Майк се наведе напред над дървения бар, като започна да поклаща глава, когато диджеят пусна „Франц Фердинанд“. На лицето му се появи самодоволна усмивка — Ариа знаеше, че той се чувства като човек, ударил джакпота за бала, тъй като все още в десети клас. Но тя му бе сестра, и можеше да забележи болката и тъгата, които се криеха под маската му. Също както онзи път, когато бяха малки и бяха отишли заедно на басейн, а неговите приятели му се присмяха, че е хомо, защото си бе облякъл банските, които от прането бяха станали розовички. Майк се опита да го понесе като мъж, но по-късно, когато в басейна влязоха по-големите, Ариа го завари да плаче тайничко в детския басейн.

Искаше й се да му каже нещо, от което да се почувства по-добре. За това колко съжалява, че трябва да каже на Ила — Ариа смяташе да каже на майка си още предишната нощ, когато се прибра у дома, — и че вината за това, че семейството им се разпада, изобщо не е негова, че въпреки това всичко ще бъде наред. Някак си.

Но тя знаеше много добре какво щеше да стане, ако се опита. Майк просто щеше да избяга.

Ариа грабна кафето си и се изниза от бара. Просто имаше нужда от движение.

— Ариа — чу глас зад гърба си. Тя се обърна. На около пет метра зад нея, до една от масите стоеше Шон. Той изглеждаше разстроен.

Ариа изпадна в паника, остави чашата си и хукна към една от дамските тоалетни. Едната й обувка се изхлузи от крака й. Тя продължи да куцука напред, опитвайки се да я обуе в движение, но се сблъска с група деца. Опита се да си пробие път с лакти, но никой не помръдваше.

— Хей — Шон се оказа точно до нея.

— Ох — Ариа се опита да надвика музиката и да си докара безгрижно изражение. — Здрасти.

Шон я хвана за ръката и я отведе до паркинга, който бе единственото празно място на бала. Той взе ключовете си от момчето, което паркираше колите. Помогна на Ариа да се качи в колата и я откара до едно празно място малко по-надолу.

— Какво ти става? — попита той настоятелно.

— Нищо — Ариа зяпаше през прозореца. — Добре съм.

— Не, не си. Като зомбирана си. Това ме побърква.

— Аз просто… — Ариа се заигра с наниза перли, който бе навила няколко пъти около китката си като гривна. — Не знам. Не искам да те притеснявам.

— Защо не?

Тя сви рамене.

— Защото няма да ти се слуша. Сигурно си мислиш, че съм абсолютно откачена. Все едно съм тотално обсебена от родителите ми. Само за това говоря.

— Ами… Имаше го и този момент. Само че…

— Няма да се ядосам — прекъсна го тя, — ако решиш да танцуваш с други момичета. Тук има някои наистина красиви девойки.

Шон примигна и лицето му пребледня.

— Но аз не искам да танцувам с други.

Те замълчаха. Басът на „Златотърсача“ на Кейни Уест тресеше дансинга.

— Пак ли мислиш за родителите си? — тихо попита Шон.

Тя кимна.

— Да. Тази вечер трябва да кажа на мама.

— Защо трябва ти да й казваш?

— Защото… — Ариа не можеше да му признае за А. — Трябва да съм аз. Това не може да продължава повече.

Шон въздъхна.

— Прекалено много се тормозиш. Не можеш ли да си вземеш една свободна вечер?

В първия момент Ариа изпита желанието да се защити, но след това се облегна назад.

— Наистина мисля, че трябва да се върнеш там, Шон. Не трябва да ми позволяваш да ти развалям вечерта.

— Ариа… — Шон въздъхна раздразнено. — Стига толкова.

Ариа направи физиономия.

— Просто мисля, че между нас няма да се получи.

— Защо си мислиш така?

— Защото… — Тя замълча, като се опита да формулира точно онова, което искаше да каже. Защото не бе типичното роузуудско момиче? Защото каквото и да й харесваше Шон, у нея имаше два пъти повече неща, заради които да не я харесва? Тя се чувстваше като едно от онези чудотворни лекарства, които рекламираха по телевизията. Говорителят щеше да каже, как лекарството е помогнало на милиони хора, но в самия край на рекламата ще съобщи много тихо, че страничните ефекти включват сърцебиене и разстройство. При нея щеше да бъде готино, ексцентрично момиче… но семейните й проблеми могат да доведат до ненормални изблици и случаен изблик на сълзи и сополи върху скъпата ви риза.

Шон внимателно сложи ръка върху нейната.

— Ако се страхуваш, че съм се уплашил заради снощи, не се притеснявай. Наистина те харесвам. Даже точно заради снощи те харесвам още повече.

Очите на Ариа се насълзиха.

— Наистина ли?

— Наистина.

Той притисна чело в нейното. Ариа затаи дъх. Най-накрая устните им се докоснаха. След това отново. Този път по-стръвно.

Ариа впи устни в неговите и го сграбчи за врата, като го придърпа към себе си. Тялото му бе толкова топло и твърдо. Шон я прегърна през кръста. После изведнъж те вече хапеха долните си устни, а ръцете им шареха по тялото на другия. След това се откъснаха, дишайки тежко, вперили поглед един в друг.

След това се преместиха по-близо. Шон дръпна ципа на роклята на Ариа. После съблече сакото си и го хвърли на задната седалка, а тя протегна ръка към копчетата на ризата му. Целуна го по перфектно оформените уши, пъхна ръцете си под ризата му и ги прокара по идеално гладката му кожа. Той можеше само да шари с ръце по гърба й, тъй като тялото му бе заело страшно неудобна поза на тясната седалка на аудито. Той я отпусна назад, леко повдигна Ариа и я премести върху себе си. Гърбът й се опря на волана.

Тя изви гръбнак докато Шон я целуваше по шията. Когато отвори очи, тя видя нещо — жълт лист хартия под чистачката на задното стъкло. Първо си помисли, че е някаква брошура — може би обява за някой купон след бала — но след това забеляза думите, изписани с големи букви с дебел черен маркер.

НЕ ЗАБРАВЯЙ! СРОКЪТ Е ПОЛУНОЩ!

Тя се отдръпна от Шон.

— Какво има? — попита той.

Тя посочи към бележката с треперещи ръце.

— Ти ли написа това?

Но това бе глупав въпрос: и тя знаеше отговора.

28.

Без Хана Мерин купонът не е купон

Щом таксито й спря пред „Кингмън хол“, Хана хвърли двайсетачка на предната седалка до шофьора, възрастен оплешивяващ чичко, който явно страдаше от прекомерно потене.

— Задръжте рестото — каза тя. Затръшна вратата и хукна към входа, присвивайки се от болки в корема. На гарата във Филаделфия си беше купила една торбичка с „Куул ранч доритос“ и за пет невероятни минути ги беше опустошила без остатък. Голяма грешка.

Отдясно се намираше масата, където проверяваха за пропуските. Дребно слабичко момиче с късо подстригана руса коса и дебело напластена очна линия събираше билетите и проверяваше имената в тетрадката си. Хана се поколеба. Тя нямаше представа къде е пъхнала билета си, а ако се опиташе да плати на място, просто щяха да я изгонят. Тя присви очи и се вторачи в тентата, която блестеше като торта за рожден ден. На Шон просто нямаше да му се размине. Тя щеше да отиде на бала, независимо дали на момата с тежкия грим й харесва или не.

Хана си пое дълбоко дъх и с пълна скорост профуча край масата.

— Хей! — чу тя зад гърба си гласа на момичето. — Почакай!

Хана се скри зад една колона, сърцето й препускаше като полудяло. Един едър охранител, облечен със смокинг, прибяга край нея, след това се спря и се огледа. Объркан и ядосан той махна с ръка и каза нещо в своето уоки-токи. Хана усети лек прилив на удовлетворение. Тайното промъкване й донесе същото удоволствие като краденето.

Тук бе тъпкано с деца. Тя не можеше да си представи балът някога да е бил толкова посещаван. Повечето момичета на дансинга си бяха събули обувките и ги вдигаха във въздуха, когато се завъртаха. Край бара се бе събрала също толкова голяма тълпа, а още повече деца се бяха наредили край нещо, което очевидно беше караоке. Съдейки по чистите, празни маси, все още не бяха сервирали вечерята.

Хана улови за лакътя Аманда Уилиямсън, десетокласничка от „Роузууд дей“, която винаги се опитваше да я поздравява, когато се срещаха по коридорите в училище. Лицето на Аманда светна.

— Хана, здравеййй!

— Виждала ли си Шон? — излая Хана.

По лицето на Аманда се изписа изненада; след това тя сви рамене.

— Не съм сигурна…

Хана продължи нататък с разтуптяно сърце. Може би все пак той не беше тук. Тя промени посоката, като едва не се сблъска с някакъв сервитьор, който носеше огромна табла със сирена. Хана грабна едно огромно парче чедър и го пъхна в устата си. Преглътна го без дори да усети вкуса му.

— Хана? — извика Наоми Циглър, облечена със златиста рокля без колан и с прекалено потъмнена кожа. — Колко забавно! Ти си тук! Не каза ли, че няма да идваш?

Хана се намръщи. Наоми стискаше за ръката Джеймс Фрийд. Тя ги посочи с пръст.

— Вие двамцата заедно ли дойдохте? — Хана си бе помислила, че може би Наоми е дамата на Шон.