В мислите на Ариана се намесиха стъпки от коридора.

— Кой е там? — попита тя.

Гласът й бе толкова напрегнат, че звучеше почти дрезгаво.

— Съпругът ти. Може ли да вляза?

— Прекалено скоро — отвърна Ариана, без да мисли.

— Прекалено скоро ли?

— Не съм… не съм готова.

Смехът на Саймън бе много мъжествен. Той раздвижи в тялото й нерви, за които тя не знаеше, че съществуват.

— За мен ще е удоволствие да ти помогна — рече гърлено той. — Отвори ми вратата, славейче.

Ариана направи движение да сложи меча в ножницата на кръста си, но се сети, че роклята е от дантела отгоре до долу. Нямаше колан, на който да се окачи ножницата.

Трескаво се заоглежда къде да сложи меча. Трябваше да й е подръка, докато лежи в леглото. След малко щеше да й дотрябва.

Широкият платнен колан, придържащ завесите на леглото, бе най-доброто скривалище, което Ариана успя да намери за меча си. Набързо набута острието между диплите и отиде до вратата.

— Ариана.

Гласът на Саймън показваше, че смята да бъде допуснат в спалнята.

И при съпругата си.

Ариана отвори с разтреперани ръце.

— Нямаше преграда пред теб — каза тихо тя. Но не вдигаше поглед от земята.

— Липсата на желание у теб е по-голяма преграда от всяка друга, измислена от някой ключар — отвърна Саймън.

Ариана не каза нищо. Нито вдигна поглед към него.

— Ако в твоите очи съм толкова грозен, защо пожела Учената да ти стане свидетел, че каквото и да излезе от нашия брак, ще бъде твоя, а не моя работа — леко я предизвика Саймън.

— Ти не си грозен в моите очи — каза Ариана.

— Погледни ме тогава, славейче.

Като пое дълбоко дъх, Ариана се насили да погледне съпруга си в черните очи. Това, което видя, я накара да се сепне.

Една от котките на крепостта се бе обвила около врата на Саймън. Когато той прокарваше гальовно дългите си пръсти под брадичката на котката, животното предеше силно, сякаш проливен дъжд падаше върху вода. Ноктите на котката се прибираха и показваха, издавайки нейния екстаз. Макар да пробиваха ризата на Саймън, той не показваше никакво раздразнение. Просто продължаваше да гали котката и да наблюдава виолетовите очи на Ариана.

Тя осъзна със закъснение, че в ръката, която не бе заета с галене на котката, Саймън държеше кана вино и две чаши.

— Ти почти не пи вино — рече той, проследявайки погледа й.

Ариана потръпна, като си спомни една друга нощ, в която другият мъж я бе карал насила да пие вино.

— Не ми харесва виното — отвърна тя.

— Английското вино е кисело, но това е норманско вино. Пийни заедно с мен.

Не беше молба, нито заповед. Не съвсем.

Ариана реши да се преструва, че пие, тъй като бе ясно, че Саймън все още не е и пил достатъчно, за да загуби разсъдъка си.

— Както искаш — промълви Ариана.

Саймън влезе в стаята. Ариана незабавно отстъпи назад, сетне прикри това, като се засуети да затвори вратата. Съмняваше се, че е успяла да го заблуди.

Само един поглед към лицето му потвърди това.

— Защо няма огън? — попита той.

Само за миг Ариана си помисли, че той пита за липсата на желание у нея. Сетне се отпусна, като видя, че гледа към пустата камина.

— Бланш е болна.

Саймън небрежно остави каната и чашите върху един сандък със завивки. Вдигна котката от шията си и я взе под ръка. С лекота се наведе и разрина пепелта, търсейки живи въглени. Имаше само няколко и те бяха съвсем малки.

Ариана се запъти към вратата.

— Ще повикам да донесат още въглени.

— Не.

Макар думата да бе изговорена тихо, Ариана спря така бързо, че роклята се завъртя напред.

— Това в камината ще е достатъчно — каза Саймън.

— Но те са почти угаснали.

— Да, но все пак са още живи. Приготви се да ми подадеш подпалки. Съвсем тънки.

Докато говореше, Саймън събра малкото живи въглени и започна леко да духа към тях. След малко по-големият въглен започна да свети с вътрешна жар.

— Подпалките, моля — промърмори Саймън.

Ариана се сепна и се огледа. Една кошница с подпалки бе поставена от другата страна на камината. Между нея и Ариана бе мускулестото тяло на Саймън.

— До дясната ти ръка е — отвърна Ариана.

— Знам — каза той. — Но ръката ми е заета с Ленивеца.

— Ленивецът ли?

Тогава Ариана се досети. И се разсмя неочаквано. За Саймън тези звуци бяха тъй музикални както и онези, които тя изтръгваше от арфата си.

— Котката — каза тя. — Наистина ли се нарича Ленивец?

Звукът, с който Саймън изрази съгласието си, приличаше на мъркането на котката.

Обезоръжена, Ариана се пресегна над Саймън, докато пръстите й успяха да хванат дръжката на кошницата. Трябваше доста да се пресегне, тъй като плещите на Саймън бяха широки. Дори под пищните гънки на ризата му тя усети силата и топлината на мускулите от двете страни на гръбнака му.

Доволното мъркане на котарака завибрира в ушите на Ариана, когато се наведе още напред, за да вземе кошницата. Саймън си пое дъх и гърбът му се опря в ръката й. Тя го погледна с внезапна тревога.

Ако бе забелязал докосването, то не го отвлече. Все още бе наведен напред с напрегнато изражение и издути бузи, които изпращаха въздух към въглените.

Свитите устни на Саймън заинтригуваха Ариана.

Странно, мислех, че устните му са твърди, неподатливи, а сега изглеждат почти… нежни.

Саймън отново духна към въглените. Те просветнаха с нова топлина.

— Подпалките — въздъхна той.

Мина миг, преди молбата на Саймън да достигне странните мисли на Ариана. Тя взе кошницата, бръкна вътре и грабна първото, което й попадна. Бързо го подаде на Саймън.

— Ето — каза тя.

Дървото беше дълго наполовина на нейната ръка и дебело колкото три пръста.

— Прекалено голямо е — каза Саймън. — Огънят е все още твърде плах, за да поеме подобно бреме. Трябва нещо много по-малко.

Ариана се поколеба, поразена от нежните нотки в ниския глас на Саймън.

— Бързо — рече той, без да я поглежда. — Ако въглените горят прекалено дълго сами, ще се изтощят, без дори да са създали истински огън.

Ариана затърси слепешката в кошницата с подпалки, докато намери на дъното сухи съчки. Тя ги поднесе на дланта си.

Вземайки ги, Саймън прокара пръсти по дланта на Ариана с един жест, който бе странно гальовен.

Тя потрепери и дъхът й спря.

Когато усети издайническия трепет, Саймън се усмихна скришом, скрил усмивката в късата си брада.

— Точно такива ми трябваха. Бързо ще се научиш да палиш хубав огън — каза той.

Ариана помисли да отвърне, че при нея Бланш изпълнява подобни задачи. В крайна сметка обаче си замълча, защото не искаше да нарушава крехкото усещане за игривост, което чувстваше у съпруга си.

Тя си каза, че предпазливостта й се дължи на желанието Саймън да свали гарда и тогава тя да използва меча.

Не бе сигурна обаче, че си вярва.

Какво значение има? Смъртта ще настъпи достатъчно бързо. Ужасно е да ми доставя удоволствие една неочаквана трошица нежност у този воин.

— Още — каза Саймън. — Този път по-големи. Огънят става все по-смел.

Ариана зарови из кошницата и премига, когато една тресчица влезе в кожата й, сетне продължи да търси, без да откъсва поглед от светлозлатистата коса на Саймън.

Косата му изглеждаше мека като ухо на котенце. Тя се почуди дали ще е толкова мека и между пръстите й.

— Ариана?

— Ето — рече тя сепната и протегна ръка.

Саймън погледна бледите, тънки пръсти, които държаха малките подпалки като твърда слама. При първото докосване ръката й потрепна неуловимо. Следващото докосване я сепна по-малко. След миг пръстите му проследяваха линиите на дланта й с нежност, която бе почти милувка.

— Ммм — рече Саймън, като се преструваше, че избира подпалки.

— Мъркаш като Ленивеца — каза Ариана. Гласът й прозвуча странно в собствените й уши.

За Саймън бездиханността на Ариана бе малка победа — една тресчица, която се превръщаше в пепел, поддала се на жаравата.

Той взе с нежелание няколко съчки от ръката й и отново насочи вниманието си към огъня. Леко духна към умиращите въглени. Новата жарава зачерви сребристите им лица.

Мисълта да запали подобен огън у Ариана накара Саймън болезнено да затаи дъх.

— Още — рече той.

Дрезгавият му глас я заинтригува заради нещо, което не можеше да разбере. Забравила за меча, скрит в драперията на леглото, тя нетърпеливо затърси в кошницата, радвайки се на възможността да мисли за друго, а не за кошмари и смърт. Бързо намери няколко съчки с различна големина.

— Чудесно — каза той, като се наведе напред.

Дъхът на Саймън, преминал покрай бузата на Ариана, бе топъл и приятно ухаещ на вино.

Той видя лекото потръпване на ноздрите й, когато тя пое дъх. Саймън се усмихна, защото внезапно го прониза желание. Много му се искаше да грабне Ариана, да вдигне виолетовата й пола над бедрата и да потъне в нея.

Прекалено прибързано, посъветва го по-хладната част на мозъка му. Играта — ако тя наистина играе някаква игра — едва започва.

С голяма точност Саймън поставяше постепенно все по-големи и по-големи подпалки върху въглените. През цялото време внимателно духаше към малкия огън.

Внезапно нагоре се издигнаха огнени езици, които обхванаха подпалките в златиста топлина.

С една ръка Саймън довърши разпалването на огъня. Сетне го загледа мълчаливо, като галеше стоманеносивия котарак, който не бе помръднал от удобното си гнездо.

Докато наблюдаваше как дланта на Саймън поглажда гърба на котарака, Ариана се зачуди какво ли ще е усещането да я докосва с такава нежност силната ръка на воина.

— Налей вино за двама ни, славейче.

Ариана премигна от студения прилив на напрежение в нея. Така внимателно бе наблюдавала ръката на Саймън, че бе забравила за неминуемия край на нощта.