— Заради домашното по икономика — въздъхна тя. — Направо ми се струва невъзможно.

— Уф — рече Рен. — Зарежи го. Ела да се видим.

Спенсър замълча. Записките й бяха безразборно разхвърляни по бюрото. На пода се въргаляше контролното от тази седмица. „Три минус“ блестеше като неонов знак.

— Не мога.

— Добре — изръмжа Рен. — Значи утре, тогава? Ще бъдеш ли моя цял ден?

Спенсър се ухапа по бузата.

— И утре не мога. Аз… Трябва да отида на един благотворителен бал. Ще бъда с едно момче от училище.

— Среща ли имате?

— Не.

— Защо не ме попита?

Спенсър се намръщи.

— Не мога да кажа, че го харесвам. Той просто е момче от класа. Но ако не искаш, няма да ходя.

Рен се захили.

— Просто се опитвам да те ядосам. Върви на твоето благотворително нещо. Забавлявай се. Можем да се видим в неделя. — След това каза, че трябвало да тръгва, защото започвала смяната му в болницата. — Успех с домашното — додаде той. — Сигурен съм, че ще се справиш.

Спенсър погледна с копнеж в надписа: КРАЙ НА РАЗГОВОРА, който се появи на дисплея. Разговорът им бе продължил нищожните минута и четиридесет и шест секунди.

— Естествено, че ще се справя — прошепна тя в телефона. Със закъснение от една седмица.

Докато минаваше край компютъра си, тя забеляза, че има ново писмо в електронната поща. Беше пристигнало преди около пет минути, докато тя още говореше с баща си.

Каква лесна шестица! Мисля, че знаеш къде да я откриеш.

А.

Стомахът на Спенсър се сви. Тя погледна през прозореца, но на ливадата пред къщата нямаше никой. След това го отвори и провери дали някой не е монтирал камера за наблюдение или миниатюрен микрофон. Но единственото, което видя, бяха сиво-кафеникавите стени на къщата.

Мелиса държеше есетата от гимназията на семейния компютър. Тя бе също толкова подредена и си пазеше всичко. На Спенсър нямаше дори да й се наложи да иска разрешение — домашните бяха на харддиска с разрешен достъп.

Но откъде А. знаеше това, по дяволите?

Тя се почувства адски изкушена. Само че… не. Във всеки случай Спенсър се съмняваше, че А. иска да й помогне. Дали това не бе някакъв изтънчен капан? Възможно ли е А. да е Мелиса?

— Спенсър? — долетя гласът на майка й от долния етаж. — Вечерята!

Спенсър затвори писмото и тръгна разсеяно към вратата. Работата беше, че ако използва есето на Мелиса, тя ще успее да завърши другите си домашни и да види Рен. Можеше да промени някои думи… да използва синонимния речник… И никога повече няма да прави така.

Компютърът й отново звънна и тя се обърна.

П.П. Ти ме нарани, затова и аз ще те нараня. Или може би вместо това да нараня нечие гадже? По-добре внимавайте — ще се появя когато най-малко го очаквате.

А.

21.

Някакъв таен обожател…

Петък следобед Хана седеше на пейките на стадиона и гледаше срещата между футболния отбор на „Роузууд дей“ и момчетата на гимназия „Лансинг“. Само дето изобщо не можеше да се съсредоточи. Обикновено идеално поддържаните й нокти бяха изгризани, кожата на палците й бе разранена от нервното чоплене, а очите й толкова бяха кървясали от безсъние, че отстрани изглеждаше така, сякаш има конюктивит. Трябваше да си остане у дома. Пейките на игрището бяха твърде открити.

Наблюдавам те, беше казал А. По-добре прави каквото ти казвам.

Но може би трябваше да се отнесе към това по същия начин, както предупреждаваха политиците във връзка с терористичните нападения: Ако се заровите в домовете си от страх, че те ще нападнат, това би означавало, че терористите са спечелили. Тя щеше да си седи тук, да гледа футболния мач, сякаш има на разположение цялата минала година, че и годината преди това.

Но тогава Хана се огледа наоколо. Някой наистина знаеше за Онова с Джена — и я обвиняваше за случилото се с нея, и това наистина я ужасяваше. Ами ако А. наистина каже на баща й? Не сега. Не и когато може би нещата наистина започваха да се оправят.

Тя се огледа за пореден път в търсене на Мона. Гледането на мачовете бе отколешна тяхна традиция; те смесваха ликьор „Садърн Камфърт“ с диетична кола от щанда с намаление и подвикваха еротични подигравки към губещия отбор. Но Мона бе изчезнала без следа. След сблъсъка им в мола предишния ден Хана и Мона не бяха разговаряли.

Хана зърна една руса опашка и една разпусната червенокоса плитка и се сви. Райли и Наоми бяха пристигнали и се изкачваха по стълбите към пейките, които се намираха недалеч от Хана. Днес и двете носеха еднакви кожени чанти „Шанел“ и бяха облечени в абсолютно нови страхотни провесени сака от туид, сякаш бе студен есенен ден, а не все още летните двайсет и четири градуса. Когато погледнаха в нейна посока, тя бързо се престори, че е погълната от футболната игра, въпреки че нямаше никаква представа какъв е резултатът.

— Хана изглежда много дебела в тези дрехи — чу тя шепота на Райли.

Усети как бузите й пламват. Огледа начина, по който памучното й горнище леко се опъваше на корема. Може би наистина бе напълняла, с цялото онова тъпчене от нерви през цялата седмица. Тя наистина се бе опитвала да устои на повиците да повърне всичко — въпреки че в този момент точно това й се искаше да направи.

Отборите се прибраха на полувремето и момчетата от „Роузууд дей“ се настаниха на техните скамейки. Шон се стовари на тревата и започна да масажира прасеца си. Хана усети възможността и започна тежко да слиза надолу, прескачайки металните седалки. Предишния ден, след като получи съобщението на А., тя не се бе обадила на Шон, за да му каже, че няма да ходи на бала. Беше твърде уплашена.

— Хана — рече Шон, щом я видя да стои до него. — Здрасти. — Днес изглеждаше страхотно, както обикновено, нищо, че ризата му бе покрита с петна от пот, а лицето му бе обрасло с набола брада. — Как си?

Хана седна до него, като подви крака и подреди плисираната си пола така, че останалите футболисти да не могат да виждат бельото й.

— Аз… — Тя преглътна тежко, като се опитваше да не избухне в плач. Обезумявам! А. ужасно ме тормози. — Трябва да ти кажа нещо. — Тя стисна ръце. — Няма да ходя на бала.

— Наистина ли? — Шон надигна глава. — Защо? Добре ли си?

Хана прокара ръце по ниско окосената ароматна трева на игрището. Тя бе разказала на Шон същата история, която бе разказала и на Мона — че баща й бе умрял.

— Твърде е… сложно. Но, ъъъ, помислих, че трябва да ти кажа.

Шон развърза връзките на наколенката си и ги затегна. За части от секундата Хана зърна идеално оформения му, мускулест прасец. Незнайно по каква причина тя смяташе, че това е най-сексапилната част от тялото му.

— Може би аз също няма да ходя — рече той.

— Наистина ли? — попита озадачено тя.

Шон сви рамене.

— Всичките ми приятели ще ходят с момичета. Аз ще бъда странният самотник.

— О — Хана премести краката си, за да може да мине треньорът, който се бе загледал в бележника си. Тя едва се сдържа да не подскочи от радост. Това означаваше ли, че Шон е мислел да отиде с нея?

Той присви очи и я погледна.

— Добре ли си? Изглеждаш ми… тъжна.

Хана покри с длани голите си колене. Изпитваше нужда да поговори с някого за А. Само че нямаше с кого.

— Просто съм уморена — въздъхна тя.

Шон леко я докосна по ръката.

— Слушай, искаш ли някоя вечер другата седмица да вечеряме заедно? Знам ли… Може би трябва да поговорим за някои неща.

Сърцето на Хана подскочи.

— Съгласна съм. Звучи добре.

— Страхотно. — Шон се усмихна и се изправи. — Тогава ще се видим по-късно.

Групата започна да свири бойната песен на „Роузууд дей“, с което сигнализираше, че почивката е свършила. Хана се изкачи до своята пейка, като се чувстваше малко по-добре. Когато седна на мястото си, Наоми и Райли се вторачиха любопитно в нея.

— Хана! — изкрещя Наоми, когато погледите им се срещнаха. — Здрасти!

— Здравей — рече Хана, докарвайки възможно най-фалшивата усмивка, на която бе способна.

— С Шон ли говореше? — Наоми поглади конската си опашка. Тя бе обсебена от косата си. — Мислех, че двамата сте скъсали.

— Не беше окончателно — рече Хана. — Все още сме приятели… както и да е.

Райли се изхили.

— Ти си скъсала с него, нали?

Стомахът на Хана се преобърна. Да не би някой да бе издрънкал нещо?

— Точно така.

Наоми и Райли се спогледаха. След това Наоми попита:

— Ще ходиш ли на бала?

— Не, всъщност — каза Хана надуто. — Ще ходя с баща ми в Le Bec-Fin.

— Оха — Наоми примигна. — Чувала съм, че Le Bec-Fin е мястото, където ходят хора, които не искат да бъдат виждани заедно.