Елизабет Лоуел - Омагьосаните

— Гледай — каза Учената жена на Мег.

След малко позата на Ариана недоловимо се промени. Тя вече не бе отпусната в здрав сън. По-скоро лежеше вяло. Кожата й изглеждаше по-бледа, по-тебеширена, някак съсухрена.

— Какво има? — попита Мег. — Какво не е наред?

— Само няколко пъти в летописите на учените кланът Силвърфелс е изтъкавал плат, покриваш нещо повече от самото тяло — прошепна Касандра. — Сирина е от този клан.

Саймън издаде дрезгав звук и се обърна да погледне Учената жена.

— Искаш да кажеш, че в роклята е втъкана някаква магия ли? — попита грубо той.

Касандра измери Саймън с поглед.

— Не — рече равно тя. — Искам да кажа: учените знаят, че светът е нещо повече от онова, което може да се премери, претегли, докосне и види.

Изражението на Саймън стана затворено.

— Обясни го.

— Разбира се.

Саймън зачака с напрегнато тяло.

— Но преди това — рече хладно Касандра, — опитай да опишеш на слепия Едгар що е изгряла луна и да разкажеш за песента на славея на глухото дете на мелничаря.

Саймън се обърна към Мег.

— Тази проклета рокля вреди ли на Ариана? — попита той.

Мег се наведе и замислено положи ръка върху дрехата, като я загледа така, както би гледача човек със зелените си очи.

— Тя е от изключително странна материя — рече Мег, като се изправи, — но в нея няма и полъх от зло.

— Сигурна ли си? — попита Саймън.

— Сигурна съм — рече Мег. — Нито една друга материя нямаше да задържи кръвта в тялото на Ариана. Това лошо ли е?

Саймън затвори очи. Видимо стисна зъби, като се опита да сдържи гнева си.

Никога ли няма да се освободя от магиите?

Ще се освободя ли някога от магията, която ми направи Мари и тази, която аз направих на Доминик?

Саймън въздъхна тежко. Очите му се отвориха, ясни и жестоки, събрали всичко неказано, отровата в душата му.

— Не харесвам магьосничеството — рече той накрая. — Освен твоето, Мег, тъй като то спаси живота на Доминик. И защото би умряла, но не би го предала.

— А Амбър? — попита Мег.

— Тя принадлежи на Дънкан.

Ариана леко изстена и завъртя глава от една страна на друга, сякаш търсеше нещо.

— Теб търси — рече Касандра.

Саймън погледна към учената жена.

— Мен?

— Да.

— Грешиш. Моята съпруга не ме харесва.

— Наистина ли? — промърмори Касандра — Е, това обяснява нещата.

— Какво обяснява? — попита нетърпеливо Саймън.

— Това, че едва не е умряла, за да можеш да живееш ти.

Саймън затвори, уста толкова рязко, че зъбите му изтракаха. Мускулите на челюстта му изпъкнаха.

— Не знам защо нахлу посред боя — каза тон, като процеждаше всяка дума. — Това ще е първото, което ще я попитам, когато се събуди.

— Ако тръгнеш утре, Ариана едва ли ще се е събудила — рече Касандра делово.

Лицето на Саймън пребледня. Той се обърна, за да погледне отново жена си. Кожата й сякаш бе покрита с вар. Всеки път щом поемеше дъх, тя изстенваше, сякаш между ребрата й се забиваше нож.

— Обясни го както искаш, Саймън — рече Касандра, — или не му обръщай внимание изобщо, но Ариана оздравява по-бързо, когато лежиш до нея.

— Може ли да пътува? — попита той.

— Утре ли? Не — отвърна Касандра. — Вероятно след две седмици.

Саймън погледна към Мег, но тя вече излизаше от стаята.

— Мег?

— Ще доведа Доминик — рече тя.

Саймън се запъти към леглото на Ариана, но бе възпрян от ръката на Касандра. Той погледна хладните бели пръсти, обвили китката му. Върху ръката на Учената жена проблясваше като уловена дъга пръстен с червен, зелен и син камък.

— Първо, нека Глендруидския вълк да види Ариана така, както е, без твоята жизнена сила, която се предава през дрехата — каза Касандра.

Саймън понечи да попита нещо, видя пламъчето на очакването в очите на Касандра и реши да не казва нищо.

— Какво става? — попита Доминик, като влезе в стаята. — Мег казва, че състоянието на Ариана внезапно се е влошило.

— Погледни я внимателно, Доминик — рече Касандра.

Тонът на Учената жена каза на Доминик много повече от думите. Той загледа Ариана така внимателно, както ловецът би гледал първото появяване на елена от прикритието му.

— Как ти изглежда?

Доминик погледна към Саймън.

— Говори свободно — рече Касандра. — Саймън ни уверява, че между него и съпругата му няма обич.

— Изглежда ми като жена с родилна треска — рече направо Доминик.

— Или като рицар с треска в резултат на раняване — додаде Касандра.

— Да.

— Лечителко — обърна се Касандра към Мег. — Върви при Ариана. Сложи ръка върху плата, който изтъка Сирина.

Мег го направи с въпросителен поглед. Нищо не се случи.

— А сега съпругът ти — каза Касандра.

Мег се оттегли и Доминик отиде до леглото и докосна материята.

— Странно нещо — промърмори той. — Не мога да кажа, че ми харесва на допир.

— Отдръпни се — изкомандва Касандра.

Тя постави ръка върху материята. След няколко мига се отдръпна.

През цялото време Ариана продължаваше да стене и да се мята в треска. Скулите й горяха алени и показваха, че в нея се надига огънят на треската.

— Саймън — каза Касандра.

Саймън пристъпи напред с нежелание и докосна материята.

Както винаги, тя му достави удоволствие. Тя беше като целувката на Ариана — никога една и съща, променяше се даже докато я докосваше. Материята освен това изглеждаше много интригуващо, сякаш в нея се преплитаха аметистови, виолетови и жълтобели отсенки, които създаваха картини, променящи се с всяко вдишване, с всеки миг.

Жена в екстаз, с отметната назад глава и разпусната коса, с отворени устни, издаващи вик на невероятно удоволствие.

Омагьосаната.

Един воин, сдържан и страстен, съсредоточен с цялото си същество в мига.

Чародеецът.

Сега той се навеждаше над нея и пиеше виковете й…

— Виждаш ли сега? — Касандра попита Доминик.

Гласът на Касандра накара Саймън внезапно да потрепери. Прониза го първичен копнеж.

Той почувства, че почти е докоснал нещо, което нито може да се претегли, нито да се види.

Нито пък да се докосне.

— Да — отвърна Доминик. — Сега Ариана си почива. Това специален ефект на учените ли е?

— Всъщност не — каза Касандра. — Това е свойство на някои тъкани, изтъкани от клана Силвърфелс. Всяка тъкан е различна. Всяка става още по-различна с носенето. Просто е такава.

Доминик потърка замислено носа си, сетне се обърна към брат си.

— Ще останеш с Ариана — рече Доминик.

Саймън отвори уста, за да протестира, но брат му все още говореше.

— Веднага щом стане безопасно да пътува, доведи съпругата си в крепостта Блакторн.

— Ами ако зимата ни задържи тук?

— Така да бъде. Дъщерята на барон Дьогер е по-важна от това да имаме още един рицар в Блакторн, дори да е като теб. Освен ако…

Гласът на Доминик замря, когато се обърна и погледна към жена си.

— Освен ако не сънуваш още по-голяма опасност, соколче мое. Тогава ще размисля за присъствието на Саймън в крепостта Блакторн.