— Бен — прошепна тя, като стисна краката си. — Не съм обратна.

— Тогава кажи, че ти харесва — измуча Бен. Ръката му стисна голото й бедро.

Той се приближаваше все повече към бельото й. Докато излизаха заедно, не бяха стигнали дори до там. Емили прехапа устната си толкова силно, че бе сигурна, че е потекла кръв. Беше готова да се предаде и да му каже, че й харесва, само и само той да спре, но я изпълни гняв. Нека Бен си мисли каквото иска. Нека разкаже на цялото училище. Но няма начин да му позволи да й причинява това.

Тя се облегна на стената за опора. След това вдигна коляно и го изрита между краката. Силно.

— Ох! — Бен отстъпи, като се държеше за слабините. От устата му се разнесе тънък, бебешки вой. — Какво направи… — изпъшка той.

Емили приглади роклята си.

— Стой далеч от мен. — Гневът нахлуваше през вените й като наркотик. — Кълна се в Бога!

Бен се запрепъва назад и се блъсна в отсрещната стена. Коленете му се подгънаха и той се свлече на земята.

— Лош, много лош ход.

— Няма значение — рече Емили, след това се обърна и си тръгна. Вървеше с широки, бързи, уверени крачки. Нямаше да му позволи да разбере колко е разстроена. Че бе на косъм да избухне в плач.

— Хей — някой леко я хвана за ръката. Когато погледът й се фокусира, тя разбра, че това е Мая.

— Видях всичко — прошепна Мая, като кимна към Бен, който продължаваше да седи свит на земята. — Добре ли си?

— Да — бързо каза Емили. Но гласът й се счупи. Опита се да продължи, но не успя. Облегна се на стената и покри лицето си с ръце. Може би ако преброи до десет, ще успее да го преодолее. Едно… две… три…

Мая докосна ръката й.

— Съжалявам, Ем.

— Недей — успя да изрече Емили, скрила лице в ръцете си. Осем… девет… десет. Тя ги свали и се изправи.

— Добре съм.

Замълча за малко, като оглеждаше роклята тип „гейша“ в цвят на слонова кост на Мая. Изглеждаше много по-красива от всичките руси клонинги на Шанел, които бе видяла по пътя насам. Тя прокара ръце по собствената си рокля, като се чудеше дали Мая също я оглежда.

— Аз… Май е време да се връщам при приятеля си — промърмори Емили.

Мая отстъпи леко встрани. Само че Емили не можеше да помръдне.

— Преди да тръгнеш искам да ти кажа една тайна — каза Мая.

Емили се приближи и Мая се наведе към ухото й. Устните й не го докоснаха, но бяха толкова близко. По гърба на Емили пробягаха тръпки и тя усети, че е ускорила дишането си. Не беше редно да реагира по този начин, но просто… нищо… не можеше да направи.

Върви при онзи, когото наистина обичаш.

— Ще те чакам — прошепна Мая е малко тъжен и много секси глас. — Колкото и време да е нужно.

25.

Този сюрреалистичен живот, в главната роля Хана Мерин

Събота вечерта Хана влезе в асансьора и се изкачи до етажа, където се намираше апартаментът й в хотел „Четири сезона“. Тя се чувстваше чудесно, отпусната и свежа. Току-що си бе направила цитрусова маска на тялото, осемдесет минутен масаж и курс за потъмняване на кожата „Целуната от слънцето“, трите в този ред. Тези глезотийки съвсем лекичко намалиха стреса й. Това, както й фактът, че се намираше далеч от Роузууд… и А.

Надяваше се, че е избягала от него.

Тя отключи вратата към двустайния им апартамент и влетя вътре. Баща й седеше на дивана в предната стая.

— Хей — изправи се той, — как мина?

— Чудесно! — Хана го погледна с грейнали очи, като изпитваше едновременно щастие и тъга. Искаше да му признае колко е благодарна за това, че отново са заедно, но все пак знаеше, че бъдещето й с него зависи от един човек — от А. С малко късмет бръщолевениците, които бе изстреляла вчера пред Наоми и Райли щяха да я предпазят, но ако това не станеше? Може би трябваше да му признае за Онова с Джена, преди А. да се добере до него пръв.

Тя здраво стисна устни и погледна свенливо към килима.

— Трябва да взема душ по най-бързия начин, ако искаме навреме да стигнем в „Le Bec-Fin“.

— Изчакай секунда само — изправи се баща й. — Имам още една изненада за теб.

Хана инстинктивно погледна към ръцете на баща си, в очакване да види подарък за нея. Може би нещо, с което да се реваншира за всичките закъснели картички за рождения й ден. Но той държеше само мобилния си телефон.

Тогава на вратата та апартамента се почука.

— Том? Тя тук ли е?

Хана замръзна и усети как кръвта във вените и изстива. Тя позна гласа.

— Кейт и Изабел са тук — въодушевено прошепна баща й. Ще дойдат в „Le Bec-Fin“ с нас и след това всички отиваме на „Мама миа“! Нали в четвъртък ми каза, че много ти се гледа?

— Чакай! — Хана му препречи пътя към вратата. — Ти ли ги покани?

— Да — баща й я погледна объркано. — Че кой друг би могъл?

Например А., помисли си Хана. Изглеждаше напълно в неговия стил.

— Но аз си мислех, че ще бъдем само двамата.

— Никога не съм го казвал.

Хана се намръщи. Напротив, каза го. Нали?

— Том? — отново се чу гласът на Кейт. Хана почувства облекчение, че тя нарича баща й така, а не татко, но все пък стисна здраво ръката му.

Баща й се поколеба пред вратата, като очите му шареха неспокойно насам-натам.

— Но, Хана, те са вече тук. Мислех си, че ще ти бъде приятно.

— Защо…? — Защо си решил, че ще ми бъде приятно, мислеше да попита Хана. Кейт ме кара да се чувствам като боклук, а ти не ми обръщаш никакво внимание, когато тя е наоколо. Точно затова избягвах да разговарям с теб през всичките тези години!

Но по лицето на баща й бяха изписани едновременно разочарование и объркване. Сигурно бе планирал това събиране от седмици. Хана се втренчи в пискюлите на персийския килим. Усещаше, че се задушава, сякаш гърлото й бе затъкнато с нещо грамадно.

— Тогава май трябва да ги пуснеш — промърмори тя.

Когато баща й отвори вратата, Изабел изпищя от радост, сякаш са били разделени от цяла галактика, а не само от няколко щата. Тя все още изглеждаше твърде слаба и с твърде силен тен, а очите на Хана бяха веднага привлечени от камъка на лявата й ръка. Това бе пръстен от „Тифани“, с трикаратов диамант — Хана беше изгризала каталога на магазина с кориците.

И Кейт. Тя бе по-красива от всякога. Роклята й на диагонално разположени райета сигурно беше втори размер, а правата й кестенява коса бе по-дълга отколкото преди две години. Тя грациозно постави чантичката си „Луи Вуитон“ на малката хотелска масичка. Хана кипеше от гняв. Кейт сигурно никога не се препъваше с новите си обувки на „Джими Чууз“, нито пък се пързаляше по паркета, след като чистачката го бе лъснала с паркетин.

Лицето на Кейт изглеждаше смръщено, сякаш наистина бе ядосана, че са я довели тук. След това забеляза Хана и изразът й омекна. Тя я огледа от горе до долу — от сакото на „Клое“ до римските сандали — и се усмихна.

— Здрасти, Хана — каза Кейт с очевидна изненада. — Уха! — Тя постави ръка на рамото й, но за щастие не я прегърна. Ако го беше направила, щеше да усети колко силно трепери Хана.

* * *

— Всичко изглежда много добре — въздъхна Кейт, докато гледаше менюто.

— Така е — потвърди господин Мерин. Той махна на сервитьора и поръча бутилка вино пино гриджо. След това погледна топло към Кейт, Изабел и Хана.

— Радвам се, че всички сме тук. Заедно.

— Наистина се радвам отново да те видя, Хана — изгука Изабел.

— Да — откликна Кейт. — Абсолютно.

Хана наведе поглед към изящните си сребърни прибори. Струваше й се толкова сюрреалистично, че ги вижда отново. И то не по онзи готин начин, като калейдоскопичната рокля на Зак Посен, а кошмарно сюрреалистично, както за онзи руснак в книгата, която Хана трябваше да чете за часа по английска литература, който се бе събудил и бе осъзнал, че се е превърнал в хлебарка.

— Скъпи, какво ще си поръчаш? — попита Изабел, поставила ръка върху ръката на баща й. Хана все още не можеше да повярва, че той си пада по нея. Тя беше толкова… обикновена. И тенът й бе твърде силен. Това беше подходящо, ако си модел на четиринайсет години или пък си от Бразилия — но не и ако си жена на средна възраст от Мериланд.

— Хммм — рече господин Марин. — Какво означава pintade? Нещо рибено?

Хана прехвърли страниците на менюто. Нямаше представа какво да си поръча. Всичко бе или пържено, или с разни сметанови сосове.

— Кейт, ще ни превеждаш ли? — Изабел се наведе към Хана. — Кейт говори езика.

Но разбира се, че го говори, помисли си Хана.

— Миналото лято прекарахме в Париж — обясни Изабел, гледайки към Хана. Тя се скри зад менюто с вината. Ходили са в Париж? Заедно с баща й? — Хана, ти учиш ли чужди езици? — попита Изабел.

— Ами — Хана сви рамене. — Една година учих испански.