— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Ти си толкова топъл. Учудих се.

— Не усети неудоволствие, нали?

Тя тръсна глава.

— А удоволствие? — попита Саймън.

— Сега знам защо котките от крепостта се бият за теб. Привлича ги топлината на тялото ти.

В тъмните очи на Саймън проблесна задоволство.

— Значи топлината ми ти харесва — промърмори той усмихнат.

Ариана искаше да изкрещи от внезапен ужас заради капана, който животът бе поставил пред нея. В нейните очи Саймън бе красив като бог. В златистите му коси гореше огънят и проблясваше в среднощната тъмнина на очите му.

Когато се усмихваше, сякаш слънцето изгряваше иззад облаците, докосвайки всичко с топлината си. И въпреки това Ариана трябваше да седи близо до Саймън и хладнокръвно да мисли за меча, който сега й бе под ръка.

Ако той се усмихнеше отново, не знаеше какво ще направи.

Как е възможно един толкова хубав мъж да става такъв звяр, когато е обзет от лъст?

На мълчаливия, отчаян въпрос на Ариана нямаше отговор. Никога не бе имало отговор. Хубавият Джефри се смяташе за най-порядъчният рицар в норманските земи и въпреки това я бе изнасилил, без да се извини.

Може би Саймън ще е различен. По-мил.

Тази мисъл бе примамлива за Ариана като усмивката на Саймън. Но мисълта бе последвана от горчивината на миналото, което я предупреждаваше.

Усмивката на мъжа е като дъга след дъжд. Ако я следвам глупашки, ще се отклоня от верния път. И ще изживея кошмара си отново и отново.

Този път обаче няма да заспивам. Нито някой следващ път.

Ариана потрепери от страх и отвращение. Само мисълта за меча — блестящ, чист и твърд — й помагаше да се овладее, когато кошмарът заплашваше да я превземе.

— Донеси ми още малко вино, славейче.

Без нито дума Ариана взе една чаша и я подаде на Саймън. Той не я взе.

— Открих, че виното е по-вкусно, когато го пия от пръстите ти — рече той.

Ариана погледна напрегнато Саймън.

Очите му бяха като разсъдъка му — ясни и непомрачени от пиенето.

И все пак трябваше да омекне от виното, за да може да успее планът й.

— Ако искаш да изпиеш до дъно чашата от ръката ми, ще ни трябва цяла нощ — запротестира тя.

— Ще бъде една добре прекарана нощ.

Ариана потопи пръсти във виното и ги подаде на Саймън. Този път топлината на устата му не я сепна. А удоволствието беше същото.

Саймън също го изпита и замърка.

Котешкият звук, издаван от един страховит воин, накара Ариана да се усмихне.

— Забавлявам ли те, славейче? — попита я Саймън.

— Странно е да чуеш как мърка един воин — призна тя. Преди Саймън да успее да отговори, Ариана потопи двата си пръста в чашата. В стремежа си да влее повече вино в него, тя ги потопи по-навътре. Виното се плъзна по пръстите и дланта й, а оттам към китката й.

Както и езикът на Саймън.

Ако той я беше прегърнал, Ариана би се съпротивлявала. Но Саймън не бе помръднал, а тъкмо тя бе предложила мокрите си пръсти.

— Толкова странен звук — рече Саймън.

— Кой?

Саймън извади език и прокара втвърдения му връх по тънките сини вени на китката й, които пулсираха лудо под бялата кожа.

— О… — рече Ариана.

— Да. Този звук — каза Саймън. — Смущение, изненада и удоволствие на едно място.

— Толкова ме изненадваш — каза Ариана.

Безсилието в тона й едва не накара Саймън да се усмихне. Тя предизвикваше у него същото усещане.

— Аз ли? Не съм нищо друго освен един обикновен воин, който…

Ариана издаде звук на несъгласие.

Саймън не направи пауза.

— … се оказва женен за изключителна красавица, която се свива от страх при мисълта за целувка, камо ли за единение на мъжа и жената.

— Не.

— Не се свиваш от страх при мисълта за нашето единение ли? — попита гладко той.

— Не съм красива. И Мег, и Амбър греят по-ярко от мен.

Саймън се разсмя.

— Ариана, твоята красота превъзхожда способността ми да я опиша.

— А твоят сребърен език превъзхожда способността ми да ти повярвам — тросна се тя.

— Значи харесваш езика ми.

— Още вино? — попита тя, отвърнала поглед от блесналите очи на Саймън. — Но не от пръстите ми. Ще ни отнеме прекалено много време.

— Кое ще ни отнеме много време?

Убийството на булката.

За един ужасен миг Ариана си помисли, че е казала думите на глас. Когато Саймън продължи да я гледа внимателно, тя осъзна, че не е облякла налудничавата си мисъл в думи. С тежка въздишка се овладя.

— Наближаваме дъното на чашата — каза бързо тя. — Прекалено много време ще отнеме, ако се пие капка по каша.

— Да не би нещо да ни чака на дъното на тази чаша?

— Каквото си пожелаем.

Саймън премига.

— Наистина.

— Да — рече Ариана, като импровизира бързо. — Това е старо поверие в норманските земи — че това, което си пожелаеш на дъното на брачната чаша, ще се сбъдне, но трябва да се изпие бързо.

— Странно, аз самият съм стар норман, а никога не съм го чувал.

— Ти ме измъчваш.

— Тази мисъл ми е приятна.

— Саймън — започна Ариана отчаяно.

— Цялата чаша ли? — попита той.

— Да.

— Едно желание на чаша?

— Да — отвърна тя.

— Ами ако имам две желания?

— Тогава трябва да изпиеш две чаши. Бързо.

— А ти? — попита той.

— Аз имам само едно желание.

Саймън забеляза внезапното завръщане на отчаянието в очите на Ариана и се зачуди какво ли си мисли тя.

— Какво е то, славейче?

— Не мога да ти кажа.

— Никога ли?

За миг Ариана не отговори. Сетне спусна дългите си черни мигли над очите, скривайки мрака в тях.

— Още не — прошепна тя.

— А някой ден?

— Някой ден ще го научиш.

В тишината пропукаха съчките в огъня; излетяха искри, които умряха почти преди да оживеят. Саймън мрачно премести поглед от огъня към загадъчната си съпруга.

Ти си като тези искри, славейче. Искри от блестяща топлина на фона на унищожителен мрак.

Какво бе казала Амбър за теб? Че си изтърпяла страшно предателство, което едва не е погубило душата ти. И въпреки това аз мога да извикам пламенни искри от мрака ти.

— Пожелай си нещо — рече дрезгаво Саймън.

Ариана погледна към чашата, която той й подаваше и поклати глава.

— Ти го направи пръв — отвърна тя.

— Още една стара традиция ли?

Като не обърна внимание на подигравката в гласа му, тя побърза да кимне.

Без да откъсва поглед от Ариана, Саймън вдигна чашата.

— Нека изгоря като феникс в твоя аметистов огън — рече той. — И като феникс нека се възнеса, за да горя отново.

Саймън изпи чашата до последна капка обърна я обратно, за да покаже, че е празна и наля още вино от каната.

— Ти си на ред — каза той.

Ариана погледна чашата с лека тревога. Макар Саймън да я бе напълнил едва до половината, това все пак бе плашещо количество за нея.

— Не мога да пия толкова бързо като теб — рече тя.

Той се усмихна.

— И така е добре, славейче.

Като пое дълбоко дъх, Ариана вдигна чашата до устните си.

— Желанието ти — рече Саймън.

— То е за теб.

Изненадан, Саймън не успя да измисли какво да каже.

— Дано нищо от това, което става тук тази нощ, да не ти причини затруднения — рече задъхано Ариана.

Преди да успее да я попита какво иска да каже с тоста си, Ариана вдигна чашата до устните си и я изпи колкото можеше по-бързо, без да се задави. Виното се разля в тялото й в замайваща вълна от топлина.

— Ето — рече тя, останала без дъх, като остави чашата в ръцете му. — Второто ти желание.

— Няма защо да бързаме.

Ариана изглеждаше тъй разочарована, че Саймън сви рамене, напълни чашата и отново вдигна тост.

— Дано някой ден проумея мрака, в който лети моят славей — рече отчетливо той.

С тревога, която не можеше да скрие, Ариана наблюдаваше как Саймън пие. Когато изпи и последната капка, тя въздъхна.

Това със сигурност ще е достатъчно, за да го забави. Той пи и долу, докато аз се преструвах, че пия. Той е изпил две пъти чаши, а аз — половин.

— Не бъди толкова нервна — рече сухо Саймън, като остави чашата. — Няма да падна в безсъзнание след толкова малко пиене. — Наля още вино в чашата и я погледна.

— О, не — бързо рече тя. — Аз имах само едно желание.

— За мен, не за теб.

— Достатъчно е. Ако това желание се сбъдне, нищо друго няма значение.

Силата на гласа и погледа на Ариана казаха на Саймън, че има предвид точно това. Каквато и да бе играта й, тя бе смъртно сериозна.

Саймън загледа намръщено тъмночервените дълбини на бургундското вино. Течността леко се поклащаше, улавяйки отблясъци от огъня.

— Тогава ще трябва да го пием на капки — каза Саймън. — Така е по-бавно, но в никакъв случай скучно — усмихна се той.

— Не разбирам.

Саймън отпи малко от виното, без да каже нищо. Остави нарочно блестяща следа от течността по устните си.

— Пий от мен — каза просто Саймън.

По лицето на Ариана се забеляза изненада, но тя повдигна пръсти към устните на Саймън, като се приготви да поеме виното с тях. Саймън отвърна глава.

— Не, славейче. С устни.

Очите на Ариана се разшириха, разкривайки великолепни аметистови дълбини, обрамчени от гъсти черни мигли. Тя бе целувала Джефри само няколко пъти, но никога по устните. Дори в кошмарите си бе избягвала това.

Ариана се наведе колебливо напред. Първото докосване на устните й до тези на Саймън я сепна. Той беше топъл, гладък и жилав. Брадата му бе мека и я мамеше да я погали с бузата си. И беше много вкусен.

Бавно, като се наслаждаваше на всяка капка, тя облиза всичкото вино от устните на Саймън. Когато осъзна какво е направила, замръзна в очакване той да я грабне и хвърли на леглото, обзет от страст.