— Аз, ъъъ, трябва… — промърмори той и се изниза към приятелите си.

Хана ужасена се обърна към Али.

— Защо направи това?

— О, Хана — рече Али и й обърна гръб. — Не разбираш ли от шега?

Но Хана не разбираше. Не и от такава шега. Тя излезе на панорамната веранда пред къщата на Али, като дишаше тежко, изпълнена с гняв. Когато вдигна поглед се оказа, че гледа право в лицето на Джена Кавана.

Джена стоеше на края на техния двор, сложила големи слънчеви очила и с бяло бастунче в ръка. Гърлото на Хана пресъхна изведнъж. Сякаш бе видяла призрак. Тя наистина е сляпа, помисли си Хана. Досега някак си бе успяла да се убеди, че това изобщо не се е случвало.

Джена стоеше неподвижно на тротоара. Ако можеше да вижда, тя щеше да гледа към огромната дупка в страничния двор на Али, която бяха изкопали за големия, двайсетместен павилион — същото място, където години по-късно, работниците щяха да открият тялото на Али. Хана я погледа известно време, а Джена се взираше в нейната посока с безизразен поглед. След това Хана изведнъж се усети. Там вътре, с Шон, Хана бе заела мястото на Джена, а Али бе заела нейното. Нямаше никаква причина Али да дразни Хана, освен че просто можеше да го прави. Осъзнаването на този факт я порази толкова силно, че тя трябваше да се хване за един кол, за да запази равновесие.

Хана отново погледна към Джена. Толкова съжалявам, изрече само с устни тя. Джена, разбира се, не отговори. Тя не можеше да я види.

Хана никога не е била толкова щастлива да види светлините на Филаделфия — най-накрая се оказа далеч от Роузууд и Тоби. Все още разполагаше с достатъчно време да се върне в хотела преди баща й, Изабел и Кейт да се върнат от „Мама миа“, дори може би щеше да успее да си вземе вана. Сигурно в мини бара щеше да се намери нещо интересно. Нещо силно. Може би дори ще разкаже на Кейт какво се е случило и двете ще си поръчат руум сървис и заедно ще унищожат някоя бутилка.

Уха. Хана никога не бе предполагала, че точно тази мисъл ще и мине през ума.

Тя вкара пропуска си в уреда до вратата, отвори я, пристъпи вътре и… едва не се сблъска с баща си. Той стоеше пред вратата и говореше по мобилния си телефон.

— Ау — извика тя.

Баща й се обърна.

— Вече е тук — каза той по телефона и го затвори. Очите му се взираха студено в нея. — Е, добре дошла.

Хана примигна. Зад баща й стояха Кейт и Изабел. Просто си… седяха там, на дивана и четяха някакво туристическо списание, което бяха намерили в стаята.

— Здрасти — каза тя предпазливо. Всички гледаха нея. — Кейт не ви ли каза? Аз трябваше…

— Да отидеш на бала? — прекъсна я Изабел.

Устата на Хана остана отворена. Поредната гръмотевица я накара да подскочи. Тя отчаяно се обърна към Кейт, която надменно вирна глава и кръстоса ръце. Тя беше ли… Беше ли им казала? Изразът на лицето й казваше да.

Хана се почувства така, сякаш са я изпуснали на главата й.

— Беше… Беше спешен случай.

— Сигурно е било така. — Баща й облегна ръце на масата и се отпусна върху тях. — Не мога да повярвам, че се върна. Помислихме, че пак ще го откараш цяла нощ, може би ще откраднеш още някоя кола. Пък и кой знае? Може да задигнеш нечий самолет? Да отвлечеш президента?

— Татко… — примоли се Хана. Никога не го беше виждала такъв. Ризата му не беше запасана, той бе застъпил краищата на чорапите си и едното му ухо беше изцапано. На всичкото отгоре той беснееше. Никога не го беше чувала да вика така. — Аз мога да обясня.

Баща й хвана главата си с ръце.

— Хана… това можеш ли да го обясниш? — той бръкна в джоба си, за да извади нещо. Бавно разтвори пръсти, един по един. На дланта му лежеше малката опаковка Перкосепт. Неразпечатана.

Когато Хана се протегна към нея, той рязко дръпна ръка.

— О, не, недей.

Хана посочи към Кейт.

— Тя ги взе от мен. Поиска ми ги.

— Ти ми ги даде — рече Кейт с равен тон. На лицето й бе изписан многозначителен израз, който сякаш казваше: Да не си посмяла да се намесваш в нашия живот. Хана се мразеше за това, че е толкова глупава. Кейт не се беше променила. Изобщо.

— Какво изобщо правят тези хапчета у теб? — попита баща й. След това вдигна ръка. — Не. Забрави. Не искам да знам. Аз… — Той затвори очи. — Вече наистина не те познавам, Хана.

В Хана нещо се пречупи.

— Разбира се, че не ме познаваш! — изкрещя тя. — Четири шибани години не си направи труда да поговориш с мен!

В стаята настъпи мълчание. Изглежда всички се страхуваха да помръднат. Ръцете на Кейт лежаха върху списанието. Изабел замръзна с пъхнат в ухото пръст. Баща й отвори уста да каже нещо, но след това отново я затвори.

На вратата се почука и всички подскочиха.

Отвън стоеше госпожа Мерин, необичайно разрошена: косата й бе мокра и увиснала, нямаше много грим и бе облечена с най-обикновени тениска и дънки. Изобщо не приличаше на изтупаната дама, която ходеше всеки ден в търговския център.

— Ти идваш с мен. — Тя присви очи и погледна Хана, като дори не се направи, че вижда Изабел и Кейт. Хана се зачуди дали това не е първия път, когато всички се събират на едно място. Когато майка й видя Перкосепта в ръката на господин Мерин, тя пребледня.

— Той ми спомена за това.

Хана погледна през рамо към баща си, но той беше навел глава. Не изглеждаше точно разочарован. По-скоро изглеждаше… тъжен. Безнадежден. Засрамен.

— Татко… — промълви отчаяно тя, като се отдръпна от майка си. — Не е задължително да тръгвам, нали? Искам да остана. Мога ли да ти разкажа какво става с мен? Мислех, че искаш да знаеш.

— Вече е твърде късно — механично отговори баща й. — Прибираш се вкъщи с майка си. Може би тя ще успее да те вразуми.

Хана се изсмя.

— Мислиш си, че тя ще успее да ме вразуми? Тя… Тя спи с ченгето, което ме арестува миналата седмица. Всички знаят, че се прибира у дома в два часа сутринта. Когато съм болна и трябва да си остана у дома, тя ми казва, че няма проблем да се обадя на секретарката и да се престоря, че съм нея, защото тя е твърде заета, и…

— Хана! — изпищя майка й, като я сграбчи за ръката.

Хана беше толкова объркана, че не можеше да прецени, дали онова, което казва на баща си ще й помогне или ще я нарани. Просто се чувстваше толкова излъгана. От всички. Беше й писнало от хора, които непрекъснато я пренебрегват.

— Толкова много неща исках да ти кажа, но не мога. Моля те, позволи ми да остана. Моля те.

Единственото нещо, което помръдна у баща й, бе едно малко мускулче на врата му. Лицето му имаше каменно изражение. Той пристъпи към Изабел и Кейт. Изабел го хвана за ръката.

— Лека нощ, Ашли — каза той на майката на Хана. На самата нея не промълви нито дума.

32.

Емили грабва бухалката

Емили проплака от облекчение, когато откри, че задната врата на дома й е отключена. Тя хвърли подгизналото си боди в коша с прането, като едва не се разрева когато усети спокойната, безпроблемна домашна атмосфера, която прозираше във всичко: в лепенките с надпис „Боже, благослови тази мръсотия“, които майка й бе лепнала на пералнята и сушилнята; в спретнато подредените на рафта перилни препарати, белина и омекотител; в гумените ботуши на баща й, чинно изправени до вратата.

Телефонът иззвъня; прозвуча й като писък. Емили грабна една кърпа от купчината в банята, покри раменете си и колебливо вдигна слушалката на радиотелефона.

— Ало? — дори звукът на собствения й глас й звучеше страховито.

— Емили? — чу тя познат глас от другия край.

Емили замръзна.

— Спенсър?

— О, Боже! — въздъхна Спенсър. — Навсякъде те търсихме. Добре ли си?

— Аз… Не знам — каза Емили с треперещ глас. Беше бягала като полудяла из царевичната нива. Между редовете течаха кални потоци. Едната й обувка се изгуби, но тя продължи да върви и сега роклята и краката й бяха кални. Нивата свърши до горичката зад нейната къща и тя си проправи път през нея. Подхлъзна се два пъти на мократа трева, одра си лакътя и бедрото, а веднъж една мълния удари дървото, което бе само на няколко крачки от нея, и по земята се посипаха клони. Тя знаеше, че е много опасно да върви там по време на буря, но не можеше да се спре, защото се страхуваше, че Тоби е точно зад нея.

— Емили, не мърдай от там — нареди Спенсър. — И стой далеч от Тоби. Ще ти обясня всичко по-късно, но сега просто заключи вратата и…

— Мисля, че Тоби е А. — прекъсна я Емили с дрезгав и треперлив шепот. — Мисля, че той е убил Али.

От другата страна настъпи пауза.

— Знам. И аз мисля така.

— Какво? — извика Емили. Гръмотевица разцепи небето и накара Емили да се свие от страх. Спенсър не отговори. Линията бе прекъсната.

Емили остави слушалката върху сушилнята. Спенсър е знаела? Това още повече подсили увереността й — и направи всичко да изглежда много по-страшно.