— Не ходиш ли в Организацията? — Наоми направи възможно най-невинната физиономия, на която бе способна. — Объркваш ме. Не те ли видях вчера там? Пред елипсовидната стая?

Хана улови Мона за ръката.

— Закъсняваме за едно нещо. — После я задърпа по-далеч от „Прада“, в посока „Сакс“.

— Какво беше всичко това? — попита Мона, като грациозно заобиколи едра жена, натоварена с пазарски чанти.

— Нищо. Просто не мога да я търпя.

— Защо вчера си ходила в Младежката християнска организация? На мен ми каза, че отиваш на дерматолог.

Хана се спря. Знаеше си, че срещата с Наоми пред клуб Д ще й донесе само неприятности.

— Трябваше… да свърша нещо там.

— Какво?

— Не мога да ти кажа.

Мона се намръщи и се фръцна настрана. Пое с решителни и твърди стъпки към „Бърбери“. Хана побърза да я настигне.

— Виж, просто не мога. Съжалявам.

— Убедена съм, че е така. — Мона започна да рови из чантата си и измъкна оттам карамелените пантофки на „Миу-Миу“ от „Сакс“. Те не бяха в кутията си, а защитната плочка бе откъсната. Тя ги залюля пред лицето на Хана. — Щях да ти ги дам като подарък, но сега просто забрави за това.

Хана замаяна отвори уста.

— Но…

— Онова нещо с баща ти е станало преди три дни, а ти изобщо не ми спомена за него — рече Мона. — А сега ме лъжеш за това какво смяташ да правиш след училище.

— Изобщо не е така… — заекна Хана.

— На мен ми изглежда точно така — намръщи се Мона. — За какво друго си ме лъгала?

— Съжалявам — изписука Хана. — Аз просто… — Тя погледна надолу към обувките си и си пое дълбоко дъх. — Искаш да знаеш защо съм ходила в Организацията? Хубаво. Отидох в Клуба на девствениците.

Очите на Мона се разшириха. Телефонът в чантата й зазвъня, но тя не помръдна да го извади.

— Сега вече се надявам, че лъжеш.

Хана поклати глава. Леко и се повдигаше; „Бърбери“ миришеше твърде силно на новия си парфюм.

— Но… Защо?

— Искам да си върна Шон.

Мона избухна в смях.

— Ти ми каза, че си скъсала с него на купона у Ноъл.

Хана погледна към витрината на „Бърбери“ и едва не получи сърдечен пристъп. Наистина ли задникът й беше толкова голям? Внезапно установи, че има същите размери като старата тъпа и дебела Хана. Тя въздъхна, погледна настрани, а после отново към витрината. Оттам я погледна нормалната Хана.

— Не — каза тя на Мона. — Той скъса с мен.

Мона не се засмя, но и не се опита да утеши Хана.

— Затова ли ходи в клиниката на баща му?

— Не — бързо отговори Хана. Беше забравила, че видя Мона там. След това осъзна, че може да се наложи да признае пред Мона истинската причина, затова се поправи. — Всъщност да, донякъде.

Мона сви рамене.

— Е, аз и от друго място знам, че Шон е скъсал с теб.

— Какво? — изсъска Хана. — От кого?

— Може да е било във фитнеса, не си спомням. — Мона сви рамене. — Може Шон да го е споменал.

Погледът на Хана се замъгли. Шон едва ли би го казал… Но А. би го направил.

Мона я погледна преценяващо.

— Мислех, че искаш да изгубиш девствеността си, не да я запазваш.

— Просто исках да видя какво е — рече меко Хана.

— И какво? — сви закачливо устни Мона. — Разкажи ми подробностите. Обзалагам се, че е било голям смях. Ти за какво говори? Пя ли химни? Какво?

Хана се намръщи и й обърна гръб. Обикновено тя разказваше всичко на Мона. Но я заболя, че тя й се присмя и затова не искаше да й достави удоволствие. Кендис го бе казала толкова жаловито. Тук си на сигурно място. Точно в този момент Хана чувстваше, че не е правилно да разкрива чуждите тайни, не и след като очевидно А. разкриваше нейните. И защо, след като Мона бе чула някакъв слух за нея, не го бе споделила? Те не трябваше ли да бъдат най-добри приятелки?

— Всъщност нищо подобно — промърмори тя. — Беше доста отегчително.

На лицето на Мона се бе изписало очакване, което бързо премина в разочарование. Двете с Хана се взираха една в друга. Тогава телефонът на Мона иззвъня и тя отмести поглед.

— Целесте? — рече тя, след като го вдигна. — Здрасти!

Хана нервно дъвчеше устни и поглеждаше към часовника си „Гучи“.

— Трябва да тръгвам — прошепна тя на Мона и махна с ръка към изхода на мола. — Баща ми…

— Задръж така — каза Мона в телефона. Тя покри говорителя с ръка, погледна към обувките „Миу Миу“ и ги тикна в ръцете на Хана. — Вземи ги. Аз всъщност изобщо не ги харесвам.

Хана си тръгна, като носеше откраднатите обувки за каишките. Внезапно усети, че тя също изобщо не ги харесва.

16.

Една обикновена приятна семейна вечер в дома Монтгомъри

Онази вечер Ариа седна на леглото и се захвана да доплете бухалчето от мохерна прежда. Бухалът бе кафяв и имаше младежки вид: беше започнала да го плете предишната седмица, като възнамеряваше да го подари на Езра. Сега бе очевидно, че това нямаше как да стане, затова тя се замисли… дали пък да не го подари на Шон? Колко странно щеше да изглежда това?

Преди Али да изчезне, тя непрекъснато се опитваше да уреди Ариа с някое от роузуудските момчета, като й казваше: „Просто върви при него и го заговори. Не е чак толкова трудно.“ Но за Ариа беше много трудно. Тя се приближаваше до момчето, замръзваше на място и изтърсваше първото нещо, което й идваше на устата — и то, по незнайна причина, обикновено бе свързано с математиката. А тя мразеше математиката. До края на седми клас едно-единствено момче я бе заговаряло извън училище: Тоби Кавана.

Преживяването си беше доста страшничко. Случи се само няколко седмици преди Али да изчезне и Ариа се беше записала в лагера за извънучилищни занимания по театрално изкуство през уикенда. И кой друг можеше да се окаже в нейната група, ако не Тоби. Ариа бе поразена — той не трябваше ли да бъде в пансиона… завинаги? Но изглежда, че ваканцията в неговото училище започваше по-рано от „Роузууд дей“ и ето че той се беше озовал там. Тоби седна в ъгъла с коса, паднала върху лицето му, и ритмично дърпаше като струна ластика, който бе сложил на китката си.

Учителката им по театрално майсторство, една жена с тънка накъдрена коса, изрусена на кичури, ги накара да направят едно упражнение: те се разделиха по двойки и непрекъснато си крещяха един на друг една фраза, докато не влязат в ритъм. Фразата систематично биваше променяна. Те трябваше да обикалят из стаята и да си разменят партньорите. Скоро Ариа се озова срещу Тоби. Фразата за деня беше: То никога не се показва през лятото.

— То никога не се показва през лятото — каза Тоби.

— То никога не се показва през лятото — отговори му Ариа.

— То никога не се показва през лятото — повтори Тоби. Очите му бяха хлътнали, а ноктите бяха изгризани до живеца. Ариа се чувстваше много нервна, когато се намираше толкова близо до него. Не можеше да не се сети за вампирското му лице, което цъфна на прозореца на Али малко преди да наранят Джена. И за парамедиците, които я свалиха по стълбата от дървесната къщичка и едва не я изпуснаха. И как, няколко дни по-късно, когато бяха на срещата за безопасността при работа с фойерверки, тя чу как нейната учителка по здравеопазване госпожа Айверсън каза: „Ако аз бях бащата на това момче, нямаше да го пратя в пансион. Щях да го пратя в затвора.“

След това фразата бе сменена. Стана „знам какво направи миналото лято“. Тоби трябваше да я каже пръв, но Ариа я изкрещя няколко пъти, преди да осъзнае смисъла й.

— О, точно като във филма! — извика учителката й, като пляскаше с ръце.

— Да — рече Тоби и се усмихна на Ариа. Това бе истинска усмивка, а не зловещо ухилване, което я накара да се почувства още по-зле. Когато разказа на Али какво се бе случило, тя въздъхна.

— Ариа, Тоби е психически болен. Чух, че в Мейн едва не се е удавил, докато плувал в замръзнал поток, опитвайки се да заснеме един лос.

Но Ариа повече не се върна в класа по театрално майсторство.

Тя отново се сети за бележката на А. Чудиш се кой съм, нали? По-близко съм, отколкото си мислиш.

Възможно ли е това да бе Тоби? Беше ли се промъкнал в „Роузууд дей“, за да залепи бележката на шкафа на Али? Дали някой от приятелите й не го бе видял? Или може би А. е записал и нейните предмети? В класа по английски бе най-вероятно — обикновено времето на получаване на съобщенията съвпадаше с часовете по английски. Но кой? Ноъл? Джеймс Фрийд? Хана?

Ариа се спря на Хана. И преди се бе замисляла за нея — Али би могла да разкаже на Хана за нейните родители. А Хана също участваше в Онова с Джена.

Но защо?

Тя разлисти училищния интернет албум — днес бе излязла директорията с имената и телефоните на всичките й съученици — и откри снимката на Шон. Косата му бе подстригана късо, като на спортист, и той бе почернял толкова много, сякаш бе прекарал цялото лято на яхтата на баща си. Момчетата, с които Ариа бе излизала в Исландия, бяха бледи и дългокоси, а ако имаха някакви лодки, то те щяха да бъдат каяци, с които обичаха да се спускат по глетчера Снефелс.