Ариа влезе на пръсти след него.

— Болен ли беше? — попита тя.

— Да — отговори Езра. — Пипнах грипа.

— Съжалявам да го чуя — Ариа се зачуди дали и тя ще се разболее от проклетия грип.

Езра огледа празната стая и се приближи до нея.

— Чуй какво ще ти кажа. Искаш ли да започнем отначало? — Лицето му имаше сериозно изражение.

— Ами хубаво — рече Ариа с дрезгав глас.

— Цяла година лежи пред нас — добави Езра. — Значи ще забравим за случилото се?

Ариа преглътна. Тя знаеше, че връзката им е грешна, но все още изпитваше чувства към Езра. Тя бе разголила душата си пред него, нещо, което не би могла да направи с всеки. А и той бе толкова различен.

— Разбира се — каза тя, въпреки че не вярваше съвсем в това. Между тях имаше истинска… връзка.

Езра кимна леко. После, съвсем бавно, протегна ръка и я положи зад врата й. Полазиха я тръпки. Тя остана със затаен дъх, докато той не свали ръката си и не си отиде.

Ариа седна на чина си съвсем объркана. Дали това не беше някакъв знак? Той беше казал да забравят, но усещането изобщо не беше такова.

Преди да успее да реши какво да каже на Езра, Ноъл Кан се тръшна на стола до нея и я посочи с химикала си „Монблан“.

— Чувам, че ми изневеряваш, Финландия.

— Какво? — Ариа изпъна гръб и потри врата си с ръка.

— Шон Ейкърд разпитваше за теб. Нали знаеш, че той ходи с Хана?

Ариа цъкна през зъби.

— Шон… Ейкърд?

— Вече не ходи с Хана — прекъсна ги Джеймс Фрийд, докато сядаше на мястото си пред Ноъл. — Мона ми каза, че Хана го е зарязала.

— Значи си падаш по Шон? — Нойл отметна черната си къдрава коса от очите.

— Не — автоматично отрече Ариа. Въпреки това тя непрекъснато се сещаше за разговора им в колата. Беше много приятно да може да разговаря с някого за важните неща.

— Добре — каза Ноъл, като избърса челото си е ръка. — Тревожех се.

Ариа завъртя очи.

Хана влезе в стаята точно преди звънеца, стовари огромната си чанта „Прада“ на чина и драматично се отпусна в стола си. След това се усмихна леко на Ариа.

— Здрасти — Ариа се чувстваше леко притеснена. В училище Хана се държеше толкова дистанцирано.

— Хей, Хана, наистина ли си скъсала с Шон Ейкърд? — попита Ноъл на висок глас.

Хана впери поглед в него. Той примигна.

— Не се получи. Защо?

— Просто така — бързо каза Ариа, въпреки че се чудеше защо Хана е скъсала с него. Те бяха като две грахчета в типичната роузуудска шушулка.

Езра плесна с ръце.

— Добре — рече той. — Освен книгите, които четем в клас, бих искал да започнем един страничен проект за ненадеждните разказвачи.

Девън Арлис вдигна ръка.

— Какво означава това?

Езра тръгна да обикаля из стаята.

— Така, разказвачът разказва определена история в книгата, нали? Но какво би станало, ако… разказвачът не ни казва истината? Може би той ни разказва някаква изопачена истина, за да ни привлече на негова страна? Или за да ни изплаши. А може би е луд!

Ариа потрепери. Това я накара да се сети за А.

— Ще дам на всеки един от вас по една книга — каза Езра. — В есе от около десет страници искам да обосновете тезата си дали разказвачът е ненадежден или не.

Всички в стаята зароптаха. Ариа отпусна глава върху дланите си. Може би А. не бе съвсем надежден? Може би не знаеше нищо, а просто се опитваше да ги убеди в обратното? И кой беше А. в края на краищата? Тя се огледа всички в стаята, Амбър Билингс, която човъркаше с пръст малка дупчица в чорапа й; Мейсън Байърс, който тайничко проверяваше резултатите от срещите на „Филаделфия Филис“ по телефона, като използваше тетрадката си за прикритие; и Хана, която записваше думите на Езра с писалката си с пурпурно мастило. Можеше ли някой от тези хора да бъде А.? Кой би могъл да знае за Езра, родителите й… и онова с Джена?

Отвън, на поляната, домакинът включи косачката и Ариа подскочи на мястото си. Езра продължаваше да говори за ненадеждните разказвачи, като млъкна за момент, за да отпие от чашата си. Той се усмихна на Ариа и сърцето й подскочи.

Джеймс Фрийд се наведе напред, сръга Хана и махна към Езра.

— Чух, че Фиц бил голям сваляч — прошепна той достатъчно силно, че Ариа да успее да го чуе — както и останалите от нейната редица.

Хана погледна към Езра и сбърчи нос.

— Той ли? Бляк!

— Изглежда си има приятелка в Ню Йорк, но всяка седмица забърсва различно момиче от „Холис“ — продължи Джеймс.

Ариа настръхна. Приятелка?

— Откъде разбра? — попита Ноъл.

Джеймс се ухили.

— Нали познаваш госпожа Полански? Преподавателката по биология в университета? Тя ми каза. Понякога идва при нас на мястото за пушене за по цигара.

Ноъл одобрително кимна към Джеймс.

— Пич, госпожа Полански е много яка!

— Сериозно ти говоря — каза Джеймс. — Смяташ ли, че ще се съгласи да дойде с мен на бала?

Ариа се чувстваше така, сякаш някой току-що я е хвърлил в кладата. Приятелка? В петък вечерта той бе казал, че отдавна не е излизал с момиче. Тя се сети за полуготовите му ергенски вечери, за осемте хиляди книги, но само една чаша, и тъжните му саксии с увехнали цветя.

Джеймс можеше и да не е разбрал правилно, но тя се съмняваше. В нея се надигна гняв. Преди години можеше и да е вярвала, че само типичните роузуудски момчета са големи играчи, но в Исландия беше научила достатъчно за мъжката част. Понякога най-скромните момчета бяха най-повърхностни. Нямаше момиче, което да погледне Езра — чувствителния, разрошен, сладък, грижлив Езра — и да не му повярва. Той напомняше на Ариа за някого. За баща й.

Внезапно усети, че й се повдига. Тя се изправи, грабна пропуска за излизане от час от кукичката и излетя през вратата.

— Ариа — извика Езра загрижено.

Тя не спря. Устреми се към мивката в дамската тоалетна, изсипа малко течен сапун в шепа и стръвно затърка мястото на врата си, където Езра я беше докоснал. Докато се връщаше към стаята, телефонът й иззвъня. Тя го извади от чантата си и натисна бутона прочети.

Лоша, лоша Ариа! Трябваше добре да помислиш, преди да хукнеш след учителя. Точно момичета като теб разрушават добрите семейства.

А.

Ариа замръзна. Намираше се по средата на празния коридор. Когато чу някакъв шум, веднага се обърна. Пред нея се издигаше стъкления шкаф с трофеите, който бе превърнат в храм в памет на Алисън Дилорентис. Вътре бяха наредени най-различни снимки от класовете в „Роузууд дей“ — през годината учителите правеха тонове снимки и училището обикновено ги подаряваше на родителите, когато децата им завършваха. Тук имаше снимки на беззъбата Али от детската градина; тук бе облечена като пилигрим за пиесата в четвърти клас. Имаше дори някои работите й в клас, като диорамата11 „На дъното на морето“ от трети клас и рисунката на кръвоносна система от пети.

Яркорозово листче хартия привлече вниманието на Ариа. Някой го беше пъхнал под стъклото на мемориала. Очите на Ариа се ококориха.

П.С. Чудиш се кой съм, нали? По-близко съм, отколкото си мислиш.

А.

14.

Емили се чувства чудесно, когато си представя, че е на мястото на Али

— Кажете „пеперудка“! — изграчи Скот Чин, фотографът на годишника на „Роузууд дей“. Беше четвъртък следобед и отборът по плуване се бе събрал в коридора на басейна за отборни снимки преди началото на състезанието с Тейт. Емили бе толкова отдавна в отбора, че изобщо не се замисли, че ще й правят снимка с бански.

Тя позираше с ръце, поставени върху стартовото блокче, и се опита да се усмихне.

— Великолепно — извика Скот, свивайки розовите си устни. Много от децата в училище се чудеха дали Скот е гей. Той никога не го призна в прав текст, но и не направи нищо, с което да опровергае слуховете.

Докато Емили вървеше към брезентовата си раница, тя видя отбора на училище Тейт да се отправя към скамейките. Тоби вървеше в средата на групата, облечен със синя тениска „Шампион“ и загряваше, като разкършваше рамене.

Емили затаи дъх. Тя бе мислила много за него след срядата, когато беше спасил. Не можеше да си представи Бен да я носи така на ръце — той щеше да се притесни, че вдигането й ще доведе до разтежение на раменните му мускули, което ще опропасти състезанието му. Освен това мислите за Тоби я бяха върнали към нещо, което Емили почти бе забравила — споменът за Али.

Това бе един от последните пъти, когато Емили бе останала насаме с Али. Тя никога нямаше да забрави този ден — ясното, синьо небе, разцъфналите цветя, пчеличките, накацали навсякъде. Къщичката на Али, кацнала на голямото дърво в двора им, миришеше на подсладени безалкохолни, дървесен сок и цигарен дим — Али бе отмъкнала един Парламент от пакета на по-големия си брат. Тя хвана Емили за ръцете и каза: Започнах да се виждам с едно доста по-голямо момче и е стра-хот-но!