Мигът на мълчаливо разбирателство бе и сгряващ, и объркващ за Ариана. Как би искала да вярва на Саймън.

Глупачка, каза си студено тя. Той просто се опитва да те предразположи, за да не се съпротивляваш в сватбената нощ

— Мислех, че цяла сутрин ще слушаш оплакванията на крепостните селяни — каза Амбър на Дънкан.

— Така и направих — Дънкан взе ръцете на Амбър в своите големи длани. — Обаче Ерик ме съжали и прати хрътките да си полегнат край огъня.

— И Стагкилър1 ли? — попита тя, тъй като брат й рядко се разделяше от своето куче сянка.

— М-хъ. — Дънкан целуна краищата на пръстите и погъделичка дланите й с мустаците си. — Малко по-късно всички си тръгнаха.

Саймън сподави смеха си.

Крепостните селяни уважаваха брата на Амбър Ерик, бившия господар на крепостта Стоунринг, но определено се плашеха от животните на Учения мъж. Не един бе благодарил на бога, че новият господар на крепостта е мускулест воин, който не се занимава с древни обичаи, учения и животни, които са два пъти по-умни от обикновените хора.

— Ще ми липсва брат ти, когато отиде в крепостта Сийхоум — каза Дънкан.

— Брат ми или хрътките му? — попита усмихната Амбър.

— И той, и те. А може би ще ни остави няколко?

— От големите ли?

— Той има ли други? Та Стагкилър е висока почти колкото бойния ми жребец.

Като се смееше и клатеше глава на преувеличението, Амбър притисна буза до една от ръцете на Дънкан, белязани от битки.

Ариана наблюдаваше младоженците така, както ловуващ сокол би дебнал за внезапно движение долу на земята. Не бяха важни думите, които двамата изговаряха, а начинът, по който се гледаха, докосванията, усещането един за друг, което течеше помежду им като невидима река между два бряга.

— Смущаващо, нали? — попита тихо Саймън.

Той бе дошъл толкова близо до Ариана, че дъхът му раздвижи косата по шията й. Прекалено близо.

— Какво? — сепната, попита тя.

Беше й необходима цялата й смелост, за да не се отдръпне, когато погледна Саймън в ясните, черни като нощта очи. Отдръпването нямаше да свърши работа. Нито молбите да я остави на мира.

Джефри я бе научил на това и на много други неща, които бе заровила зад стени от болка и измяна.

— Смущаващо е това как един страховит воин може да стане мек като глина в ръцете на едно момиче — обясни Саймън.

— Бих казала обратното — промърмори Ариана, — кехлибарената магьосница е глината, а той — силните ръце, които я моделират.

Русите вежди на Саймън се вдигнаха в мълчаливо учудване. Той се обърна и погледна бегло Дънкан и Амбър.

— Права си — съгласи се Саймън. — И нейните очи са омаяни от любов.

Когато се обърна отново към Ариана, Саймън се приведе над нея, за да е сигурен, че разговорът им не се чува. Ариана неволно се отдръпна. Тя прикри това, като се престори, че настройва арфата си.

Но не успя да излъже Саймън. Той присви черните си очи и бързо се изправи. Не се смяташе нито толкова красив като Ерик, нито толкова богат, но не бе свикнал жените да се отдръпват от него, сякаш е нечист.

Друго го дразнеше още повече: Саймън бе сигурен във въздействието, което тялото му има върху Ариана, както и нейното — върху него. Когато се приближи за първи път към нея в крепостта Блакторн, тя го погледна веднъж и сетне продължи да го гледа така, сякаш никога преди не бе виждала мъж.

Саймън възприе Ариана по същия начин. Бе виждал по-красиви жени, но никога не бе виждал жена, която така да приковава сетивата му. Дори сирената Мари.

Тогава Саймън прие като жестока божия шега факта, че Ариана бе сгодена за Дънкан Максуел — приятел на Саймън и съюзник на Доминик. Когато се разбра, че Дънкан обича друга жена, Саймън незабавно предложи да се ожени за дъщерята на могъщия нормански барон. Женитбата щеше да осигури мира, от който Доминик така отчаяно се нуждаеше в Спорните земи, ако на крепостта Блакторн бе писано да процъфтява.

Когато предложи женитбата, Саймън бе сигурен, че Ариана го предпочита пред други мъже. Сега вече не бе толкова убеден. Вероятно просто се опитваше да го държи в напрежение. Това със сигурност бе играта на Мари, която тя играеше изключително добре.

— Обидих ли те с нещо, лейди Ариана? — попита хладно Саймън.

— Не.

Толкова бърз отговор. И толкова фалшив.

— Сепна ме, това е всичко. Не очаквах да си толкова близо до мен.

Саймън само се усмихна в отговор.

— Да накарам ли Мег да ми приготви специален сапун, за да зарадвам изтънчените ти ноздри? — попита той.

— Ароматът ти ми харесва много такъв, какъвто е — отвърна любезно Ариана.

И докато го казваше, осъзна, че наистина мисли така. За разлика от много други мъже Саймън не миришеше на застояла пот и прекалено дълго носени дрехи.

— Изглеждаш учудена, че не смърдя — каза Саймън. — Да проверя ли истинността на думите ти?

С обезоръжаваща бързина той отново се наведе към Ариана. Тя се дръпна в същия миг, преди да успее да овладее страха си. Постара се да застане изправена на дървения стол, така че да изглежда сякаш се държи по-настрана от него.

— А сега можеш вече да дишаш — каза той сухо.

Ариана пое дъх с бърз и дрезгав звук, който можеше да е породен от страх или удоволствие. Саймън реши, че по-вероятно е страх.

Или отвращение.

Устните се свиха под меката, късо подрязана брада на Саймън. Много добре си спомняше думите на Ариана, когато Дънкан я бе попитал дали ще бъде съпруга не само на думи, но и на дело.

Ще изпълнявам дълга си, но се отвращавам от перспективата на брачното ложе.

Когато я попита дали студенината й се дължи на това, че обича друг мъж, Ариана бе прекалено откровена.

Аз нямам сърце.

Нямаше съмнение, че говори истината, тъй като Амбър през цялото време докосваше Ариана и не откри нищо освен откровеност в думите на норманската наследница.

Ариана се бе съгласила да се омъжи, но бе дала ясно да се разбере, че я отвращава мисълта да се съвкупява с мъж. Дори с мъжа, който щеше скоро да й стане съпруг.

Или пък точно с него?

Устните на Саймън се изкривиха мрачно, когато погледна норманската наследница, която се бе съгласила да стане негова невеста.

Когато се видяхме за първи път, дали ме гледаше със страх, докато аз я гледах с желание?

Мисълта смрази Саймън, тъй като си беше дал обет никога вече да не желае жена повече, отколкото го желае тя. Този вид желание даваше на жената власт над мъжа, жестока власт, която го съсипва.

Дали е възможно Ариана да е една от онези жени, които си играят на топло и студено, като с несигурност привличат мъжа да подлудява от желание, оставяйки го полунаситен?

Или изобщо ненаситен?

Но тази игра на преструвки, на оттегляне и привикване може да се играе и от други.

Това бе игра, която Саймън бе изучил доста добре в ръцете на Мари. Толкова добре, че накрая я бе победил в собствената й игра.

Като не каза нито дума, той се изправи и се отдръпна от Ариана, без изобщо да я докосне.

Макар и облекчена, Ариана усети, че отдръпването й от Саймън бе накърнило гордостта му. Мисълта я разтревожи, тъй като той с нищо не го бе заслужил.

И въпреки това, когато отвори уста, за да му го каже, оттам не излязоха никакви думи. Нямаше смисъл да отрича истината: мисълта да спи с мъж смразяваше кръвта й.

Саймън не заслужаваше студенината й, но Ариана не можеше да направи нищо, за да промени това. Цялата й топлота й бе отнета преди месеци, през дългата нощ когато бе лежала упоена и безпомощна, докато Хубавият Джефри бе грухтял над нея като прасе.

Ариана потръпна от отвращение. Спомените й от онази ужасна нощ бяха бледи и изкривени от черното питие, което Джефри й бе дал, за да мълчи и да лежи безпомощна.

Понякога си мислеше, че замъглените спомени бяха като милост.

Но друг път й се струваше, че само подсилват ужаса й.

— Саймън — прошепна Ариана, без да разбере, че произнася на глас името му.

За миг Саймън се спря, сякаш я бе чул. Сетне хладно й обърна гръб.

ГЛАВА ВТОРА

Закачливите думи на младоженците изпълваха напрегнатата тишина, възцарила се между Саймън и Ариана.

— Имаш ли време да пояздиш с мен? — попита Дънкан Амбър.

— За теб имам всичкото време на този свят.

— Само на света ли? — престори се на обиден той. — Ами в рая и след това?

— Пазариш ли с мен, съпруже?

— Имам ли нещо, на което би искала да сложиш ръка? — парира я Дънкан.

Усмивката на Амбър бе стара като Ева и млада като руменината, появила се върху страните й.

В отговор смехът на Дънкан бе едно чисто мъжко удоволствие:

— Безценна Амбър, как ме радваш.

— Така ли?

— Непрекъснато.

— Как? — заизмъчва го тя.

Дънкан започна да й казва, сетне си спомни, че не са сами.

— Попитай ме довечера — отвърна тихо той, — когато огънят в камината ще се превърне в пурпурни въглени, обвити в сребриста пепел.

— Заклевам се, че ще го направя — каза Амбър, като положи ръка върху силното рамо на Дънкан.

— А сега, ако си свършила тук, да тръгваме към конете.

— Да съм свършила ли? — Амбър премига. — О, гребенчето ми. Забравих за него.

Тя се обърна към Ариана, която я наблюдаваше с ясни и далечни като скъпоценни камъни очи.

— Виждала ли си едно гребенче, украсено с червен кехлибар? — попита я Амбър. — Мисля, че сигурно е паднало от косата ми някъде из крепостта.

— Не съм го виждала, ще попитам Бланш.

— По-добре ли се чувства прислужницата ти днес?

— Не — Ариана сви устни. — Боя се, че Бланш е болна от нещо по-обикновено от онова, което повали рицарите ми на идване от Нормандия.

— О, така ли? — попита Амбър.

— Мисля, че чака дете.

— Това не е болест, а благословия — каза Саймън.