Sara Shepard - Око за око

Петък, в часа по икономика, Андрю Кембъл се наведе през пътечката между чиновете и почука по тетрадката на Спенсър.

— Извинявай, забравих. Лимузина или обикновена кола искаш за бала?

Спенсър завъртя молива между пръстите си.

— Ами сигурно кола.

Никак не й беше лесно. Обикновено, каквато си беше фръцла, Спенсър би настояла за лимузина. Освен това искаше семейството й да мисли, че тя взима утрешната среща с Андрю твърде насериозно. Само че се чувстваше толкова изморена. Да си имаш ново гадже бе чудесно, но беше много трудно едновременно да се виждаш с него и да останеш най-амбициозната ученичка в „Роузууд дей“. Предишната вечер си беше писала домашното до два и половина сутринта, бе заспала на упражненията по йога — след като Ариа толкова странно бе избягала от залата. Може би Спенсър трябваше да й каже за съобщението от А., но Ариа изчезна преди да успее да го направи. Бе задрямала отново в коридора пред кабинета. Може би трябваше да отиде в лекарския кабинет и да подремне малко на болничното легло?

Андрю не успя да зададе повече въпроси. Господин Макадам се беше отказал от битката с проекционния апарат — това се случваше във всеки час — и вече се бе изправил пред дъската.

— Възнамерявам в понеделник да прочета домашните работи на всички — избоботи той. — Имам една изненада за вас. Ако успеете до утре да ми изпратите есетата по електронната поща, ще получите пет точки допълнително за това, че сте ги предали по-рано.

Спенсър примигна озадачено. Тя измъкна своя Сайдкик и погледна датата. Кога беше станало петък? Тя превъртя до понеделник. Ето го. Краен срок за есето по икономика.

Тя не бе преглеждала книгите. Дори не си бе помисляла за тях. След фиаското с кредитните й карти във вторник, Спенсър бе решила да си набави допълнителните четива на Макадам от библиотеката. След това обаче дойде случката с Рен и тройката минус вече нямаше чак такова значение. Нищо друго нямаше значение.

Тя прекара сряда вечерта в къщата на Рен. Предишния ден, след като се промъкна в училище след третия час, тя избяга от тренировките по хокей и отново отиде във Филаделфия, като този път хвана влака, вместо да пътува с колата си, защото реши, че така ще стигне по-бързо. Само че… влакът й се повреди. Когато успя да стигне до спирката на Тринайсета улица, тя разполагаше само с четиридесет и пет минути преди да хване обратния влак и да се прибере у дома за вечеря. Така че Рен я посрещна там и правиха секс на една усамотена пейка, скрита зад уличката с магазинчетата за цветя. После се появиха зачервени от целувки и миришещи на люляк.

Тя забеляза, че първите десет части от поемата „Ад“ също трябваше да научи за понеделник. И есето от три страници по английски за Платон. Изпит по математика. Прослушването за „Бурята“, първата пиеса за годината в „Роузууд дей“ — всичко това беше в понеделник. Тя отпусна глава върху чина си.

— Госпожице Хейстингс?

Спенсър стреснато вдигна глава. Звънецът бе иззвънял, всички останали бяха излезли и тя бе останала сама. Сепията стоеше наведен над нея.

— Простете, че ви събудих — рече той с леден глас.

— Не… Аз всъщност не бях… — Спенсър започна бързо да преписва от дъската и същевременно да си събира нещата. Но вече бе твърде късно. Сепията вече триеше написаното. Тя забеляза че той бавно поклаща глава, сякаш тя бе безнадежден случай.

— Добре — прошепна Спенсър. Тя седеше пред компютъра си, заобиколена от книги и тетрадки. Тя бавно прочете на глас първия въпрос за есето.

Обяснете концепцията на Адам Смит за „невидимата ръка“ на свободния пазар и дайте пример от съвременната икономика.

Доообре.

Обикновено досега Спенсър щеше да е прочела задачата по икономика и книгата на Адам Смит от корица до корица, щеше да е отбелязала подходящите пасажи и щеше да си нахвърли бележки за отговора. Но този път не го бе направила. Дори нямаше представа какво означава laissez-faire. Дали имаше нещо общо с търсенето и предлагането? Какво беше невидимото в него? Тя напечата няколко ключови думи в Уикипедия, но теориите бяха сложни и непознати. Както и записките й в час; тя изобщо не си спомняше кога ги е писала.

Тя бе робувала на училището единайсет дълги, трудни години — дванайсет, ако се брои и училището „Монтесури“ преди детската градина. Не можеше ли поне този път да напише едно незадоволително есе, достатъчно за три минус, и да си навакса с оценките по-късно през срока?

Но оценките бяха по-важни от всичко. Предишния ден, когато двамата с Рен се разделяха на гарата, той й предложи да се дипломира в края на тази година и да кандидатства в „Пен“. Спенсър веднага прие идеята и последните минути, преди влакът й да потегли, те прекараха във фантазии за апартамента, който двамата ще наемат, как ще си имат отделни ъгли в стаята за учене и как ще си вземат коте — Рен никога не бе имал котка като дете, защото брат му бе алергичен към тях.

Идеята бе процъфтявала в главата на Спенсър по пътя към дома и щом се прибра в стаята си, тя веднага провери дали кредитите й стигат, за да се дипломира в Роузууд и си свали от интернет молба за кандидатстване в Пен. Въпросът бе доста деликатен, тъй като Мелиса също учеше в Пен, но училището бе доста голямо, и Спенсър реши, че те може никога да не се срещнат.

Тя въздъхна и погледна към своя Сайкик. Рен беше казал, че ще се обади между пет и шест часа, а вече бе шест и половина. Спенсър много се нервеше, когато хората не изпълняваха обещанията си. Тя провери пропуснатите обаждания, за да види дали номерът му не е изписан там. Провери гласовата си поща, в случай че телефонът й не е бил в обхват. Никакви нови съобщения.

Най-накрая тя набра номера на Рен. Отново се включи гласова поща. Спенсър хвърли телефона на леглото и отново погледна към въпросите. Адам Смит. Laissez-faire. Невидими ръце. Големи, силни, докторски английски ръце. Които да усеща по цялото си тяло.

Тя се пребори с изкушението отново да му се обади. Не искаше да се държи като гимназистка — откакто Рен бе отбелязал, че Спенсър му изглежда толкова пораснала, тя започна да обмисля всяко свое действие. Телефонът и звънеше с мелодийката на „Му Humps“17 на Блек Айд Пийс; дали Рен откриваше иронията в това, както нея, или просто го смяташе за тийнейджърско увлечение? Ами ключодържателят с маймунката, който бе закачила за късмет на раницата си? И дали едно по-голямо момиче би се спряло с мисълта, че ще загазят, когато Рен грабна едно лале от сергията с цветя, докато продавачът не гледаше и го подаде на Спенсър, без да плати?

Слънцето бавно се скриваше зад дърветата. Когато баща й надникна в стаята, Спенсър скочи.

— Скоро ще вечеряме — каза той. — Мелиса няма да е тук тази вечер.

— Добре — отговори Спенсър. Това бяха първите му думи от няколко дни, в които не пролича никаква враждебност.

Светлината се отрази в платинения Ролекс на баща й. Изражението на лицето му бе почти… разкаяно.

— Взех малко от онези канелени кифлички, които толкова обичаш. Ще ги затопля малко.

Спенсър примигна. Щом спомена за тях и тя усети аромата им, който се разнасяше от фурната. Баща й знаеше, че канелените ролца от пекарната „Стробъл“ са най-любимата храна на Спенсър. Пекарната се намираше доста далеч от офиса му и той рядко имаше възможност да ходи до там. Това определено бе жест на помирение.

— Мелиса ни каза, че си поканила кавалер за бала. — Рече той. — Познаваме ли го?

— Андрю Кембъл — отговори Спенсър.

Господин Хейстингс повдигна вежди.

— Андрю Кембъл, президентът на класа?

— Да. — Това бе много чувствителна тема. Андрю я бе победил в надпреварата за поста; родителите й изглеждаха поразени от загубата й. Все пак нали Мелиса бе президент на нейния клас.

Господин Хейстингс изглеждаше поласкан. След това сведе поглед.

— Е, добре е, че ти… Имам предвид, че се радвам, че всичко се оправи.

Спенсър се надяваше, че бузите й не са станали пламтящо червени.

— Ъъъ… Мама какво мисли по въпроса?

Баща й леко се усмихна.

— И тя ще каже така.

Той тупна с ръка по рамката на вратата и тръгна по коридора. Спенсър се почувства ужасно виновна. Кифличките във фурната почти й замирисаха на изгоряло.

Мобилният й телефон иззвъня и я сепна. Тя хукна към него.

— Здрасти. — Гласът на Рен прозвуча щастливо и по-момчешки, което страшно подразни Спенсър. — Какво става?

— Къде беше? — настоятелно попита тя.

Рен не отговори веднага.

— С няколко приятели от университета отидохме да пием по едно преди началото на смяната.

— Защо не се обади по-рано?

Отново пауза.

— В бара беше много шумно. — Гласът му прозвуча раздразнено и сдържано.

Спенсър сви юмруци.

— Съжалявам — каза тя. — Мисля, че съм малко притеснена.

— Спенсър Хейстингс притеснена? — Тя бе сигурна, че Рен се усмихва. — Защо?