръпна ръцете си, сякаш ги бе държал прекалено близо до пламък.

Това е лудост.

Нито разумната половина от съществото на Саймън, нито пък другата, буйната и страстната, се съгласиха със заключението.