— Според мен това е страхотно. Убеден съм, че направо озаряваш деня на пациентите.

Хана усети как се изчервява, но добротата му не я изненада. Шон беше добро, състрадателно момче, както пише по книгите — той даваше пари на бездомниците във Филаделфия, рециклираше старите си мобилни телефони и никога не обиждаше никого, дори знаменитостите, които съществуваха, за да бъдат подигравани. Това бе една от причините Хана да се влюби в Шон в шести клас, когато все още бе пълничка загубенячка.

Но миналата седмица едва не го беше загубила. Беше изминала дълъг път, откакто беше нещастната смотанячка, която вършеше мръсната работа на Али, и не можеше да позволи една пиянска грешка по време на градинско парти да провали тяхната връзка. Въпреки че… имаше нещо — по-скоро някой — който можеше да провали връзката им.

Мога да те СЪСИПЯ.

— Шон? — сърцето на Хана прескочи. — Получавал ли си някакви странни съобщения във връзка с мен?

— Съобщения? — повтори Шон. Той вдигна глава. — Не…

Хана загриза нокътя си.

— Ако получиш — рече тя, — не им вярвай.

— Добре — усмихна й се Шон. Хана усети как се наелектиризира.

— И така — рече тя след кратка пауза, — нали не си се отказал от бала?

Шон извърна глава.

— Не съм. Сигурно ще отида с приятели.

— Запази един танц за мен — измърка тя и стисна ръката му. Обожаваше усещането на ръцете му — здрави, топли и мускулести. Толкова й беше приятно да го докосва, че може би бе склонна да се откаже от секса преди сватбата. Двамата с Шон щяха да избягват хоризонталното положение, щяха да затварят очи при секс-сцените и щяха да заобикалят магазина на „Виктория’с сикрет“ в мола. Ако това бе цената да бъде с единственото момче, което някога беше… ами, обичала, то Хана бе склонна да направи тази жертва.

А кой знае, ако начинът, по който Шон гледаше голото й коремче, означаваше нещо, тя може би щеше да успее да го разубеди.

11.

Нима майката на Емили не я е научила да не се качва в колите на непознати?

Емили натисна бутона на машината за дъвки. Беше сряда, тренировките по плуване бяха свършили и тя купуваше разни работи от закусвалнята за майка си. Всеки път, когато идваше във „Френските поляни“, тя отиваше при машината за дъвки и дори си беше измислила нещо като игра: ако получи жълта дъвка, ще й се случи нещо хубаво. Тя погледна към дъвката в ръката си. Беше зелена.

— Здрасти — някой се изправи до нея.

Емили погледна нагоре.

— Ариа, здрасти.

Както обикновено Ариа не се притесняваше да се облича екстравагантно. Носеше неоновосиня дебела фланела, която подчертаваше хипнотизиращите й, леденосини очи. И въпреки че беше облякла стандартната униформена пола, тя я беше повдигнала доста над коленете си и я беше комплектувала с чифт черни калци и равни морскосини пантофки. Черната й коса бе вързана на висока опашка, тип мажоретка. Видът й бе поразителен и повечето представители на мъжкия пол на паркинга пред „Френските поляни“ я зяпаха.

Ариа се наведе към нея.

— Добре ли си?

— Да. А ти?

Ариа сви рамене. Тя хвърли скришен поглед към паркинга, който бе претъпкан с нетърпеливи състезатели по картинг, тикащи колите си към гаража.

— Получавала ли си някакви…

— Не. — Емили избегна погледа на Ариа. Тя беше изтрила понеделнишкото съобщение от А. — онова за нейната любов — и усещането бе почти като да не беше се случвало. — А ти?

— Нищо. — Ариа сви рамене. — Може да сме се отървали.

Не, не сме, искаше да каже Емили. Тя се ухапа от вътрешната страна на бузата.

— Значи, по всяко време можеш да ми се обаждаш. — Ариа пристъпи към машината за сода.

Емили напусна магазина цялата обляна в студена пот. Защо само тя получаваше съобщения от А.? Да не би да й е хвърлил око?

Тя пъхна торбичката със стоки в раницата си, отключи катинара на колелото си и подкара към изхода на паркинга. Когато сви по уличката, оградена от километри боядисани в бяло огради, тя усети аромата на есента във въздуха. Есента в Роузууд винаги напомняше на Емили, че е настъпило началото на плувния сезон. Обикновено това беше хубаво, но тази година Емили чувстваше притеснение. Предишния ден, след приключването на финалите, треньорката Лорън беше обявила, че я избира за новия капитан на отбора. Всички момичета се бяха струпали край нея, за да я поздравят, и когато тя съобщи новината на родителите си, очите на майка й се насълзиха. Емили знаеше, че трябва да се чувства щастлива — нещата се връщаха в нормалното си русло. Само дето тя чувстваше, че безвъзвратно се е променила.

— Емили! — извика някой зад гърба й.

Тя се изви, за да види кой я вика, и предното й колело заора в купчина мокри листа. Внезапно се озова на земята.

— Мили Боже, добре ли си? — попита някой.

Емили отвори очи. Над нея се беше надвесил Тоби Кавана. Беше си сложил качулката на анорака и лицето му изглеждаше призрачно и хлътнало.

Тя изскимтя. Непрекъснато се сещаше за вчерашния инцидент в съблекалнята. Лицето на Тоби, разстроеното му изражение. Как само бе погледнал Бен и Бен беше подвил опашка. Съвпадение ли беше, че точно в онзи момент беше решил да мине по коридора или я следеше? Тя се сети за бележката на А. Въпреки че повечето от нас тотално са се променили… Е, Тоби определено се бе променил.

Той се наведе напред.

— Дай да ти помогна.

Емили отблъсна колелото от себе си, внимателно помръдна краката си и дръпна нагоре крачолите на панталоните, за да огледа дългата, болезнена драскотина на пищяла.

— Добре съм.

— Преди малко изпусна това. — Тоби подаде на Емили късметлийското й портмоне. То бе ушито от розова кожа и на предницата му бе извезан монограмът Е; Али го беше подарила на Емили месец, преди да изчезне.

— А, благодаря — Емили се пресегна и го взе смутена.

Тоби погледна драскотината и се намръщи.

— Не ми изглежда добре. Искаш ли да отидем до колата? Имам някакви лепенки там…

Сърцето на Емили подскочи. Първо бе получила съобщението от А., после Тоби я спасява в съблекалнята, а сега това. Защо всъщност той учи в „Тейт“? Не трябваше ли да е в Мейн? Винаги се беше чудила какво знае Тоби за Онова с Джена и защо си беше признал.

— Не, сериозно, добре съм — каза тя, повишавайки тон.

— Не може ли поне да те откарам до някъде?

— Не! — изскимтя Емили. Едва тогава забеляза колко силно тече кръвта от крака й. Тя не можеше да гледа кръв. Ръцете й започнаха да омекват.

— Емили? — рече Тоби. — Добре ли…

Погледът й се замъгли. Не можеше да припадне точно сега. Трябваше да се махне от Тоби. Въпреки че повечето от нас тотално са се променили… След това потъна в мрак.

* * *

Когато се свести, тя лежеше на задната седалка на малка кола. Драскотината на крака й бе покрита с множество лепенки. Тя се огледа замаяно, опитвайки се да се ориентира, и едва тогава забеляза кой кара.

Тоби се обърна назад.

— Бау!

Емили изпищя.

— Олеле! — Тоби спря на един светофар и вдигна ръце във въздуха, жест, който казваше „Не стреляй!“. — Извинявай. Просто се пошегувах.

Емили се изправи на седалката. Тя бе затрупана с разни вещи: празни бутилки от „Гаторейд“, тетрадки с телена спирала, учебници, изтъркани маратонки и сив анцуг. Тапицерията й бе изтъркана и по-изтърбушена, като разкриваше пълнежа от син дунапрен. Ароматизатор за кола с формата на танцуващо мече висеше от огледалото за обратно виждане. И все пак колата не ухаеше приятно, а бе изпълнена с остра, парлива миризма.

— Какво правиш? — изпищя Емили. — Къде отиваме?

— Ти припадна — спокойно й отговори Тоби. — Сигурно при вида на кръвта. Не знаех какво да правя, затова те вдигнах и те отнесох в колата. Пъхнах колелото ти в багажника.

Емили погледна в краката си: там се намираше раницата й. Тоби я е вдигнал? Ей така, на ръце? Тя напълно откачи и почувства, че ще припадне отново. Погледна през прозореца, но не разпозна горския път, по който се движеха. Можеха да се намират навсякъде.

— Пусни ме да изляза — изкрещя Емили. — Оттук мога да се прибера с колелото.

— Но тук няма отклонение…

— Сериозно говоря. Спри.

Тоби отби до един тревист хълм и се обърна към нея. Ъглите на устата му увиснаха, а очите му се разшириха от безпокойство.

— Не исках да… — Той потърка брадата си с ръка. — Какво трябваше да направя? Да те оставя да си лежиш там?

— Да — отговори Емили.

— Ами тогава съжалявам. — Тоби излезе от колата, отиде до нейната врата и я отвори. Кичур тъмна коса закри очите му. — В училище се записах доброволно в екипа за първа помощ. Сега изпитвам желание да спасявам всички. Дори онези, например, които са пострадали при катастрофа.