Това можеше и да бъде нарушаване на личното му пространство, но каузата си заслужаваше. Шон й липсваше, особено в светлината на всичко, което се случваше с А.

— Хана?

Хана се обърна. Наоми Циглър бе яхнала велоергометъра във фитнес салона. Бе облечена с тъмночервени хавлиени шорти на „Адидас“, впито розово спортно бюстие и съответно розови чорапки. Русата й опашка беше привързана с червена панделка.

Хана се усмихна фалшиво, но дълбоко в себе си трепереше от злоба. Наоми и най-добрата й приятелка, Райли Улфи, мразеха Хана и Мона. Миналата пролет Наоми открадна гаджето на Мона, Джейсън Райдър, и след две седмици го заряза. На миналогодишния бал Райли някак бе разбрала, че Хана ще бъде с рокля на Калвин Клайн с морскозелен цвят… и си беше купила абсолютно същата, само че в яркочервен цвят.

— Какво правиш тук? — извика Наоми, като продължи да върти педалите. Хана забеляза, че на дисплея на велоергометъра пишеше, че Наоми е изгорила 876 калории. Кучка.

— Просто имам среща — промърмори Хана. Тя притисна длан към вратата на стая 204, като се стараеше да изглежда невъзмутима, без да забележи, че тя не е затворена. Вратата зейна, Хана изгуби равновесие и се строполи вътре. Всички, които бяха в стаята, се обърнаха към нея.

— Ю-ху? — извика една жена, облечена с ужасяващо сако шотландско каре. Тя подаде глава през вратата и попита: — Да не би да сте тук за срещата?

— Ами… — измънка Хана. Когато отново се обърна към велоергометъра, Наоми беше изчезнала.

— Не се страхувай.

Хана не знаеше какво друго да направи, затова просто последва жената в стаята и седна.

Стаята бе облицована с дървена ламперия, тъмна и задушна. Децата седяха на дървени столове с високи облегалки. Повечето от тях изглеждаха нормални, малко като ония, лицемерно набожните. Момчетата бяха или твърде дундести или твърде мършави. Тя не можа да познае никой друг от „Роузууд дей“, освен Шон. Той седеше от другата страна на стаята до благоприлично изглеждащи две руси девойки, и паникьосано се взираше в Хана. Тя лекичко му махна, но той не реагира.

— Аз съм Кендис — рече жената, която се бе дошла до вратата. — А ти си…

— Хана. Хана Мерин.

— Чудесно! Добре дошла, Хана — каза Кендис. Тя беше около четиридесетте, имаше къса русолява коса и направо се беше оляла с парфюм „Клое нарцис“ — иронията беше в това, че Хана се беше напръскала с Нарцис миналия петък, когато трябваше да го направи с Шон. — Какво те води при нас?

Хана се поколеба.

— Ами мисля, че съм дошла… за да разбера малко повече по въпроса.

— Добре, първото нещо, което искам да ти кажа, е, че тук си на сигурно място. — Кендис положи ръце на облегалката на стола, на който седеше едното русо момиче. — Каквото и да кажеш, то няма да напусне тази стая, така че не се притеснявай от нищо. Но трябва да обещаеш, че ти също няма да изнасяш нищо от тази стая навън.

— О, обещавам — бързо рече Хана. По никакъв начин нямаше да разкаже, какво е чула тук. Това щеше да подскаже, че самата тя е била тук.

— Има ли нещо, което би искала да узнаеш? — попита Кендис.

— Ами… Не съм сигурна — заекна Хана.

— А искаш ли да кажеш нещо?

Хана крадешком хвърли един поглед към Шон. Той я погледна така, сякаш искаше да каже: Да, какво искаш да кажеш?

Тя изпъна гръбнака си.

— Напоследък мислих много са секса. Ъъъ, искам да кажа, че изпитвах силно любопитство. Но сега… Не знам. — Тя си пое дълбоко дъх и се опита да си представи какво би искал да чуе Шон. — Мисля, че трябва да го направя с подходящия човек.

— Подходящия човек, когото обичаш — я поправи Кендис. — И за когото би се омъжила.

— Да — бързо се съгласи Хана.

— Но това е доста трудно — Кендис тръгна да обикаля из стаята. — Някой иска ли да каже нещо на Хана? Да сподели опит?

Едно русокосо момче с камуфлажни панталони, което изглеждаше дори симпатично — ако сте кривогледи — вдигна ръка, но след това явно промени мнението си и я свали. Едно момиче с кестенява коса, облечено с розова тениска „Дабъл Бабъл“ колебливо вдигна два пръста във въздуха и рече:

— Аз също мислех много за секса. Приятелят ми ме заплаши, че ще скъса с мен, ако не го направим. Известно време мислех, че съм готова да го направя, но сега съм доволна, че отказах.

Хана кимна, като се опитваше да изглежда замислена. Кого заблуждаваха тези хора? Тя се чудеше дали тайничко не се надяват да им излезе късмета.

— Шон, ти какво ще кажеш? — попита Кендис. — Миналата седмица ни разказа, че с приятелката ти имате различни мнения по въпроса за секса. Как вървят нещата?

Хана усети че бузите й парят. Тя. Просто. Не можеше. Да повярва.

— Добре — промърмори Шон.

— Сигурен ли си? Поговори ли с нея, както обсъдихме тук?

— Да — рече Шон рязко.

Последва дълго мълчание. Хана се зачуди дали те знаеха, че „тя“ всъщност е… тя.

Кендис обикаляше из стаята и питаше останалите за техните изкушения: Дали някой е лягал в леглото до приятеля или приятелката си. Дали някой е правил секс? Някой гледал ли е еротичния канал? Да, да, да! В съзнанието си Хана отговори с „да“ и на трите въпроса, въпреки че знаеше, че се намира в Д-клуба на отричащите.

Няколко други деца зададоха въпроси, свързани със секса — повечето искаха да разберат какво точно се счита за „сексуален опит“, какво би трябвало да избягват. „Всичко“, категорично отсече Кендис. Хана се сащиса — тя мислеше, че Д-клубът забранява самия акт, но не и цялото меню. Най-накрая дойде време за почивка и децата станаха, за да се поразтъпчат. На масата до стената имаше кутийки с газирана вода, пластмасови чаши, чиния с бисквитки „Ореос“ и пакетчета чипс. Хана се изправи, опъна пурпурния си клин и се протегна с ръце във въздуха. Не можеше да не забележи, че Шон е зяпнал голичкото й коремче. Тя му се усмихна флиртуващо и се приближи до него.

— Здрасти.

— Хана… — Той прокара ръка по късо подстриганата си коса, очевидно се чувстваше неудобно. Когато миналата пролет се подстрига, Хана му беше казала, че прилича малко на Джъстин Тимбърлейк, само дето не пее толкова добре. В отговор Шон бе направил една ужасна, но в същото време много сладка интерпретация на „Cry me a river“8. Това беше по времето, когато все още беше забавен. — Какво правиш? — попита той.

Тя притисна ръка към гърлото си.

— Какво имаш предвид?

— Просто… Не знам дали мястото ти е тук.

— Защо? — ядоса се тя. — Имам пълното право да бъда тук, също както всички останали. Искам просто да се извиня, разбираш ли? Опитах се да поговоря с теб в училище, но ти продължаваш да ме избягваш.

— Много е сложно, Хана — рече Шон.

Тя тъкмо се канеше да го пита какво му е сложното, когато Кендис ги прегърна през раменете.

— Виждам, че вие двамата се познавате.

— Точно така — изчурулика Хана, моментално прикривайки раздразнението си.

— Толкова се радваме, че си тук, Хана — грейна Кендис. — Ти ще бъдеш истински позитивен пример за нас.

— Благодаря. — Хана леко потрепери. Никога не беше прегръщана така. Нито от треньорката й по тенис в трети клас, нито от приятелките й, нито от учителите, да не говори за родителите й. Може би Клубът на девствениците бе нейното призвание. Тя си се представи като говорителка на клуба. Може би това бе нещо като мис Америка, само дето вместо корона ще получи прочутия пръстен на Клуба на девствениците. Или може би чантичката на Клуба. Луи Вуитон със закопчалка с монограм черешка и ръчно изрисувано Д.

— Мислиш ли да ни посетиш отново другата седмица? — попита Кендис.

Хана погледна Шон.

— Сигурно.

— Чудесно — извика Кендис.

Тя отново остави Шон и Хана насаме. Хана усети как стомахът я присвива. Щеше й се да не бе яла шоколадовия сладолед, който си бе купила преди да дойде на срещата.

— Значи тук сте говорили за мен, а?

Шон затвори очи.

— Съжалявам, че тя спомена за това.

— Не, всичко е наред — прекъсна го Хана. — Изобщо не съм осъзнавала колко много означава това… за теб. И част от нещата, за които говорят, наистина ми допадат. За това, че трябва да обичаш човека. Напълно го подкрепям. И всички изглеждат наистина мили. — Тя се изненада колко лесно излизаха думите от устата й. Всъщност тя наистина мислеше онова, което казва.

Шон сви рамене.

— Да, биват.

Хана се намръщи, изненадана от безразличието му. После въздъхна и вдигна очи.

— Шон, наистина съжалявам за онова, което се случи. За… за колата. Аз просто… Не знам как да се извиня. Чувствам се толкова глупаво. Но не мога да понеса да ме мразиш.

Шон мълчеше.

— Не те мразя — каза най-накрая той. — Просто в петък малко прибързахме. Мисля, че и двамата се чувствахме страшно неловко. Тоест, аз мисля, че не трябваше да правиш онова, което направи, но… — Той сви рамене. — Разбрах, че помагаш в клиниката, така ли е?

— Аха. — Тя се надяваше, че не е сбърчила неволно носа си от отвращение.

Той кимна одобрително няколко пъти.