Sara Shepard - Око за око

Хана стоеше на няколко сантиметра от огледалото в спалнята й, като съсредоточено изучаваше отражението си. Тук тя си изглеждаше нормална и слаба — сигурно отражението й във витрината на мола е било резултат от някаква странна игра на светлината. Въпреки че… порите й не са ли някак по-широки? Очите й не бяха ли леко кривогледи?

Тя отвори нервно чекмеджето на бюрото си измъкна оттам един голям плик с обикновен чипс. Натъпка една пълна шепа в устата си, сдъвка ги и после спря. Миналата седмица А. я бе вкарал в един ужасен цикъл от тъпчене и повръщане — въпреки че тя от години се бе въздържала от този навик. И не възнамеряваше отново да започва. Със сигурност не и пред баща си.

Тя избута плика и погледна през прозореца. Къде беше той все пак? Бяха минали близо два часа откакто майка й се бе обадила в мола. В този момент видя един зелен Рейндж роувър да навлиза в пътя към къщата, който представляваше една криволичеща, залесена, дълга четвърт миля алея. Колата маневрираше с такава лекота по криволичещия път, както би се справил само някой, който бе живял тук. Когато Хана беше малка, баща й я извеждаше да се пързаля с шейна по пътя и я учеше как да се навежда настрана при всеки завой, за да не се обърне.

Когато чу звънеца на входната врата, тя скочи. Миниатюрният й пинчер Дот започна да лае и звънецът отново се чу. Лаенето на Дот стана по-пронизително и истерично, а звънецът се чу за трети път.

— Идвам — изръмжа Хана.

— Здравей — рече баща й, когато тя отвори вратата. Дот започна да танцува около краката му. — Здрасти и на тебе. — Той се наведе и вдигна мъничкото кученце.

— Дот, не! — заповяда Хана.

— Не, всичко е наред — господин Мерин потърка малкото носле на миниатюрния пинчер. Хана се бе сдобила с Дот малко след като той ги бе напуснал.

— И така — баща й се пристъпи тромаво от крак на крак пред вратата. Той бе облечен в сив бизнес костюм и вратовръзка в червено и синьо, сякаш пристигаше направо от съвещание. Хана се зачуди дали би приел да влезе. Стори й се доста странно, че трябва да кани баща си в собствената му къща.

— Трябва ли… — започна той.

— Искаш ли… — каза Хана едновременно с него. Баща й се засмя нервно. Хана не бе сигурна дали иска да го прегърне. Баща й пристъпи към нея, а тя отстъпи назад, като се блъсна във вратата. Опита се да го представи да изглежда така, сякаш го е направила нарочно.

— Просто влез — рече тя с очевидна досада в гласа.

Те стояха във фоайето. Хана почувства погледа на баща си.

— Наистина се радвам да те видя — рече той.

Хана сви рамене. Щеше й се да държи цигара или да има нещо, с което да ангажира ръцете си.

— Ами хубаво. Искаш ли си онзи финансов документ? Ето го тука.

Той му хвърли бърз поглед, но само толкова.

— Онзи ден мислех да те питам… Косата ти. Направила си нещо с нея. Тя е… По-къса?

Тя се изсмя.

— По-тъмна.

Той кимна утвърдително с глава.

— Бинго. Освен това не носиш очила!

— Направих си операция за коригиране на зрението. Преди две години. — Това го накара да сведе поглед.

— О! — Той пъхна ръце в джобовете си.

— От устата ти прозвуча така, все едно съм постъпила лошо.

— Не — отговори бързо баща й. — Просто изглеждаш… различна.

Хана кръстоса ръце. Когато родителите й решиха да се разведат, Хана реши, че го правят защото тя е дебела. И тромава. И грозна. След като срещна Кейт, още повече се убеди в това. Той бе открил заместничка на дъщеря си и се бе отказал от нея.

След бедствието в Анаполис баща й се опита да не губи контакт с нея. В началото Хана го прие и проведоха два унили разговора с едносрични реплики по телефона. Господин Мерин се опита да измъкне от нея какво не е наред, но Хана бе твърде разстроена, за да говори за това. С времето периодите между разговорите ставаха все по-дълги и по-дълги… и накрая съвсем престанаха да си говорят.

Господин Мерин тръгна по коридора, дървеният под скърцаше под краката му. Хана се чудеше дали оглежда кое си е останало същото и кое се е променило. Дали е забелязал, че черно-бялата снимка на Хана и баща й, която висеше над масата в хола, е свалена? И че на нейно място виси литографията на жената, която се моли на слънцето? Бащата на Хана я ненавиждаше, но майка й я обожаваше.

Той седна на дивана в хола, въпреки че никой не ходеше в тая стая. Тя бе мрачна, твърде задушна, подът бе покрит с грозни ориенталски килими и миришеше на препарат за полиране на мебели. Хана не знаеше какво друго да прави, затова го последва и седна на малкото диванче в ъгъла.

— И така, как си, Хана?

Тя подви крака и се настани удобно.

— Добре съм.

— Хубаво.

Поредният океан от мълчание. Тя чу как малките ноктенца на Дот потракват по кухненския под и как мляска, докато пие вода от купичката си. Тя се молеше нещо да го прекъсне — я телефонът да иззвъни, я противопожарната аларма да се включи, я някое ново съобщение от А. да се получи — каквото и да е, стига да я измъкне от това неловко положение.

— А ти как си? — попита най-накрая тя.

— Не чак толкова зле. — Той вдигна една украсена с пискюли възглавница от дивана и я вдигна пред себе си. — Тези неща винаги са ми се стрували адски грозни.

Хана бе съгласна с него, но какво, да не би възглавничките в къщата на Изабел да са идеални?

Баща й я погледна.

— Помниш ли онази игра, която играеше преди? Слагаше възглавничките на пода и скачаше от една върху друга, защото подът беше лава?

— Татко. — Хана сбърчи нос и подви колене още повече.

Той смачка възглавничката.

— Можеше да я играеш с часове.

— Бях на шест години.

— Помниш ли Корнелиъс Максимилиан?

Тя го погледна. Очите му блестяха.

— Татко…

Той подхвърли възглавничката във въздуха и я улови.

— Мога ли вече да говоря за него? Мина ли достатъчно време?

Тя вирна брадичка.

— Вероятно.

Но вътрешно се усмихна. Корнелиъс Максимилиан бе тяхна малка шега, когато бяха измислили, след като гледаха „Гладиатор“. Хана ужасно се изкушаваше да отиде на кървавия филм, забранен за посещение от деца без родители, само че бе едва на десет и всичката кръв, която се лееше от екрана, ужасно я травматизира. Тя бе сигурна, че няма да може да спи онази нощ, затова баща й измисли Корнелиъс, за да я накара да се чувства по-добре. Той бе единственото куче — пудел, решиха те, въпреки че понякога го променяха на бостънски териер — което бе достатъчно силно, за да се бие на гладиаторския ринг. Той побеждаваше тигрите, биеше и останалите страховити гладиатори. Можеше да прави всичко, включително да съживява мъртвите гладиатори.

Те му изградиха цял живот, разговаряха за това какво прави през почивните си дни, какъв вид каишки предпочита, как има нужда от приятелка. Понякога Хана и баща й споменаваха за Корнелиъс пред майка й и тя винаги питаше: „Какво? Кой?“, въпреки че й бяха обяснявали шегата хиляди пъти. Когато Хана се сдоби с Дот, тя първо мислеше да го кръсти Корнелиъс, но това щеше само да я натъжава.

Баща й седна отново на дивана.

— Съжалявам, че нещата се развиха така.

Хана се престори, че оглежда френския си маникюр.

— Как?

— Ами така… с нас. — Той се прокашля. — Съжалявам, че не се обаждах.

Хана завъртя очи нагоре. Това вече беше прекалено.

— Не е кой знае какво.

Господин Мерин потропа с пръсти по масата. Беше очевидно, че се притеснява. Добре.

— Защо всъщност открадна колата на бащата на гаджето ти? Попитах майка ти дали знае, но тя не ми каза.

— Сложна работа — бързо рече Хана. Каква ирония: когато техните се разведоха, Хана се опита да измисли начини да ги накара да си говорят, за да могат отново да се влюбят — както стана с героините-близначки, изиграни от Линдзи Лоън в „Капан за родители“. Оказа се, че е трябвало просто да се погрижи да я арестуват няколко пъти.

— Хайде де — опита се да я придума господин Мерин. — Да не би да сте скъсали? Разстроена ли беше?

— Сигурно.

— Той ли бе причината?

Хана нещастно преглътна.