Емили се изсмя. Бен си беше такъв. Но тогава той се наведе напред, обви я с ръце през кръста и я притисна към стената.

Тя си пое остро дъх. Усещаше как Бен диша във врата й и дъхът му миришеше на гроздов „Геторейд“7.

— Престани — прошепна тя, като се опитваше да се измъкне.

Бен можеше да я задържи дори само с една ръка. Той притисна тялото си към нейното.

— Казах докажи го.

— Бен, спри. — Очите й се насълзиха от страх. Тя колебливо се опита да го отблъсне, но той я натисна още по-силно. Ръцете му пробягаха по гърдите й. Тънък писък излетя от гърлото й.

— Проблем ли има?

Бен внезапно се отдръпна. На другия край на коридора стоеше момче с анцуг, на който се виждаше емблемата на гимназията „Тейт“. Емили му хвърли бърз поглед. Това не беше ли…?

— Не е твоя работа, човече — рече Бен на висок глас.

— Кое не е моя работа? — Момчето се приближи. Наистина беше той.

Тоби Кавана.

— Пич — Бен се обърна към него.

Очите на Тоби се плъзнаха към ръката му, която беше обгърнала кръста на Емили. Той вирна брадичка в посока на Бен.

— Какво става тук?

Бен погледна Емили и я пусна. Тя се отдръпна от него, а Бен побърза да блъсне с рамо вратата към мъжката съблекалня. След това настъпи тишина.

— Добре ли си? — попита Тоби.

Емили кимна с наведена глава.

— Така мисля.

— Сигурна ли си?

Емили го стрелна с поглед. Той беше пораснал много, лицето му вече нямаше онова мишо изражение, дори беше красив с тези високи скули и тъмни очи. Това я накара да се сети за другата част от съобщението на А. Въпреки че повечето от нас са се променили съвсем…

Коленете й омекнаха. Не може да бъде… Или пък може?

— Трябва да тръгвам — избъбри тя и хукна с разперени ръце към женската съблекалня.

8.

Дори типичните роузуудски момчета се занимават с анализ на чувствата

Докато вторник следобед Ариа се прибираше от училище, тя мина с колата си край игрището за лакрос и разпозна самотната фигура, която спринтираше по терена, размахвайки стик пред лицето си. Той непрекъснато сменяше посоките и се плъзгаше из мократа, разкаляна трева. Заплашителни тъмни облаци се бяха надвесили над главите им и дори бе започнало да пръска.

Ариа отби.

— Майк!

Не беше виждала брат си откакто предишния ден той профуча през вратата на бар „Виктъри“. Няколко часа по-късно се беше обадил, за да предупреди, че ще вечеря в дома на приятеля си Тио. По-късно отново се обади, за да каже, че ще остане да преспи у тях.

Брат й я погледна от другия край на терена и се намръщи.

— Какво?

— Ела тук.

Майк бавно тръгна през ниско окосената, без нито едно плевелче, поляна.

— Влизай в колата — заповяда му Ариа.

— Тренирам.

— Не можеш цял живот да избягваш тази тема. Трябва да поговорим.

— Да поговорим за кое?

Тя повдигна идеално оформените си вежди.

— Ами за това, което видяхме вчера? В бара?

Майк започна да чопли единия от каишите на стика. По брезентовата козирка на шапката му се появиха първите дъждовни капки.

— Не знам за какво говориш.

— Какво? — Ариа присви очи, но Майк дори не я погледна.

— Хубаво. — Тя му обърна гръб. — Щом си такъв страхопъзльо…

Изведнъж Майк протегна ръка и се хвана за рамката на вратата.

— Аз… Не знам какво ще правя — тихо рече той.

Ариа натисна спирачката.

— Какво?

— Не знам какво ще правя, ако се разведат — повтори Майк. С това смутено изражение на лицето той изглеждаше уязвим и с около десет години по-възрастен. — Сигурно ще се самоубия.

Очите й се насълзиха.

— Това няма да се случи — каза тя с треперещ глас. — Обещавам ти.

Майк подсмръкна. Тя протегна ръка към него, но той се отдръпна и хукна по поляната.

Ариа реши, че е по-добре да тръгва и бавно подкара колата по криволичещия, мокър път. Тя обожаваше мокрото време. Напомняше й за онези дъждовни дни, когато беше още на девет. Тогава се промъкваше до гаража на съседа, където той бе паркирал моторната си лодка, пъхаше се под брезентовото покривало и се сгушваше в една от кабините, където, заслушана в звука на потропващите капчици, водеше записки в дневника си.

Тя смяташе, че мисълта й работи най-добре в дъждовно време, а сега определено имаше нужда да помисли. С А. би могла лесно да се справи, като каже на Ила за Мередит, ако тази история бе окончателно приключила. Родителите й щяха да я обсъдят, Байрън щеше да каже, че това няма да се повтори и други подобни ала-бала приказки. Но сега Мередит се беше върнала и това променяше всичко. Снощи баща й не се прибра у дома за вечеря — Ариа и майка й вечеряха на дивана пред телевизора, като гледаха шоуто „Риск“ с по една купа, пълна със супа, в скута. И двете бяха абсолютно безмълвни. Работата беше там, че тя също не знаеше какво ще прави, ако родителите й се разведат.

Когато тръгна да се изкачва по един изключително стръмен хълм, Ариа подаде газ — нейното субару винаги имаше нужда от малко изръчкване по стръмнините. Но вместо да поеме бързо нагоре, светлините в купето угаснаха и колата се затъркаля надолу по хълма.

— Мамка му — прошепна Ариа и дръпна ръчната спирачка. Когато отново се опита да запали, двигателят изобщо не се обади.

Тя огледа пустия двулентов път. Над главата й изтрещя гръмотевица и дъждът започна да се излива от небето. Ариа бръкна в чантата си, за да открие телефона. Трябваше да се обади или на пътна помощ, или на родителите си да я приберат. След като известно време рови безуспешно, тя се сети, че го е забравила на масата у дома. Дъждът беше толкова проливен, че през стъклата нищо не се виждаше.

— Мили Боже — прошепна Ариа, затисната от усещането за клаустрофобия. Пред очите й се появиха цветни петна.

Ариа познаваше това тревожно усещане: връхлиташе я паниката. Беше й се случвало няколко пъти досега. Първо след Онази случка с Джена, после след като Али изчезна и накрая в Рейкявик, когато, докато се разхождаше по улица Лаугавегур, видя на един билборд снимката на момиче, което изглеждаше точно като Мередит.

Успокой се, каза си тя. Това е просто някакъв си дъжд. Няколко пъти си пое дълбоко дъх, запуши си ушите с пръсти и започна да пее „Братко Жан“ — по неведоми причини френския вариант на популярната песничка свърши идеална работа. След като си я изпя три пъти, петната започнаха да изчезват. Дъждът беше преминал от порой в спокоен валеж. Оставаше й просто да се върне обратно до фермата, която беше подминала преди малко, и да използва телефона им. Тя отвори вратата със замах, заметна униформеното си яке през глава и започна да тича. Силен порив на вятъра повдигна късата й пола и тя стъпи в огромна, кална локва. Краката й, обути в сандали, подгизнаха.

— По дяволите — промърмори тя.

Намираше се на около стотина метра от фермата, когато край нея мина едно ауди в морско син цвят и цялата я опръска с кална вода. После спря до нейното субару и бавно тръгна назад, докато не се изравни с нея. Стъклото на шофьорската врата се плъзна надолу.

— Добре ли си?

Ариа присви очи, от върха на носа й се стичаха дъждовни капки. Зад волана седеше Шон Ейкърд от нейния клас. Той беше типичното роузуудско момче: колосано поло, поддържана кожа, американска физиономия, скъпа кола. Само дето играеше футбол, а не лакрос. Не беше от хората, които би желала да види в този момент.

— Добре съм — извика тя.

— Всъщност си вир-вода. Искаш ли да те откарам?

Ариа беше толкова мокра, че усещаше как лицето й се сбръчква като изсмукано. В колата на Шон бе сухо и уютно, така че тя се плъзна на предната седалка и затвори вратата.

Шон й каза да хвърли мокрото си яке на задната седалка. След това се пресегна и включи отоплението.

— Накъде?

Ариа отметна мокрия си бретон назад.

— Всъщност бих искала само да използвам телефона ти и повече няма да ти досаждам.

— Добре — Шон бръкна в раницата си, за да намери телефона.

Ариа се облегна назад и се огледа. Шон не беше облепил колата си разни лепенки на групи, както правеха другите момчета, и вътре не смърдеше на момчешка пот. Вместо това ухаеше на нещо средно между прясно опечен хляб и току-що изкъпано куче. На пода пред седалката лежаха две книги: Дзен и изкуството да караш мотоциклет и Даото на Пух.

— Философията допада ли ти? — Ариа премести краката си, за да не ги измокри.

Шон наклони леко глава.

— Ами да. — Гласът му прозвуча доста смутено.

— Аз също чета такъв тип книги — рече Ариа. — Това лято, докато бях в Исландия, се посветих изцяло на френските философи. — Тя замълча. Досега изобщо не беше разговаряла с Шон. Преди да заминат за Исландия, роузуудските момчета я ужасяваха — може би отчасти това бе причината да ги мрази. — Аз, ъъъ, бях известно време в Исландия. Баща ми прекара отпуската си там.