Sara Shepard - Око за око

Студиото за йога „Стробъри ридж“ се помещаваше в един преформен хамбар в другия край на Роузууд. Докато караше колелото си натам, Ариа премина край боядисания в тютюнев цвят покрит мост и поредицата служебни сгради на „Холис“, очарователни паянтови постройки в колониален стил, боядисани в най-различни нюанси на пурпурно, розово и синьо. Тя остави колелото си на стойката за велосипеди, монтирана пред студиото за йога; стойката вече бе почти препълнена и рамките на всички колела бяха украсени с лепенки „Месото е убиец“ и „Хора за етично отношение към животните“.

Тя влезе в приемната на студиото и се спря, за да огледа мърлявите, негримирани момичета и дългокосите, гъвкави момчета. Сигурно се е побъркала, щом се съгласи да изпълни инструкциите на А. и да иде в студиото за йога „Стробъри ридж“. Да отиде там, на място! Беше ли готова да се изправи лице в лице с Мередит? Може би А. просто я примамваше. Може би самият той бе тук.

Ариа беше виждала Мередит само три пъти до сега: първия път, когато Мередит дойде на смесеното парти на баща й, след това когато ги хвана двамата в колата и накрая онзи ден във „Виктъри“, но щеше да я разпознае където и да я види. Сега Мередит се бе изправила пред килера в студиото и вадеше навън килимчета, одеяла и постелки. Кестенявата й коса бе вързана на рошава конска опашка, а от вътрешната страна на китката й се виждаше познатата татуирана мрежа.

Мередит забеляза Ариа и се усмихна.

— Нова си, нали?

Очите им се срещнаха и за една ужасяваща секунда Ариа бе убедена, че Мередит знае коя е тя. Но след това тя откъсна очи и се наведе, за да сложи един компактдиск в портативната аудиоуредба. Разнесе се звукът на индийска цитра.

— Преди занимавала ли си се с Аштанга?

— Ъъъ, да — отвърна Ариа. Тя забеляза голямата табела на масата, на която пишеше ИНДИВИДУАЛНИ ЗАНИМАНИЯ 15 ДОЛАРА, измъкна една банкнота от пет и една от десет долара и ги сложи на бюрото, като се чудеше откъде А. знае, че Мередит е тук — и дали самият той е тук.

Мередит се усмихна.

— Като гледам добре си запозната с тайните, а?

— К-какво? — прошепна Ариа, а сърцето й затупка. — Тайни?

— Донесла си собствено килимче — Мередит посочи към червеното килимче за йога, което Ариа носеше под мишница. — Повечето новаци, които идват в студиото, използват общите килимчета. Все едно не съм ти го казвала, ама от нашите килимчета се хващат такива гъбички на краката, че можеш да си ги остържеш и да си направиш сирене.

Ариа се опита да се усмихне. Тя започна да си носи собствено килимче от онзи път, когато двете с Али отидоха заедно на упражнения по йога в седми клас. Али винаги казваше, че от тези общи килимчета за йога човек може като нищо да пипне венерически болести.

Мередит й хвърли бегъл поглед.

— Изглеждаш ми позната. Да не си в класа ми по рисуване?

Ариа поклати глава, осъзнавайки внезапно, че това място бе пропито с миризмата на крака и тамян. Това беше точно типът студио, в което би отишла Ила. Всъщност може би тя вече бе идвала тук.

— Как се казваш?

— Ами, Алисън — бързо каза Ариа. Името й не бе от най-срещаните в света и тя се страхуваше, че Байрън може да го е споменавал пред Мередит. Което я накара да замълчи. Дали Байрън бе говорил за Ариа пред Мередит?

— Приличаш ми на едно момиче от класа по рисуване — рече Мередит. — Но курсът започна скоро, все още ги обърквам много.

Ариа взе една брошура за семинара „Как да опознаем чакрите си“.

— Значи ти си последна година?

Мередит кимна.

— Завършвам магистърската програма по изящни изкуства.

— Каква специалност?

— Ами занимавам се с доста неща. Рисуване. Оцветяване. — Мередит надникна зад Ариа и помаха на някой друг да влиза. — Но напоследък се занимавам много с жигосване.

— С какво?

— Жигосване. Заварявам железни букви, докато се образуват думи, които прогарям в големи дървени плочи.

— Чакай малко. Жигосване, като при добитъка?

Мередит наклони главата си.

— Опитвам се да го обясня, но повечето хора ме смятат за луда.

— Не — бързо рече Ариа. — Страхотно е.

Мередит погледна към часовника на стената.

— Имаме още няколко минути. Мога да ти покажа малко снимки. — Тя се пресегна към раираната платнена чанта, която лежеше до нея и измъкна мобилния си телефон. — Ето, разгледай ги.

На снимките имаше светли дървени плочи. На няколко бяха прогорени отделни букви, на други имаше кратки фрази, като хвани ме и побъркан по властта. Буквите бяха оформени малко странно, но прогорени в дървото изглеждаха страхотно. Ариа прескочи на следващата снимка. На нея имаше дълга плочка с надпис: Да грешиш е човешко, но усещането е божествено.

Ариа вдигна поглед.

— Мей Уест.

Мередит грейна.

— Това е един от любимите ми цитати.

— На мен също. — Ариа й върна телефона. — Много са добри.

Мередит се усмихна.

— Радвам се, че ти харесаха. След два месеца може би ще имам й изложба.

— Каква из… — Ариа прехапа устни. Канеше се да каже: Каква изненада. Тя изобщо не очакваше, че Мередит ще е такава. Когато си я представяше, в съзнанието й изникваха само неприятни асоциации. Въображаемата Мередит #1 учеше история на изкуствата и работеше за някаква задушна, занемарена галерия някъде на Мейн лейн, в която на богати стари дами се продаваха пейзажи на река Хъдсън. Въображаемата Мередит #2 слушаше Кели Кларксън, обожаваше Лагуна бийч и, ако бъдеше поощрена, би вдигнала пола, за да я снимат в „Пощурели девойки“. Ариа никога не си бе представяла, че тя може да е с претенции за художественост. Защо му трябваше на Байрън художничка? Нали си имаше Ила.

Докато Мередит посрещаше друга курсистка, Ариа се придвижи към главната зала на студиото. Тя бе с висок таван, на който се виждаха дървените греди на хамбара; блестящ дървен под с карамелен цвят и огромни пана с индиански мотиви, които висяха закачени навсякъде по стените. Повечето курсисти вече бяха насядали по килимчетата си или лежаха по гръб на земята. Беше странно тихо.

Ариа се огледа в стаята. Момичето с кестенява коса, вързана на конска опашка и едри бедра правеше мост. Един дългурест тип преминаваше от навеждане напред в ембрионална поза, тежко дишайки през носа си. Една русокоса девойка в ъгъла бе направила полуизвивка. Когато се обърна към нея, стомахът на Ариа се преобърна.

— Спенсър? — изтърси тя.

Спенсър пребледня и се изправи на колене.

— О — рече тя. — Здравей, Ариа.

Ариа преглътна тежко.

— Какво правиш тук?

Спенсър я погледна объркано.

— Йога?

— Не, това го знам, но… — Ариа поклати глава. — Имам предвид каза ли ти някой да дойдеш тук, или…

— Не… Спенсър присви очи подозрително. — Чакай малко. Какво имаш предвид?

Ариа примигна. Чудиш се кой съм, нали? По-близко съм, отколкото си мислиш.

Погледът й се премести от Спенсър към Мередит, която си приказваше с някого в приемната, след това отново се върна към Спенсър. Колелцата в главата й бавно се задвижиха. Нещо в цялата тази работа изобщо не беше наред.

Тя избяга от стаята, а сърцето й биеше като полудяло. Втурна се към входната врата и се сблъска с висок, брадясал тип, облечен с трико. Външният свят бе влудяващо спокоен — птичките чуруликаха, боровете се полюляваха, една жена буташе бебешка количка и говореше по мобилния си телефон.

Ариа притича до рамката за велосипеди, отключи преградата и измъкна колелото си. Изведнъж някой я хвана за ръката. Мередит стоеше до нея и я гледаше втренчено. Устата на Ариа увисна от изненада. Тя шумно си пое дъх.

— Няма ли да останеш? — попита я Мередит.

Ариа поклати глава.

— Аз… такова… спешен семеен проблем. — Тя яхна колелото, завъртя педалите и бързо започна да се отдалечава.

— Чакай! — извика Мередит. — Нека поне ти върна парите!