Точно в този момент телефонът й иззвъня.

Емили го извади от джоба си, като се зачуди дали това не е майка й, която се пита къде ли е тя. Госпожа Фийлдс изобщо не беше доволна, че Емили и Мая бяха станали приятелки. Най-вероятно причината за това бяха расистките й настроения. Представи си какво би станало, ако майка й разбереше какво бяха правили досега.

Нокията на Емили примигна. Имате ново съобщение. Тя натисна бутона ПРОЧЕТИ.

Ем! Като гледам, продължаваш да се заиграваш със своите приятелки. Въпреки че повечето от нас са се променили съвсем, много е приятно човек да знае, че ти си си все същата! Ще разкажеш ли на всички за новата си любов? Или аз да го направя?

А.

— Не! — прошепна Емили.

Зад нея се чу силен шум. Емили скочи и си удари крака в тоалетната чиния. Просто някой пускаше водата в съседната тоалетна. После се чу шепот и тих смях. Звукът сякаш се чуваше през водосточната тръба.

— Емили? — извика Мая. — Всичко ли е наред?

— Ами… да. — Изграчи Емили. Тя се погледна в огледалото. Очите й бяха широко отворени и празни, а червеникаворусата й коса беше разрошена. Когато най-накрая излезе от тоалетната, лампата в спалнята беше угасена, а щорите спуснати.

— Пссст — изшътка Мая от леглото. Беше полегнала съблазнително на една страна.

Емили се огледа. Беше повече от сигурна, че Мая дори не беше заключила вратата. А на долния етаж една камара ученици от Роузууд похапваха сладко…

— Не мога да го направя — изтърси неочаквано тя.

— Какво? — Блестящо белите зъби на Мая проблеснаха в тъмнината.

— Ние сме приятелки — Емили се облегна на стената. — Аз те харесвам.

— И аз те харесвам. — Мая прокара длан по голата си ръка.

— Но в момента мога да ти бъда само приятелка — обясни Емили. — Нищо повече.

Усмивката на Мая се изгуби в тъмното.

— Извинявай. — Емили бързо нахлу обувките си, като в бързината обу лявата на десния крак.

— Това не означава, че трябва да си вървиш — тихо каза Мая.

Емили я погледна, докато протягаше ръка към бравата. Очите й вече бяха привикнали е мрака и тя видя, че Мая изглежда разочарована и объркана, и… красива.

— Трябва да вървя — измърмори тя. — Закъснявам.

— Закъде?

Емили не отговори. Обърна се към вратата. Точно както беше предполагала — Мая не си беше направила труда да я заключи.

4.

Във виното е истината… или в случая на Ариа — в Амстела

Когато Ариа Монтгомъри влезе в квадратната, авангардна къща, която се отличаваше сред типичните за роузуудските улици неокласичаски викториански сгради, тя чу родителите си, които тихичко разговаряха в кухнята.

— Наистина не разбирам — казваше майка й Ила. Родителите й предпочитаха Ариа да се обръща към тях на малки имена. — Миналата седмица ми каза, че ще успееш да дойдеш на вечерята на художниците. Важно е. Мисля, че Джейсън може да купи няколко от картините, които нарисувах в Рейкявик.

— Да, но имам да проверявам много контролни — отговори баща й Байрън. — Още не съм влязъл в учебен ритъм.

Ила въздъхна.

— Часовете започнаха преди два дни, а ти вече си им дал контролно?

— Дадох им домашно още преди да започне семестъра — Байрън звучеше объркано. — Обещавам да ти се реванширам. Какво ще кажеш да отидем в „При Ото“? Събота вечер?

Ариа се съблече във фоайето. Семейството й тъкмо се беше завърнало от Рейкявик, Исландия, където баща й бе прекарал едната година отпуска, която му се полагаше в „Холис“, колежа по свободни изкуства в Роузууд. Времето за почивка бе идеално за всички — Ариа имаше нужда да избяга след изчезването на Али, брат й Майк имаше нужда от малко окултуряване и дисциплина, а Ила и Байрън, които вече прекарваха дни без да си продумат, изглежда отново се бяха влюбили един в друг в Исландия. Но сега, когато се бяха прибрали у дома, старите проблеми се върнаха.

Ариа мина през кухнята. Баща й вече беше излязъл, а майка седеше сама до масата, подпряла глава с ръце. Когато видя Ариа, лицето й светна.

— Как си, тиквичке? — нежно я попита тя, като посочи с пръст некролога, който бяха получили след погребението на Али.

— Добре съм — промърмори Ариа.

— Искаш ли да поговорим за това?

Ариа поклати глава.

— Може би по-късно.

Тя се оттегли в хола. Чувстваше се схваната и объркана, сякаш бе изпила шест кутии „Ред Бул“. И причина за това не беше само погребението на Али.

Миналата седмица А. се беше присмял на Ариа за най-тъмната й тайна: в седми клас Ариа хвана баща си да се целува с една от студентките му на име Мередит. Байрън бе помолил Ариа да не казва на майка си и Ариа си замълча, въпреки че се чувстваше виновна за това. Когато А. заплаши да разкаже на Ила цялата грозна истина, Ариа предположи, че А. е Алисън. Защото двете бяха заедно, когато Ариа видя Байрън и Мередит, а тя не беше разказвала на никого за това.

Но сега Ариа знаеше, че А. нямаше как да бъде Алисън. Заплахата, обаче, оставаше и обещаваше да съсипе семейството й. Тя знаеше, че трябва да разкаже на Ила преди А. да се добере до нея — но просто не можеше да се насили да го направи.

Ариа тръгна към задната веранда, разресвайки с пръсти дългата си черна коса. Наблизо се мерна нещо бяло. Това беше брат й Майк, който търчеше из двора с топка за лакрос3 в ръка.

— Здрасти — извика му тя. Когато Майк не й отговори, Ариа тръгна по поляната и му препречи пътя. — Мисля да сляза към центъра. Искаш ли да дойдеш с мен?

Майк направи физиономия на отвращение.

— Центърът е пълен с мръсни хипита. Освен това сега тренирам.

Ариа завъртя очи. Майк беше толкова обсебен от отбора по лакрос в „Роузууд дей“, че дори не беше съблякъл черния си траурен костюм преди да започне да тренира. Брат й беше като излязъл от калъпа на Роузууд — носеше мръснобяла бейзболна шапка, беше обсебен от плейстейшъна и събираше пари за тъмнозелен джип „Чероки“, който възнамеряваше да си купи веднага, щом навърши шестнайсет години. За съжаление нямаше никакво съмнение, че в двамата тече една и съща кръв — и Ариа, и брат й бяха високи и имаха синьо-черни коси и незабравими ъгловати лица.

— Добре, аз отивам да се гипсирам — рече тя. — Сигурен ли си, че искаш да тренираш?

Майк присви сиво-сините си очи, докато обмисляше думите й.

— Нали не се каниш тайно да ме замъкнеш на някое поетично четене?

Тя поклати глава.

— Ще идем в най-щурия колежански бар, който успеем да открием.

Майк сви рамене и остави стика на земята.

— Да тръгваме — рече той.

* * *

Майк се тръсна в сепарето.

— Това местенце е страхотно.

Бяха се спрели на бирарията „Виктори“ — наистина най-щурия бар, който можаха да намерят. От едната му страна имаше студио за пиърсинг, а от другата магазин, наречен „Хипарливото циганче“, в който се продаваха „конопени семена“ — коноп, как ли пък не! На пътеката към входа някой беше повърнал, а отпред седеше някакъв стокилограмов бияч, който просто им беше махнал да влизат, без изобщо да повдигне поглед от списанието „Дъбс“, в което се беше заплеснал.

В бара беше тъмно и мръсно, в дъното имаше маса за пинг-понг. Мястото напомняше на „Снукърс“, другият мърляв студентски бар на „Холис“, но Ариа се беше заклела кракът й повече да не стъпи в „Снукърс“. Преди две седмици бе срещнала там един сексапилен младеж на име Езра, който по-късно се оказа, че не е кой да е, а учител по английски — и то нейният учител. А. й беше изпратил няколко подигравателни съобщения във връзка с Езра и когато той случайно ги видя, реши, че Ариа е разказала на цялото училище за тях двамата. Така приключи училищния й романс.

Една сервитьорка с огромни гърди и плитки като на Хайди се приближи към тяхното сепаре и подозрително погледна Майк.

— Ти имаш ли навършени двайсет и една?

— О, да — рече Майк, протягайки ръце на масата. — Всъщност съм на двайсет и пет.

— Искаме по една халба „Амстел“ — прекъсна ги Ариа, като срита Майк под масата.

— Освен това — добави Майк, — аз искам един малък „Йегермайстер“.

Плитките на Хайди му хвърли един агонизиращ поглед, но след малко се върна с халбите и едно малко. Майк пресуши чашата и направи смръщена физиономия. После я стовари върху дървения плот на масата и се обърна към Ариа.

— Мисля, че се досещам защо си се побъркала. — Миналата седмица Майк беше обявил, че според него Ариа действа по-откачено от обичайното и той се заклева да разбере каква е причината за това.

— Умирам да разбера защо — рече сухо Ариа.

Майк повтори професорския жест, който беше запазена марка на баща им.

— Според мен ти тайно ходиш да танцуваш в „Турбуленция“.

Ариа избухна в толкова силен смях, че бирата й излезе през носа. „Турбуленция“ беше стриптийз клуб, който се намираше до малкото летище.

— Две момчета ми подхвърлиха, че видели там да влиза някакво момиче, което изглеждало точно като теб — рече Майк. — Няма смисъл да го криеш от мен. Нямам нищо против.