— Странно, че конете ви са отказани.

Като сви рамене, Саймън каза:

— Кобилата беше минавала по пътеката преди. Мъглата не я обърка.

— А Касандра и Ерик не бяха ли ходили в долчинката преди това? Тя е част от земите на Сийхоум, нали?

— Не, не бяха. А тя е част от земите, да.

— Защо не са ходили? Звучи така, сякаш е богато и чудесно местенце, което може да поддържа поне една крепост, а може би и повече.

— О, Господи! — промърмори Саймън.

Като гледаше внимателно съпруга си, Ариана зачака нетърпеливо отговора, без да разбира защо. Знаеше само, че някак, по някакъв неведом начин, каменният кръг и мистериите около крепостта бяха важни за нея.

— Саймън? — рече Ариана в очакване на остатъка от историята.

— Касандра каза, че Свещените места по свое желание приемат или отблъскват хората — отвърна Саймън. — Каза, че Гоустглен я е отблъснала, както и Ерик.

— Ти опита ли?

Той рязко кимна.

— И тя те отблъсна, така ли? — прошепна Ариана.

Саймън издаде звук на отвращение.

— Не, нищо не ме е отблъснало. Не можеше да се проникне през проклетата мъгла.

Тонът на Саймън казваше повече. Много повече. Разкриваше колко влудяващо е било за него да разбере, че напред има пътека, по която нито хрътката, нито ловецът могат да минат, докато… някаква неразбираема, невъзможна, нелогична сила не им разреши.

— Но Дънкан е бил приет? И Амбър.

— Приет ли? — сви рамене Саймън. — Просто тогава мъглата беше по-рядка.

— Непрекъснато ли има мъгла там?

— Не знам.

— Сигурен ли си, че Дънкан не е учен?

— Какво значение има това за теб? — тросна се Саймън с едва сдържано раздразнение. — Не си омъжена за него.

— Ти и Касандра съюзници ли сте?

Смяната на темата накара Саймън да премигне. Той погледна жена си в очите. Виолетовата им чистота бе главозамайваща. Това му напомни как изглеждаше Ариана на светлината на свещта, с притворени очи, потръпваща, изцяло отдадена на целувките му.

— Доминик уважава дарбата на Касандра да предсказва — рече накрая Саймън.

— А ти? — попита Ариана.

— Аз уважавам Доминик.

Ариана се намръщи и отново погледна към загадъчните, мърдащи сенки вътре в кръга от каменни блокове.

— Ти отхвърляш Учението — рече тя бавно, — и въпреки това учените те ценят.

Саймън я изгледа мрачно.

— Кое те кара да мислиш така? — попита язвително той.

— Касандра ми каза. Заради теб ми подариха тази рокля.

По лицето на Саймън се появи нескрита изненада.

— Вероятно ме ценят, защото ценят Доминик — отвърна Саймън след малко.

— Не.

— Звучиш доста уверено.

— Така е.

— Интуиция ли? — попита саркастично той.

— Информация от първа ръка — тросна се Ариана. — Касандра ми каза, че те ценят, защото ти имаш качествата да станеш учен. Малцина ги имат.

— О, Господи, колко надуто звучи!

Саймън рязко смъкна гуглата на сокола, сложи Скайланс върху рицарската си ръкавица и пришпори коня си. В отговор птицата разтвори човка и замаха с криле. Само ремъците, които мъжът силно стискаше в юмрука си, не даваха възможност на сокола да възседне дивия вятър.

— Ела — рече рязко Саймън. — Скайланс става нетърпелив, а и аз също. Езерото на мъглите е точно зад онзи хребет.

С тези думи Саймън се понесе в галоп, далеч от въпросите, чиито отговори бяха за него както неудобни, така и неизвестни.

Конят на Саймън беше с дълги крака и огромно желание да галопира. Кобилата на Ариана бе с тежки кости и широки гърди, мускулесто животно, чиито жребчета бяха обречени да носят рицари в доспехи в битките, а не да преследват елени по време на лов.

Кобилата на Ариана не проявяваше никакъв интерес към галопа, освен ако наблизо нямаше глутница вълци. И въпреки че ездачката я пришпорваше по хитър начин, тя едва бе стигнала върха на възвишението, когато до Ариана достигна смразяващия кръвта вик на Саймън:

— Изменници! Бягай към крепостта, Ариана!

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Щом чу предупредителния вик на Саймън, Ариана дръпна юздите. Това накара кобилата да се изправи на масивните си задни крака. Ариана се задържа без усилие върху седлото, като балансираше и гледаше съсредоточено надолу по хълма, към пътеката, обвита в мъгла.

Един бърз поглед й бе достатъчен: разпръснати тук-там дъбове, блеснало като живак езеро и две групи изменници, които пришпорваха конете си към Саймън. Мъжете бяха по-малко от миля от нея и на около двеста метра от Саймън. Двамата най-бързи носеха стари бойни шлемове и яздеха коне като Саймъновия — дългокраки животни, отглеждани по-скоро за лов, отколкото за бойното поле.

Имаше обаче още трима по-назад и те бяха в железни доспехи от главата до петите. Дори и конете им имаха броня на гърдите и гърбовете си. Макар да бяха рицари, по щитовете и кавалерийските копия на мъжете липсваха знамената и гербовете на господаря им.

Саймън не направи опит да избяга от рицарите-изменници. Той застана мрачно на място, като пазеше подхода към хълма.

Пазеше Ариана.

Пред ужасените очи на Ариана първите двама се нахвърлиха върху Саймън, вдигнали мечовете си за убийствени удари. Ариана изкрещя името на съпруга си, но викът й се изгуби в звъна на стоманата, ударена в стомана. Мечът на Саймън срещна и пречупи веднага по-слабото оръжие на изменника и се впи в уязвимата му атът.

Изменникът падна окървавен на земята. Неговият кон избяга уплашен между дърветата.

Вторият изменник извика някакво проклятие. Разярен, той замахна мощно към Саймън, който завъртя коня си така, че да посрещне удара. Сетне с бързина, която едва ли можеше да се проследи, Саймън пусна юздите и с цвете ръце замахна с меча.

Вторият изменник умря по-бързо дори и от първия.

Другите трима изменници пришпориха бойните си коне и се понесоха в галоп към Саймън.

— Бягай, Саймън! — извика Ариана. — Конят ти е по-бърз от техните!

Кратката битка бе отдалечила Саймън от Ариана. Той не чу виковете й. Чу само тропота на изменниците, които се приближаваха с всеки удар на сърцето. Едната му ръка хвана здраво поводите, другата — големия меч и Саймън зачака.

Докато чакаше, той си пожела да има до себе си якия като дъб Доминик или Дънкан от Максуел. Но разполагаше само с бързата си ръка и ума си, както и необходимостта да защити момичето с виолетовите очи, което съдбата му бе поверила.

Камшикът на Ариана изсвистя във въздуха и шибна кобилата. Преди сепнатото животно да се окопити, ръката на Ариана се вдигна и удари още веднъж. Кобилата пое в лек галоп, сетне в по-бърз, като се запромъква между дърветата и покрай камъните.

Но Ариана галопираше не към крепостта Стоунринг, където щеше да е в безопасност, а надолу по хълма към Саймън.

Съсредоточен в атакуващите рицари, Саймън бе с гръб към склона. Нямаше съмнение, че изменниците имаха намерението да се бият трима срещу един, макар Саймън да нямаше нито броня, нито боен кон, за да се защити.

Той беше в безнадеждно неизгодна позиция и го знаеше.

Което бе още по-лошо, той не беше сигурен, че ще остане жив достатъчно дълго, за да успее тежката кобила на Ариана да стигне до убежището на крепостта.

Саймън чакаше напрегнат, търсейки с очи някаква слабост в триото, което приближаваше към него. Единият от рицарите вече изоставаше малко назад. Конят му бягаше така, сякаш бе леко скован в задните крака. Най-едрият от тримата бързаше напред, очевидно нетърпелив да убива. Най-дребният мъж яздеше непохватно, като предпазваше гърдите си, сякаш наскоро бе ударен силно отляво.

Който и да се е бил последен с теб, добре се е представил, помисли си Саймън. Трябва да е носил броня.

С насочено копие най-нетърпеливият изменник изкрещя, предвкусвайки победата и пришпори коня си към Саймън, като държеше здраво поводите и притискаше коня между силните си крака.

В последния момент той дръпна юздата, завъртя коня на задните му крака и го пришпори встрани.

Бойният жребец прелетя покрай него, но Саймън вече бе недосегаем. Изменникът незабавно дръпна поводите и обърна жребеца.

Но при пълен галоп завоят е широк. За минута-две най-силният изменник щеше да бъде извън боя.

Саймън нямаше време да оцени малката си стратегическа победа, тъй като дребният се нахвърли върху него. Саймън отново насили коня си да изчака, сетне го пришпори в битката толкова бързо, че изпод копитата му изхвърчаха големи буци пръст.

Изменникът очакваше подобна маневра и бе забавил темпото, за да я отблъсне. И въпреки това бързината на Саймън и подвижността на коня му успяха да ги опазят от смъртоносния меч на изменника.

Вместо да се оттегли, както преди това, Саймън пришпори коня си напред. Както бе предвидил, озова се от лявата страна на рицаря — страната, която той така грижливо пазеше.

Кратък удар с опакото на ръката бе всичко, което Саймън успя да направи от седлото на нетренирания си кон, но то беше достатъчно. Големият му меч потъна в ребрата на изменника. Макар краят на меча да бе спрян от желязната броня, силата на удара не намаля. Изменникът изкрещя от болка и ярост, изпусна меча и се преви на две на седлото.

Преди Саймън да успее да се възползва от предимството, третият рицар се приближи. Един поглед бе достатъчен на Саймън, за да разбере, че първият рицар бе направил завоя, вторият бе извън битката, а третият рицар възнамеряваше да притисне Саймън към коня на втория.

Саймън препусна напред, като се опита да се измъкне от третия и все пак да не се приближава много до първия кръвожаден рицар, който пак летеше към него.

Да избяга от третия жребец не бе трудно, тъй като конят изглеждаше някак си куц със задните крака. Конят на Саймън обаче не можеше достатъчно бързо да се завърти встрани, за да избегне изцяло удара на първия рицар.

В последен отчаян опит да избегне смъртоносния меч Саймън се дръпна рязко назад и нагоре и същевременно пришпори коня си, който се изправи диво на задните си крака, риейки с копита. Това бе маневра, позната на бойните коне, но напълно неочаквана от едно необучено животно.