Платът внезапно помръдна и разкри друга картина.

Фигури, може би мъжка. Той се навежда надолу към Ариана, като пие страстта й и се движи над нея…

Да, мъж.

Но кой е той?

Формата се промени, стана по-наситена, по-реална, почти осезаема.

Мъжът започна да обръща глава към Саймън.

— Какво е това? — попита Ариана, като сочеше наляво. — Там, където хълмът се издига най-стръмно и облаците се движат.

Саймън с нежелание отмести очи от странната материя, която се променяше пред погледа му, като втъкаваше светлини и сенки, които се прегръщаха като любовници.

Като видя накъде сочи Ариана, той се намръщи.

— Това е каменният кръг — каза той.

Ариана го погледна въпросително.

Саймън не обърна внимание. Не обичаше да говори за каменния кръг, тъй като това бе място с поне две лица — а само едното можеше да се претегли и премери.

Но онова, което истински измъчваше Саймън, бе подозрението, че той може да види само по-маловажното му лице.

— Каменният кръг ли? — попита Ариана. — Където независимо от сезона цъфти свещеното самодивско дърво?

Без да отговори, Саймън оправи ремъка на един от исландските соколи, който се бе омотал около седлото. Върху Т-образната пръчка бе кацнал и неспокойно мърдаше Скайланс — качулат, нетърпелив, с леко разтворена човка, в очакване на мига, в който щеше да бъде пуснат в неопитоменото есенно небе.

— Ходил съм до каменния кръг — рече накрая Саймън. — Не видях самодивско дърво, още по-малко пък цветовете му.

— Искаш ли да опитаме сега?

— Не.

— Защо? Нямаме ли време?

— Не ме интересуват цветовете на самодивското дърво — отвърна Саймън. — Цената е прекалено висока.

— Цената ли?

— Любов — отсече Саймън.

— А, това ли. Знае ли Дънкан как се чувстваш?

— Едва ли е тайна. Всеки нормален мъж се чувства като мен.

— Както и всяка жена.

Хладното съгласие на Ариана не трябваше да подразни Саймън, но го подразни. Щеше да е много хубаво да го гледат с благоговение и топлота, както Мег и Амбър гледаха мъжете си.

С присвити очи Ариана се бе втренчила през прозрачните облаци към хълма, където монолитни камъни издигаха към небето древните си лица.

— Тогава защо Дънкан вдигна този тост на сватбата ни? — попита Ариана.

Дано да видите как цъфти свещеното самодивско дърво.

— Попитай Дънкан — рече Саймън. — Не твърдя, че разбирам какво става в мислите на един влюбен мъж.

Тонът на Саймън не окуражаваше по-нататъшен разговор по темата за каменния кръг, но Ариана откри, че не й е възможно да престане.

— Какво се случи, когато последва булото на Амбър до каменния кръг? — попита тя.

— Нищо.

— Моля?

Саймън изгледа Ариана с присвити очи.

— Ти вече беше в крепостта. Сигурно си чула клюката.

— Само отчасти — отвърна тя. — Почти не слушах.

— Беше прекалено заета да свириш тъжни песни на арфата си, нали?

— Да — тросна се тя. — Предпочитам музиката пред клюките на безделниците. Освен това пътуването от Блакторн до Стоунринг, веднага след като напуснах дома си в Нормандия — пътуване, по време на което рицарите ми се разболяха и изгубих всички освен прислужницата си…

— И зестрата си — додаде сухо Саймън.

— … ме изтощи прекалено много, за да ме е грижа какво става и в двете крепости — довърши Ариана. — Сега обаче се чувствам напълно възстановена.

— И любопитна да чуеш клюките, които си пропуснала.

— Сега това са моите хора. Нямам ли право да знам някои неща за тях? — попита Ариана.

— Ще живеем в крепостта Блакторн, а не в Стоунринг.

— Лордовете Ерик и Дънкан са свързани с твоя господар, Глендруидския вълк. А ти, като негова дясна ръка, ще бъдеш често сред хората на Ерик и Дънкан.

Ариана не каза нищо повече.

А и не беше необходимо. Като съпруга на Саймън тя не само имаше правото, но и задължението да разбира характера на съюзниците, които бяха от изключително значение за господаря на съпруга й. Накратко Саймън се бе държал неразумно и двамата го знаеха.

Той мълчаливо затегна поводите на настроението си. Дразнеше се от разговорите за влудяващите мистерии на каменния кръг.

— Стагкилър проследи булото на Амбър до края на каменния кръг — заразказва безизразно Саймън. — Сетне спря, сякаш се бе натъкнал на крепостна стена.

— Намери ли булото й извън кръга?

— Не.

— Но Амбър не е влизала в кръга, нали? — попита Ариана.

— Не.

— Тогава защо не е било извън него?

— Касандра рече, че Амбър е поела по пътя на друидите2.

— Какво означава това?

— Питай Касандра. Тя е Учената, не аз.

Този път Ариана се вслуша в резкия тон на Саймън. За малко настъпи тишина. И все пак, докато яздеха в подножието на хълма, въпреки неудоволствието на съпруга си Ариана не можеше да не гледа с все по-засилващ се интерес древния каменен кръг.

Имаше нещо странно в камъните, чиито ръбове бяха в лишеи — сякаш хвърляха сенки дори когато нямаше слънце. Или виждаше нещо друго — втори кръг, трептящ като отражение в раздвижена вода…

Саймън от своя страна гледаше във всички други посоки освен към обветрените от времето огромни камъни.

— Саймън?

Той изръмжа.

— Има ли повече от един кръг камъни?

Саймън изгледа Ариана хладно и продължително.

— Кое те кара да ме питаш? — рече накрая той. — Виждаш ли друг кръг?

Аметистовите й очи се присвиха. Тя се изправи на стремената и се наведе напред, сякаш имаше значение това, че се е приближила малко до камъните.

— Мисля, че не виждам друг кръг — рече бавно тя. — Обаче има нещо странно в това.

— Като какво например?

— Това, че сенките стоят прави, вместо да са на земята. Или пък вътре в кръга има втори кръг от сенки, които се движат, сякаш гледани през мъгла или раздвижена вода — продължи бавно Ариана. — Възможно ли е?

— Какво казват клюките по въпроса?

— Попитай прислугата — тросна се Ариана.

Саймън се усмихна едва доловимо.

— Учените смятат, че има втори, вътрешен кръг. Тъкмо в него се смята, че цъфти свещеното самодивско дърво.

— Значи трябва да си учен, за да видиш самодивското дърво, така ли?

Саймън тръсна бавно глава.

— Дънкан не е учен и въпреки това е видял цветовете му. Поне така казва.

— Не му ли вярваш?

Саймън стисна зъби под златистата си брада. Там бе загадката на въпроса. Тъй като нямаше решение, Саймън предпочиташе да го пренебрегне изцяло.

Ариана обаче гледаше като котка, която току-що е забелязала движение в сеното. Нямаше да се предаде, без да спори. Един неразумен спор. А Саймън бе всякакъв, но не и неразумен. Той беше платил ужасната цена на това, че бе позволил чувствата да управляват действията му.

И което бе още по-лошо, тъкмо брат му бе платил цената, а не самият Саймън. Това бе направило урока на Саймън още по-жесток.

— Нито за миг не се съмнявам в достойнството на Дънкан — рече равно Саймън.

— Но не вярваш, че има втори кръг.

— Не виждам да има.

— Тогава как Дънкан го е видял? — попита Ариана.

— У теб има повече любопитство и от една котка.

— Но по-малко козина — тросна се тя.

Саймън тихо изруга и въпреки това не можа изцяло да прикрие задоволството си. Колкото по-продължително време прекарваше с Ариана, толкова повече се наслаждаваше на бързата й мисъл и език.

За съжаление обаче, мислите за същия този език имаха ужасяващия навик да го карат да се втвърдява като момче, току-що разбрало защо Господ е създал мъжете по един начин, а жените — по друг.

— Как може Дънкан да види нещо, което ние не можем? — настояваше Ариана.

— Легендата разказва, че само тези, които се обичат истински, могат да видят разцъфнало свещеното самодивско дърво.

Отприщеният сарказъм в гласа на Саймън бе ясен като първия кръг камъни, очертани на фона на есенното небе.

— А вторият кръг? — попита Ариана. — И за него ли се изисква любов, за да бъде видян?

Саймън въздъхна припряно.

— Не. Ерик и Касандра казват, че виждат втория кръг, а нито един от двамата не е бил достатъчно глупав да се омагьоса от любов.

— Значи не виждат цъфналото свещено дърво?

— Господи — промърмори Саймън, — няма ли край?

Ариана зачака, като го наблюдаваше с аметистовите си очи, които бяха по-красиви от сребърната диадема с аметисти, която носеше на главата си.

— Те виждат самодивското дърво, но клоните му са винаги голи за тях.

— Значи… — пръстите на Ариана замислено забарабаниха по седлото. — Човек трябва да е учен, за да вижда втория кръг и истински влюбен, за да види цъфналото самодивско дърво?

Саймън отговори само с вдигане на рамене.

— Значи тогава Дънкан трябва да е учен — заключи Ариана.

— Подозирам, че светкавицата, която го повали, просто е размътила мозъка му — рече Саймън. — Господ е свидетел, че за известно време бе изгубил паметта си.

Ариана наклони глава замислено.

— Какво се случи в Гоустглен? — попита тя.

След каменния кръг темата за Гоустглен бе най-нелюбима за Саймън. Това бе още един случай, който не можеше да се обясни със здравия разум.

Той бе също така и основната причина историята на Дънкан и Амбър бързо да стане легенда в Спорните земи.

— Питай Амбър или Дънкан — каза Саймън. — Аз не бях там. Те бяха.

— Но Дънкан е излязъл от крепостта с теб, Ерик и Касандра, нали?

Саймън сви устни.

— Нашите коне отказаха да вървят по пътеката към Гоустглен — рече неутрално Саймън. — Дънкан се прекачи на кобилата, която бяхме взели, за да доведем Амбър. Кобилата пое без затруднения.

Ариана наблюдаваше лицето на съпруга си и усещаше, че зад безстрастните думи се крият много чувства.

— Дънкан отиде в Гоустглен — каза Саймън. — Но ние не отидохме. След време той се появи от мъглата, понесъл на ръце Амбър.