Усмивката на Емили увехна. Винаги, когато Али говореше за някое момче, което харесва, частичка от сърцето й умираше.

— Той е толкова готин — продължи Али. — Почти съм готова да стигна до края с него.

— Какво имаш предвид? — През живота си Емили не беше чувала нещо толкова ужасно. — Кой е той?

— Не мога да ти кажа — свенливо се усмихна Али. — Направо ще откачите!

Тогава, просто защото вече не можеше да издържа, Емили се наведе напред и целуна Али. Това бе един кратък, великолепен миг; след това Али се отдръпна и се разсмя. Емили се опита да го омаловажи, сякаш просто си играеше… и след това всяка се прибра у дома си да вечеря.

Толкова пъти си бе мислила за тази целувка, че почти бе забравила какво се бе случило преди нея. Но сега Тоби се беше върнал и бе толкова сладък… че накара Емили да се замисли дали момчето на Али не е Тоби? Кой друг би ги накарал да откачат?

В това Али да харесва Тоби имаше смисъл. В края на седми клас тя бе започнала да си пада по лоши момчета, като разправяше наляво и надясно, че иска да излезе с някой, който е „лош“. Пращането в поправително училище влизаше в категорията „лоши“ и може би Али бе видяла нещо в Тоби, което никой друг не бе забелязал. Емили си помисли, че може би вече и тя ще е способна да го види. И, колкото и странно да изглеждаше, възможността Али да харесва Тоби го направи още по-привлекателен за Емили. Което бе достатъчно добро за Али със сигурност бе добро и за нея.

Веднага, щом церемонията по откриването приключи и започнаха състезанията, Емили измъкна джапанките си от раницата с екипа за плуване и се накани да иде при Тоби. Пръстите й напипаха мобилния телефон, който бе пъхнат под кърпата й. Дисплеят му мигаше; бе пропуснала седем обаждания от Мая.

Гърлото й се стегна. Мая се беше обаждала, бе оставяла съобщения, писма, беше я търсила в чата цяла седмица, но Емили не отговаряше. С всяко пропуснато обаждане тя се чувстваше все по-объркана. Част от нея копнееше да намери Мая в училище и да я погали по меката, къдрава коса. Да се метне на колелото зад нея и да избягат от училище. Целувките с Мая бяха опасно съблазнителни, но част от нея се молеше Мая просто да… изчезне.

Емили се втренчи в дисплея на телефона с пресъхнало гърло. След това бавно го прибра. Почувства се така, както когато стана на осем и реши да изхвърли детския си спален чувал. Големите момичета нямат нужда от спални чували, си рече тя, но се чувстваше ужасно, когато затваряше капака на коша за боклук, след като го бе натъпкала вътре.

Тя си пое дълбоко дъх и тръгна към скамейките на „Тейт“. Докато вървеше натам погледна през рамо в търсене на Бен. Той стоеше в половината на Роузууд дей и шляпаше Сет по раменете с хавлиената си кърпа. След състезанията във вторник Бен се бе старал да стои далеч от Емили и се държеше така, сякаш тя не съществува. Така определено бе по-добре, отколкото да я напада, но тя се притесняваше, че е започнал да говори за нея зад гърба й. Щеше й се да я види точно сега, докато приближаваше Тоби. Виж! Разговарям с момче!

Тоби бе проснал кърпата си на плочките и седеше с айпод в скута и слушалки на ушите. Косата му бе зализана назад, а тъмносинята тениска, която бе облякъл над плувния костюм „Спидо“ — който Емили не бе събрала смелост да огледа по време на първата среща — правеше очите му да изглеждат още по-сини.

Когато видя Емили, той грейна.

— Здрасти. Нали ти казах, че ще се видим тук?

— Да — усмихна се срамежливо Емили. — Аз, ъъъ, просто исках да ти благодаря. За това, че ми помогна вчера. И предишния ден.

— О, няма нищо.

Точно тогава се появи Скот със своя фотоапарат.

— Пипнах ви! — извика той и ги щракна. — Даже мога да си представя надписа: „Емили Фийлдс флиртува с врага!“ — След това се обърна към Емили и каза с нисък глас: — Въпреки че мислех, че не е твой тип.

Емили го погледна въпросително. Какво би трябвало да означава това? Но той побърза да се изнесе. Тя отново се обърна към Тоби, но той се беше заиграл с айпода и тя тръгна да се връща при отбора си. Не бе направила и три крачки, когато Тоби извика:

— Хей, искаш ли да излезем малко на чист въздух?

Емили се спря. Хвърли един бърз поглед към Бен. Той продължаваше да не й обръща никакво внимание.

— Ами добре — реши най-накрая тя.

Те излязоха през двойната врата на басейна, минаха край група деца, които чакаха закъснелите автобуси и седнаха на каменната стена край шадравана. Водата бликна нагоре във висока блещукаща струя. Времето бе облачно и водата изглеждаше мътна и бяла, вместо искряща. Емили се загледа в монетите, нахвърляни по плиткото, излъскано дъно.

— През последния учебен ден учениците от горните класове бутат любимите си учители в този шадраван — рече тя.

— Знам — отговори Тоби. — Аз също идвах тук, забрави ли?

— О — Емили се почувства като глупачка. Разбира се, че беше идвал. А след това го изпратиха другаде.

Тоби измъкна пакетче шоколадови бисквитки от чантата си. Подаде го на Емили.

— Искаш ли? Да се подкрепиш преди състезанието?

Емили сви рамене.

— Може би половинка.

— Добро решение — рече Тоби, като й подаде бисквитка. После отмести поглед. — Странно колко са различни момчетата и момичетата. Момчетата се опитват да се надядат един друг. Дори по-големите момчета, които познавам. Като моя психиатър в Мейн? Веднъж в дома му си устроихме състезание по ядене на скариди. Победи ме с шест парчета. А той е поне на трийсет и пет.

— Скариди. — Емили потръпна. И понеже не искаше да зададе очевидния въпрос — Ти си имал психиатър? — тя попита: — И какво се случи, след като твоят, ъъъ, психиатър изяде всичко това?

— Повърна. — Тоби разплиска водата в шадравана с ръце. Тя миришеше още по-силно на хлор, отколкото в басейна.

Емили потърка коленете си с ръце. Зачуди се дали е имал нужда от психиатър по същата причина, поради която бе поел върху себе си вината за Онова с Джена.

Един луксозен автобус спря на паркинга на училището. От него бавно слязоха членовете на оркестъра на „Роузууд дей“, все още облечени в униформите си — червени сака със сърмени ширити и разкроени панталони, и старшият барабанчик, с глупава мъхната шапка на главата, който изглеждаше адски неудобна за носене.

— Ти говориш често за Мейн — рече Емили. — Радваш ли се, че си отново в Роузууд?

Тоби повдигна веждите си.

— А ти радваш ли се, че си в Роузууд?

Емили се намръщи. Тя се загледа в една катерица, която обикаляше по тревата около едно дъбово дърво.

— Не знам — каза тя тихо. — Понякога се чувствам така, сякаш не съм на мястото си. Преди бях нормална, но сега… Не знам. Мисля, че трябва да се държа и да изглеждам по един определен начин, а всъщност съм съвсем различна.

Тоби я погледна.

— Напълно съм съгласен — въздъхна той. — Тук всички са толкова съвършени. И… Ако не си като тях, значи с теб нещо не е в ред. Но според мен дълбоко в себе си всички тези съвършени хора са също толкова объркани, колкото и ние.

Той обърна погледа си към Емили и кръвта й изстина. Тя се почувства така, сякаш всичките й мисли и тайни бяха изписани с огромни букви над главата й, и Тоби можеше спокойно да ги прочете. Но пък той бе единственият човек, чиито разбирания толкова се доближаваха до нейните.

— Лично аз през повечето време се чувствам объркана — тихо каза тя.

Тоби я изгледа така, сякаш не й вярваше.

— В какъв смисъл?

Над главите им се чу силна гръмотевица. Емили сви ръцете си в топлите ръкави на сакото. Объркана съм, защото не знам коя съм и какво искам, искаше да каже тя. Но вместо това го погледна в очите и изтърси:

— Обичам бурите.

— Аз също — рече той.

И тогава Тоби бавно се наведе към нея и я целуна. Много мека и нерешителна целувка, която се усети като шепот. Когато се отдръпна, Емили докосна с пръсти устните си, сякаш за да усети целувката, която още беше там.

— Защо беше това? — попита тя.

— Не знам — рече Тоби. — Беше хубаво.

Първата й мисъл бе: Току-що целунах момчето, което Али може би е целувала. Втората бе, че определено е объркана, щом си мисли такива неща.

— Тоби? — прекъсна ги един глас. Един мъж с кожено сако стоеше под козирката на басейна, сложил ръце на кръста. Това беше господин Кавана. Емили си го спомни от летния лагер по плуване, преди години… и от нощта, когато пострада Джена. Мускулите на раменете й се стегнаха. Щом господин Кавана бе тук, възможно ли е и Джена да е в града? След това се сети, че Джена е в някакво училище във Филаделфия. Дано да е така.

— Какво правиш навън? — господин Кавана протегна ръце напред, за да усети дъждовните капки, които бяха започнали да падат. — Идва твоят ред.

— О! — Тоби скочи от стената. После се усмихна на Емили. — Ти ще влизаш ли?

— След малко — каза Емили със слаб глас. Ако сега се опита да стане на крака, те нямаше да я издържат. — Успех в състезанието.

— Добре — Тоби не отместваше очи от нея. Изглежда се канеше да каже още нещо, но се отказа и хукна към входа, за да влезе заедно с баща си.