Sara Shepard - Око за око

Изабел сви устни.

— Какъв е любимият ти предмет в училище?

— Английски.

— И на мен! — възкликна Кейт.

— Миналата година Кейт получи най-престижната награда по английски в нейното училище — похвали се Изабел с изключително горд вид.

— Мамо — изскимтя Кейт. Тя погледна към Хана и устните й оформиха думата извинявай.

Хана все още не можеше да повярва как ядосаното изражение на лицето на Кейт се бе стопило щом я видя. Самата Хана бе придобивала подобно изражение преди. Както когато в девети клас учителката й по английски я бе накарала да разведе Карлос, едно чилийско момче, дошло в града по програмата за размяна на ученици. Хана връхлетя в кабинета, за да го поздрави, убедена, че Карлос е някой задръстен зубрач, който ще опропасти страхотната й репутация. Щом влезе в кабинета и видя високото момче с вълниста коса и зелени очи, който изглеждаше така, сякаш цял живот е играл плажен волейбол, тя изведнъж изпъчи гърдите си напред и тайничко провери дъха си. Сега Кейт сигурно смяташе, че между тях се е появила онази връзка, която се поражда между красивите момичета.

— Занимаваш ли се с някакви извънучилищни мероприятия? — попита Изабел. — Със спорт?

Хана сви рамене.

— Всъщност не.

Тя бе забравила, че Изабел бе от онези майки: Говореше само за наградите на Кейт, за езиците, извънкласните занимания и тъй нататък. Това беше още нещо, което Хана не можеше да търпи.

— Не бъди толкова скромна — потупа я баща й по рамото. — Занимаваш се с доста неща.

Хана му хвърли един безизразен поглед. Какви, например, кражби ли?

— Клиниката за изгаряния? — напомни й той. — Освен това майка ти ми каза, че си се включила и в някаква спомоществователна група.

Хана зина от изненада. В момент на слабост тя бе признала на майка си, че е ходила в Клуб Д, подтиквана от някакъв импулс да й каже: Виждаш ли, не и аз имам някакъв морал. Не можеше да повярва, че майка й е казала на баща й.

— Аз… — заекна тя. — Това е нищо.

— Изобщо не е нищо — закани й се с вилицата си господин Мерин.

— Татко — изсъска Хана.

Останалите я гледаха очаквателно. Изпъкналите очи на Изабел се ококориха още повече. Лицето на Кейт криеше намек за усмивка, но очите й я гледаха съчувствено. Хана зърна кошничката с франзели. Майната му, помисли си тя и пъхна едно хлебче в устата си.

— Това е клуб за въздържание — изтърси тя с пълна уста. След това се изправи. — Благодаря ти много, татко.

— Хана! — баща й блъсна стола си назад и понечи да се изправи, но Хана продължи да върви. Защо и беше поднесъл тази „искам да прекарам уикенда с теб“ лъжа? Беше също като последния път, когато я беше нарекъл прасенце. И само като се сетеше какво бе рискувала, за да дойде тук — бе казала на онези кучки, че повръща по три пъти на ден! Това дори вече не беше истина!

Тя се шмугна зад вратата на тоалетната, тресна я зад себе си и коленичи пред тоалетната чиния. Стомахът й къркореше и тя изпитваше необходимост да го облекчи. Успокой се, помисли си тя, като замаяно се вглеждаше в отражението си във водата в тоалетната. Ще се справиш.

Хана отново се изправи, челюстта й трепереше, сълзите заплашваха да потекат от очите й. Само да можеше да остане в тук до края на вечерта. Нека си изкарат специалния уикенд на Хана сами. Мобилният й телефон иззвъня. Хана го измъкна от чантичката си, за да го изключи. Изведнъж стомахът й се преобърна. Беше получила имейл от познатия й фалшив адрес.

Тя толкова се изненада, че едва не изтърва телефона си на мраморния под в тоалетната. Набра номера на Мона. Двете още не си говореха — Хана дори не беше казала на Мона, че няма да ходи на бала — и Мона не си вдигна телефона. Хана затвори толкова разочарована, че от яд хвърли телефона си по вратата. С кого може да е Шон? Наоми? Някоя кучка от Клуб Д?

Тя се изстреля толкова шумно от кабинката, че накара възрастната дама, която си миеше ръцете, да подскочи. Когато Хана зави зад ъгъла и тръгна към входната врата, тя изведнъж се спря. Кейт седеше на един от шезлонгите и се слагаше бледо червило с розово-оранжев цвят. Беше кръстосала дългите си, слаби крака и изглеждаше свръхсамоуверена.

— Всичко ли е наред? — Кейт погледна Хана с наситено сините си очи. — Дойдох да проверя.

Хана се напрегна.

— Да, всичко е наред.

Кейт изкриви устни.

— Не искам да обиждам баща ти, но понякога изтърсва най-неподходящото нещо. Един ден, например, щях да излизам на среща с едно момче. Тъкмо се канехме да излизаме от къщата и баща ти ме пита: Кейт, гледам, че си написала OB20 в списъка с покупки. Какво е това? На кой щанд мога да го намеря? Такова унижение.

— Господи! — Хана усети прилив на симпатия. Това определено звучеше като баща й.

— Хей, няма значение — тихо рече Кейт. — Той не е искал да те обиди.

Хана поклати глава.

— Не става въпрос за него. — После погледна Кейт. О, какво пък, по дяволите. Може би между тях наистина е възникнала връзка. — Става въпрос за бившето ми гадже. Получих съобщение, че е отишъл на един благотворителен бал с друго момиче.

Кейт се намръщи.

— Кога скъсахте?

— Преди осем дни. — Хана седна на шезлонга. — Силно съм изкушена още сега да ида там и да му сритам задника.

— Ами защо не отидеш?

Хана се облегна назад.

— Ще ми се, но… — Тя кимна към вратата, която водеше към ресторанта.

— Виж какво — Кейт се изправи и сбърчи вежди пред огледалото. — Защо не се оправдаеш с онази спомоществовател на група, в която си записана? Кажи, че някое от момичетата се е обадило и е казало, че се чувства твърде „слаба“, а ти си нейна приятелка и трябва да я разубедиш.

Хана вдигна вежди.

— Знаеш твърде много за този вид групи.

Кейт сви рамене.

— Имам няколко приятели, които са минали през рехабилитационна клиника.

Доообре.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Аз ще те покрия, ако искаш — предложи Кейт.

Хана срещна погледа й в огледалото.

— Наистина ли?

Кейт се обърна към нея и я погледна многозначително.

— Да речем, че съм ти длъжница.

Хана потрепна. Нещо й подсказа, че Кейт говори за онзи път в Анаполис. Това я накара да почувства неудобство — че Кейт си спомня и че признава, че се е държала гадно. Но в същото време тя почувства и известно удовлетворение.

— Освен това — рече Кейт, — баща ти каза, че вече често ще се виждаме. Няма да е зле да започнем от начало, както трябва.

Хана примигна.

— Казал е… че иска по-често да ме вижда?

— Ами нали си му дъщеря.

Хана се заигра с карабинката във форма на сърце на своята огърлица от „Тифани“. Когато чу Кейт да изрича тези думи, тя усети лека тръпка. Може би все пак бе реагирала прибързано.

— Нали няма да ти трябват повече от два часа? — попита Кейт.

— Може би доста по-малко. — Искаше просто да хване влака за Роузууд и да прокълне онази кучка. Отвори чантата си, за да провери дали билетът й за влака е там. Кейт стоеше до нея и посочи към нещо, което лежеше на дъното.

— Какво е това?

— Това ли? — Щом Хана го измъкна, тя веднага изпита желание да го скрие някъде. Беше опаковката Перкосет, която беше откраднала от клиниката за изгаряния във вторник. Съвсем го беше забравила.

— Ще ми дадеш ли малко? — възбудено прошепна Кейт.

Хана я погледна с ококорени очи.

— Сериозно ли говориш?

Кейт я стрелна с палав поглед.

— Трябва ми нещо, което да ми помогне да издържа онзи мюзикъл, на който баща ти смята да ни завлече.

Хана й подаде цялата опаковка. Кейт прибра таблетките в джоба си, след това се завъртя на токове и самоуверено излезе от тоалетната. Хана я последва изпълнена със страхопочитание.

Това бе най-сюрреалистичното нещо тази вечер. Може би ако трябваше отново да види Кейт, това нямаше да бъде съдба, по-страшна от смъртта. Можеше дори да се окаже… забавно.