Елизабет Лоуел - Омагьосаните

Доминик избърса единствената пейка, останала на краката си, от последните останки от сватбеното пиршество и извлече един мъртвопиян воин навън. Когато се върна в голямата зала, Мег вече бе запалила огъня и наливаше ароматен чай в чисти чаши.

От кухните не се носеше ухание на хляб. На шишовете не се печеше месо. Бе донесена само чиста вода. Дори малцина от слугите бяха станали от сън. Всички все още бяха пияни.

— Бира или чай? — попита Мег, когато Доминик се приближи.

— Чай.

Доминик се загледа в безчувствените мъже, натъркаляни като пънове до стената на голямата зала и поклати глава. За сватбата на Саймън се изпиха много тостове, докато не остана нито един рицар, способен да повдигне чаша или да развърже език, за да каже нещо.

— Добре, че донесох лекарство против главоболие — рече Мег. — Когато тези яки мъже най-сетне се събудят, всяко дете с пискливо гласче ще е в състояние да ги повали.

— Може и да не им се наложи да чакат толкова много — рече Доминик с отвращение. — Ако бяха мои рицари, щях да ги хвана за ушите и да ги хвърля в кочината.

Доминик взе чая, който му подаде Мег, седна на разчистената пейка и пое голяма глътка от прозрачната, гореща течност. Както винаги билките на Мег го освежиха. Той остави чашата, като издаде доволен звук.

На два метра от него един рицар захърка.

— Господи — промърмори Доминик, — нямат ли мозък рицарите на Ерик? Не знаят ли, че дори след бурната нощ зората се пуква така бързо, както и след спокойната? Не, дори още по-бързо!

— Не бъди строг към тях — рече Мег, като напълни отново чашата му. — Те просто споделиха радостта на Ерик от женитбата, която ще донесе мир в една неспокойна земя.

Доминик изсумтя.

— Да. И с техните празненства не те оставиха да спиш цяла нощ.

— Не.

— Тогава какво беше? Защото ти беше будна, соколче. Знам.

— Сънувах — отвърна просто Мег.

Доминик млъкна.

— Глендруидови сънища ли?

Мег кимна, но не каза нищо.

— Има ли нещо, което да можеш да ми кажеш? — попита Доминик, тъй като знаеше, че сънищата на жена му не винаги можеха да се опишат с думи.

— Съществува опасност.

— Боже опази! — промърмори Доминик, загледан в безполезните воини, спящи из залата. — Опасността в крепостта ли е вече?

Мег наклони замислено глава.

— Не… съвсем.

— Отвъд крепостта ли е?

Този път нямаше съмнение.

— Да — отвърна тя. — Идва от тази посока.

Доминик сви рамене.

— Соколче, в Спорните земи винаги съществува опасност.

Мег се усмихна, тъй като тя и съпругът й много пъти преди бяха водили същия разговор, говорейки за сънищата й. Не че Доминик не й вярваше. Просто докато сънищата й не станеха по-ясни — ако това бе възможно — той не можеше да направи нищо, тъй като вече държеше мъжете под негово командване да бъдат в постоянна бойна готовност.

— Опасността е далеч по-малка, отколкото когато ти дойде в Спорните земи — посочи Мег.

Тя се наведе и целуна твърдата уста на мъжа си, като я смекчи и превърна в нежна любовна усмивка. Като се движеше, малките златни звънчета на китките и бедрата й звъняха. Една невероятно дебела плитка се плъзна напред. От нея с пронизваща сладост звъннаха златни звънчета.

— Глендруидски вълко — промърмори тя. — Казвала ли съм ти колко много те обичам?

— От сутрешната молитва не си — бързо отвърна Доминик. — Ужасно много време без твоята любов.

Смехът на Мег бе силен и красив като косата й. На няколко метра от тях Ариана спря до страничния вход на залата, хванала арфата си с две ръце. Тя бе поразена от музиката в смеха на Мег, от есенната пищност на хлабаво сплетената й коса и от неочакваната игра между Магьосницата на Глендруид и Глендруидския вълк.

— Ти си разглезен, вълчо мой — каза Мег.

— Да. Поглези ме още — рече Доминик, като я притегли в скута си. — Премалява ми от желание да те целувам.

— Премаляване ли?

Мег отново се разсмя. Ръцете й се плъзнаха по мантията на Доминик и я дръпнаха над раменете му. Като се наслаждаваше открито на необичайната сила на съпруга си, Мег галеше мускулите на гърдите и раменете му, и се възхищаваше на мъжката му сила.

— О, да — рече мрачно тя, прикриваща усмивката си. — Вече усещам колко си слаб от нуждата да ме целуваш.

— Ами смили се над мен тогава. Съживи ме!

Мег наклони лицето си към Доминик. Същевременно прокара пръсти през гъстата му черна коса и привлече устните му към своите. Целувката, която последва, беше бавна и чувствена.

Без да иска, Ариана си спомни за вълшебните мигове предната нощ, когато целувките на Саймън я бяха омагьосали и накарали да забрави за опасността, която със сигурност щеше да последва нарастващата страст на мъжа.

Ариана усети налудничав порив да извика на Магьосницата на Глендруид, да я предупреди, че целувката на мъжа е като усмивката му — една примамка за невнимателните. Разумът обаче я накара да прехапе език, преди да заговори.

— Съживи ли се? — попита след малко Мег.

— Да — рече дрезгаво Доминик.

Тя го заизмъчва, като прокара върха на езика си по горната му устна под мустаците.

Усмивката на Доминик бе тъмна, чувствена и мъжествена. С една ръка той отметна назад мантията си така, че да покрива и двамата. С другата хвана пръстите й и ги притегли съм центъра на тялото си.

— Кажи ми, соколче, съживен ли съм?

Доминик затаи дъх, докато ръката на Мег се движеше.

— Така изглежда — рече тя, — но може и да напипвам пейката.

— Провери по-… добре.

— Може наоколо да има някой.

— Обещавам да не пищя.

— Ти си един дявол.

— Не. Аз съм мъж, чиито задължения са го държали прекалено дълго далеч от жена му. Не усещаш ли?

— Тук ли? — попита жена му невинно, като галеше бедрото му. Доминик леко се премести, като накара ръката на Мег да се плъзне между бедрата му.

— Усещаш ли го сега, магьоснице?

Дрезгавият й смях издаваше, че напълно одобрява това, което се намира под хубавите дрехи на мъжа й. Смехът беше чувствен като огън и също толкова страстен.

Но не това шокира Ариана. Шокира я фактът, че в смеха на Мег нямаше страх. Нито сянка. Сякаш Мег също като Доминик предчувстваше неизбежния край на подобно измъчване.

С растящо недоумение Ариана гледаше втренчено двойката с нахалство, която при други обстоятелства би я изумило. Макар Доминик и жена му да се криеха зад мантията, Ариана не се съмняваше, че двамата бяха погълнати от любовна игра.

Игра, която се харесваше еднакво и на съпруга, и на съпругата.

— Ръцете ти — рече Доминик. — Те са най-сладкият огън. Изгори ме, соколче.

По спираловидната каменна стълба, която водеше от третия етаж към залата, прозвучаха стъпки.

На някакъв чужд език Доминик изсъска нещо и бързо вдигна Мег на крака. Докато Ерик и Саймън влязат в залата от главния вход, Мег и Доминик тихо закусваха с плодове, сирене и вчерашен хляб.

Саймън и Ерик влязоха в залата с енергична походка. Високи и бързи, широкоплещести и ситни като вълци, с руси коси и бради, двамата рицари изглеждаха по-скоро като братя, отколкото като мъже от различни земи. Разделяше ги единствено огромната хрътка, която крачеше до Ерик.

Никой не забеляза Ариана, застанала до страничния вход, невидима от сянката и тъмното си облекло. Тя искаше да пристъпи напред, да се покаже и да седне край огъня, но като видя Саймън, замръзна на място.

Внимавай как ми се надсмиваш, защото иначе ще си взема това, което Господ и кралят са ми дали и по дяволите твоите девически страхове.

Ариана се вцепени. Стоеше, без да мърда и се молеше да не я забележат, преди да успее да се оттегли тихо, както бе дошла.

Когато Саймън приближи до огъня, Доминик погледна брат си бързо и изпитателно. Както винаги след свещения кръстоносен поход лицето на Доминик не издаваше мислите му. Той бе един от малцината, които знаеха, че бързият ум и усмивката на Саймън са негова броня — като желязна ризница.

Обикновено Доминик бе в състояние да прозре зад ярката като слънце повърхност на Саймън и да види реалността отдолу.

Обикновено, но не и тази сутрин.

Доминик бе обзет от мълчаливо разочарование. Не му бе необходимо да е учен, за да усети, че каквото и да е станало между Саймън и Ариана предната нощ, то само бе засилило мрачната студенина у брат му.