— Ще се промъкнем в двора, ще откраднем една и ще я изстреляме през прозореца в къщата му — обясни Али. — Той напълно ще откачи.

Момичетата погледнаха към къщата на семейство Кавана, която се намираше от другата страна на улицата. Въпреки че осветлението в повечето домове вече бе угасено, всъщност не беше чак толкова късно — едва десет и половина.

— Не знам — рече Спенсър.

— Да — подкрепи я Ариа. — Ами ако нещо се обърка?

Али въздъхна драматично.

— Стига, момичета!

Всички изведнъж млъкнаха. След това Хана прочисти гърлото си.

— На мен идеята ми харесва.

— Добре — отстъпи Спенсър. Емили и Ариа утвърдително свиха рамене.

Али плесна с ръце и махна с ръка към дивана до прозореца.

— Аз ще го направя. Вие можете да наблюдавате оттук.

Момичетата се скупчиха върху дивана до големия панорамен прозорец на всекидневната вперили погледи в Али, която крадешком пресече улицата. Къщата на Тоби се намираше по диагонала от къщата на семейство Дилорентис и беше построена в същия впечатляващ викториански стил. Но нито едната от двете не беше толкова голяма, колкото семейната ферма на Спенсър, която граничеше със задния двор на Али. Семейство Хейстингс притежаваха собствена мелница, осем спални, гараж за пет автомобила, облицован с камък басейн и апартамент в отделна сграда.

Али прибяга през страничния двор на семейство Кавана, право до дървесната къщичка на Тоби. Тя беше частично скрита от високите брястове и борове, но уличните лампи я осветяваха достатъчно, за да могат да видят смътните й очертания. Минутка по-късно те бяха убедени, че са видели Али да държи една ракета в ръцете си и да отстъпва на около двайсет фута назад — достатъчно разстояние, за да има добър изглед към прозореца на къщичката, от който проблясваше мека синя светлина.

— Смяташ ли, че наистина ще го направи? — прошепна Емили. По улицата премина един автомобил, като освети с фаровете си къщата на Тоби.

— Не — рече Спенсър, като нервно въртеше диамантените копчета на ризата си, които бяха подарък от родителите й за това, че на края на годината имаше само шестици. — Тя просто блъфира.

Ариа захапа края на едната си плитка.

— Напълно съм съгласна.

— Как можем да сме сигурни, че Тоби е вътре? — попита Хана.

Настъпи неловко мълчание. Момичетата бяха участвали във всички лудории на Али, но те всичките бяха невинни — да се промъкнат непоканени в минералния басейн на Фермата спа, да капнат няколко капки черна боя в шампоана на сестрата на Спенсър, да изпращат фалшиви любовни писма от директора Апълтън до тъпата Мона Вандерваал от техния клас. Но нещо в сегашното изпълнение ги караше да се чувстват малко… неспокойни.

Бум!

Емили и Ариа скочиха от дивана. Спенсър и Хана притиснаха лица към прозореца. Оттатък улицата все още беше тъмно. През прозореца на дървесната къщичка струеше ярка светлина, но това бе всичко.

Хана примигна.

— Може би това не беше фойерверкът.

— Че какво друго може да бъде? — попита саркастично Спенсър. — Пистолет ли?

Тогава немската овчарка на семейство Кавана започна да лае. Момичетата се хванаха за ръце. Лампата на страничната веранда светна. Чуха се високи гласове и господин Кавана изхвръкна през страничната врата. Внезапно от прозореца на дървесната къщичка се показаха малки огнени езичета. Огънят започна да се разпростира. Приличаше на онова филмче, което родителите на Емили я караха да гледа всяка година на Коледа. След това се чуха сирените.

Ариа се обърна към другите.

— Какво става там?

— Да не би да смяташ… — прошепна Спенсър.

— Ами ако Али… — започна Хана.

— Момичета. — Гласът се чу зад тях. Али стоеше до вратата на всекидневната. Беше отпуснала ръце, а лицето й беше бледо — никога не я бяха виждали такава.

— Какво се случи? — казаха всички в един глас.

Али изглеждаше разтревожена.

— Не знам. Но не съм виновна аз.

Сирените се приближаваха все повече… докато една линейка не паркира на алеята пред дома на семейство Кавана. От нея се изсипаха няколко парамедици и хукнаха към дървесната къщичка. Въжето беше спуснато.

— Какво се случи, Али? — Спенсър се обърна и тръгна към входната врата. — Трябва да ни кажеш какво стана.

Али хукна след нея.

— Спенс, недей!

Хана и Ариа се спогледаха; бяха твърде изплашени, за да ги последват. Някой можеше да ги види.

Спенсър се спотаи зад един храст и погледна към улицата. Точно тогава тя видя грозната нащърбена дупка до прозореца на дървесната къщичка на Тоби. Усети, че някой се промъква зад нея.

— Аз съм — рече Али.

— Какво… — Спенсър се накани да каже нещо, но преди да продължи, един парамедик започна да слиза от дървото, като носеше нещо в ръце. Беше ли ранен Тоби? Беше ли… мъртъв?

Всички момичета, и тези, които бяха отвън, и тези вътре, проточиха вратове, за да видят по-добре. Сърцата им започнаха да бият по-бързо. Изведнъж, само за една секунда, те замряха.

Не беше Тоби. Беше Джена.

* * *

Няколко минути по-късно Али и Спенсър се върнаха в стаята. Али им разказа какво се е случило с почти зловещо спокойствие. Ракетката влетяла през прозореца и ударила Джена. Никой не я е видял като я пали, така че са в безопасност, стига да си мълчат за това. Все пак това е фойерверк на Тоби. Ако ченгетата трябва да обвинят някого за това, да обвиняват него.

През цялата нощ те се прегръщаха и плачеха, заспиваха и се будеха. Спенсър беше изпаднала в шок. Тя прекара часове свита на кълбо, като безмълвно прехвърляше каналите на телевизора от Е! през Картуун Нетуърк до Анимал планет. Когато на следващия ден се събудиха, новината вече се беше разпространила из целия квартал: някой си беше признал.

Тоби.

Момичетата решиха, че това е шега, но местния вестник потвърди, че Тоби си признал, че си играл със запален фойерверк в дървесната къщичка и без да иска го пратил в лицето на сестра си… и ракетката я ослепила. Али го прочете на висок глас пред всички, докато се бяха събрали около кухненската маса и се държаха за ръце. Те знаеха, че би трябвало да усещат облекчение, само че… те знаеха истината.

През дните, които прекара в болницата, Джена беше изпаднала в истерия — и бе съвсем объркана. Всички я разпитваха какво се е случило, но изглежда тя не помнеше нищо. Каза, че освен това не може да си спомни нищо от онова, което се е случило преди инцидента. Лекарите предположиха, че става въпрос за посттравматичен стрес.

В училище „Роузууд дей“ се проведе среща на тема „Не си играйте с фойерверките“, последвана от благотворителни танци и продажба на сладки. Момичетата, особено Спенсър, участваха ревностно във всичко, въпреки че се преструваха, че не знаят нищо за това, което се бе случило. Ако някой ги питаше нещо, те казваха, че Джена е била симпатично момиче и една от най-добрите им приятелки. Много момичета, които преди не продумваха на Джена, сега твърдяха същото. Колкото до Джена, тя така и не се върна в „Роузууд дей“. Отиде в специално училище за незрящи във Филаделфия и след онази нощ повече никой не я видя.

Лошите събития в Роузууд постепенно биваха забравяни и Тоби не беше изключение. Родителите му решиха да му наемат частен учител до края на годината. Лятото мина и следващата учебна година Тоби отиде да учи в едно поправително училище в щата Мейн. Той напусна града незабелязано през един ясен августовски ден. Баща му го откара до гарата, където той хвана влака за летището сам. Същия следобед момичетата наблюдаваха, как семейството му събаря дървесната къщичка. Изглеждаше така, сякаш се опитваха да изтрият колкото се може доказателства за съществуването на Тоби.

Два дни след неговото тръгване, родителите на Али отведоха момичетата на къмпинг в планината Поконо. Петте отидоха на рафтинг и скално катерене, както и да съберат малко тен по бреговете на езерото. През нощта, когато тема на разговора отново станаха Тоби и Джена, — както често се случваше през това лято, — Али им напомни, че това не трябва никога да бъде разказвано на никого. Че тайната трябва да бъде запазена завинаги… и това ще затвърди приятелството им. През онази нощ, когато те затвориха ципа на петместната им палатка и покриха главите си с кашмирени качулки на Джей Крю, Али раздаде на всяка една от тях по една гривна от цветни конци, която да символизира тази връзка. Тя завърза гривните на китките им и им нареди да повтарят след нея: Обещавам да не кажа на никого до деня, когато умра.

Те седнаха в кръг, Спенсър Хана, Емили, Ариа, и всички повториха думите. Али последна завърза гривната си. „До деня, когато умра“, прошепна тя, след като направи възела и постави ръка на сърцето си. Момичетата стиснаха ръце. Независимо от ужасната ситуация, те бяха щастливи, че бяха заедно.

Момичетата носеха гривните си под душа, по време на пътуванията през пролетната ваканция до Вашингтон и колониален Уилямсбърг — или пък, както беше в случая със Спенсър, до Бермудските острови — по време на грубите тренировки по хокей и борбата с пристъпите на грип. Али успя да запази своята гривна най-чиста от всичките, сякаш зацапването й щеше да засенчи целта й. Понякога докосваха гривните си и шепнеха: „До деня, в който умра“, за да си напомнят колко близки са били. Това се превърна в техен код; само те знаеха какво означава. Всъщност Али го каза около година по-късно, в последния ден на седми клас, когато момичетата се подготвяха за летния купон с преспиване. Никой не предполагаше, че само след няколко кратки часа Али щеше да изчезне.