Sara Shepard - Око за око

Наоми кимна утвърдително. След това се наведе напред.

— Да не би да търсиш Шон? — Тя поклати глава, изпълнена с благоговение. — Всички говорят за това. Аз самата не мога да повярвам.

Сърцето на Хана спря.

— Значи Шон е тук?

— Че е тук, тук е — Джеймс бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна бутилка от кока-кола с подозрително безцветно съдържание, и изля част от него в портокаловия сок. После отпи една глътка и се усмихна.

— Искам да кажа, че те са толкова различни! — впусна се в размишления Наоми. — Нали каза, че все още сте приятели? Той каза ли ти, защо е решил да покани нея?

— Я млъквай — Джеймс я сръга с лакът. — Тя е секси.

— Кой? — изкрещя Хана. Защо всички останали знаеха за това, а тя не?

— Ето ги там — Наоми посочи с пръст към противоположния край на залата.

Морето от деца сякаш се разтвори и поток светлина се изля от тавана. Шон седеше в ъгъла до машината за караоке и прегръщаше високо момиче, облечено с черно-бяла рокля на точки. Главата му бе наведена над шията й, а нейните ръце се намираха опасно близо до задните му части. Когато момичето се обърна, Хана видя познатите елфически, екзотични черти и неповторимата синьо-черна коса. Ариа.

Хана изпищя.

— О, Господи! Не мога да повярвам, че не си знаела. — Наоми съчувствено прегърна Хана през раменете.

Хана се отърси и се втурна право към Ариа и Шон, които се прегръщаха. Не танцуваха, просто се прегръщаха. Ненормалници.

Хана стоя до тях няколко минути, преди Ариа да отвори първо едното си око, а след това и другото. Тя издаде лека въздишка.

— Ъъъ, здрасти, Хана.

Хана стоеше пред нея, трепереща от гняв.

— Ти… Ти, кучко!

Шон застана пред Ариа, за да я защити.

— Я почакай…

— Да почакам ли? — Гласът на Хана ставаше все по-писклив. Тя посочи Шон с пръст; беше толкова ядосана, че ръката й трепереше. — Ти… Ти ми каза, че няма да идваш, защото всичките ти приятели били с момичета, затова не ти се иска!

Шон сви рамене.

— Нещата се промениха.

Бузите на Хана пламнаха, сякаш той й бе зашлевил плесница.

— Но нали тази седмица щяхме да излизаме на среща!

— Щяхме да излизаме на вечеря — поправи я Шон. — Като приятели. — Той й се усмихна така, сякаш тя бе бавноразвиваща се. — Миналият петък скъсахме, Хана. Да не си забравила?

Хана примигна.

— И какво, вече си с нея?

— Ами… — Шон погледна към Ариа. — Да.

Хана притисна ръка към стомаха си, почти убедена, че ще повърне. Това сигурно беше шега. Шон и Ариа заедно бе толкова невероятно, колкото дебело момиче, обуто в тесни панталони.

След това забеляза роклята на Ариа. Ципът отстрани бе свален, като разкриваше част от дантеления й сутиен без презрамки.

— Циците ти са навън — изрева тя, като посочи с пръст.

Ариа бързо погледна надолу, прикри гърдите си с ръце и бързо дръпна ципа.

— Пък и откъде я намери тая рокля! — попита Хана. — Да не си я взела от някоя конфекция?

Ариа се изпъна.

— Всъщност да. Реших, че е сладка.

— Господи! — Хана подбели очи. — Не ми се прави на мъченица. — Тя погледна към Шон. — Всъщност сигурно това е общото между вас. Ариа, знаеш ли, че Шон се е заклел да остане девствен, докато навърши трийсет години? Може и да се натискате, но никога няма да стигнете до края. Той е дал свещена клетва.

— Хана! — изшътка й Шон.

— Лично аз смятам, че е гей. Ти какво мислиш?

— Хана… — гласът на Шон вече прозвуча умолително.

— Какво? — изрепчи му се Хана. — Ти си лъжец, Шон. И задник.

Когато Хана се огледа, видя, че край тях се е събрала групичка деца. Онези, които винаги бяха канени по купони, онези, които бяха дежурното присъствие. Момичета, които не бяха достатъчно готини, дебели момчета, които бяха търсени само защото са забавни, богати хлапета, които харчеха тонове пари заради някой, който бе готин, или интересен, или умееше да манипулира останалите. Те поглъщаха скандала с интерес. Слуховете вече започнаха да се разпространяват.

Хана погледна към Шон за последен път, но вместо да каже нещо, просто се обърна и си тръгна.

В дамската тоалетна тя веднага се нареди най-отпред. Когато една от кабинките се освободи, тя веднага се шмугна вътре.

— Кучка — извика някой от опашката, но на Хана не й пукаше. Щом затвори вратата, тя се наведе над тоалетната и се отърва от доритосите и всичко останало, което бе яла тази вечер. След като приключи, тя се разплака.

Израженията на всички. Съжалението. Хана се бе разплакала на публично място. Това бе едно от правилата, които двете с Мона си бяха определили, когато се промениха: Никога повече да не позволят на някой да ги види как плачат. На всичкото отгоре тя се почувства толкова наивна. Хана наистина бе повярвала, че Шон ще се върне при нея. Бе помислила, че като ходи в клиниката за изгаряния и Клуб Д, това би имало значение, но всъщност през цялото време… той си е мислил за друга.

Когато най-накрая отвори вратата, тоалетната бе празна. Беше толкова тихо, че тя чуваше капенето на водата в казанчето. Хана се погледна в огледалото, за да види колко зле изглежда. Когато го направи, тя ужасено си пое дъх.

От другата страна я гледаше една съвсем различна Хана. Тя бе пълничка, с изтощена кестенява коса и грозна кожа. Тя носеше шини за зъби с розови гумени уплътнения, а очите й бяха толкова стеснени заради непрекъснатото примижане, тъй като тя отказваше да носи очила. Жълто-кафявото й сако бе опънато по дундестите й ръце, а блузата и бе увиснала и разкриваше сутиена й.

Хана ужасено покри очи. А. е виновен, помисли си тя. Той ми причинява това.

Тогава се сети за съобщението: Веднага отивай на бала. Шон е там с друго момиче. Щом А. знае, че Шон е на бала с друго момиче, значи…

А. е на бала!

— Хей.

Хана подскочи и се обърна. На вратата стоеше Мона. Тя изглеждаше великолепно в подчертаващата фигурата й черна рокля, която Хана не можеше да си спомни да са купували заедно. Косата й бе прибрана от лицето и кожата й грееше. Смутена — сигурно имаше повръщано по лицето — Хана тръгна да влиза отново в кабинката.

— Почакай. — Мона я хвана за ръката. Когато Хана се обърна, Мона изглеждаше сериозна и загрижена. — Наоми каза, че няма да идваш тази вечер.

Хана отново се погледна в огледалото. Този път отражението й показваше Хана от единайсети клас, а не онази от седми. Очите й бяха леко зачервени, но иначе изглеждаше добре.

— Заради Шон е, нали? — попита Мона. — Току-що го видях с нея. — Тя наведе глава. — Толкова съжалявам, Хан.

Хана затвори очи.

— Чувствам се като пълна тъпачка — призна тя.

— Но не си. Той е тъпанарят.

Те се спогледаха. Хана почувства прилив на съжаление. Приятелството на Мона означаваше много за нея, а тя бе позволила на толкова много хора да застанат между тях. Не можеше да се сети защо се бяха скарали.

— Толкова съжалявам, Мон. За всичко.

— Аз съжалявам — рече Мона. След това се прегърнаха и се притиснаха силно.

— О, Боже! Ето къде сте!

Спенсър Хейстингс прекоси мраморния под на фоайето и издърпа Хана от прегръдката.

— Трябва да поговоря с теб.

Хана се отдръпна раздразнена.

— Какво? Защо?

Спенсър погледна към Мона с присвити очи.

— Не мога да ти кажа тук. Трябва да дойдеш с мен.

— Никъде не трябва да ходи — Мона улови ръката на Хана и я придърпа към себе си.

— Този път трябва — надигна глас Спенсър. — Въпросът е спешен.

Мона стисна здраво ръката на Хана. На лицето и бе изписано същото онова забраняващо изражение от предишния ден пред мола — онова което казваше: Ако скриеш още нещо от мен, кълна се, че това е краят. Но Спенсър изглеждаше ужасена. Нещо не беше наред. Никак не беше наред.

— Съжалявам — каза тя, като докосна ръката на Мона. — Веднага се връщам.

Мона пусна ръката й.

— Хубаво — рече гневно тя и отиде до огледалото, за да провери грима си. — Бави се колкото си искаш.