— Божичко! — примижи той и също разтвори блузата й. Засмяха се.

Ала смехът им внезапно замлъкна. Шоз смъкна бельото й, откри гърдите й и зарови лице между тях. Люси се вкамени. Той я докосваше, обсипваше я с ласки, нежно, меко, сетне все по-бързо и по-бързо. Люси се изви под него и привлече устните му към своите. Двамата се превърнаха в плетеница от тела. Шоз вдигна полите й. Тя му разкопча ципа. Той вкара твърдата си като скала мъжественост дълбоко в нея.

След това си говориха. Имаха да си споделят толкова много. Шоз разбра, че Люси така и не е получила второто му писмо, тя пък разбра защо не е отишъл първо при нея — всичко се връзваше.

Обсъдиха и войната. След Сан Хуан правителството бе пожелало Шоз да остане в Куба и да продължи да шпионира бунтовниците, но той бе настоял да си тръгне. Войната бе кървава, а жертвите — невероятно много. За щастие той бе избягал навредим и й призна кратко, че не е минавал и ден, в който да не е мислил за нея.

Люси попита за Кармен. Шоз я бе възнаградил пребогато, а в замяна бе осиновил Роберто — всъщност, документите бяха изготвени малко преди той да замине за Куба преди година. А относно самата Кармен, продължи Шоз с усмивка, не я бе докосвал, откак с Люси се бяха любили в Долината на смъртта, Люси примря от удоволствие.

Мечтаеше за деня, когато той ще й предложи да се оженят отново и да заличат окончателно развода, но сега не можа да се сдържи. Изправи се в прекрасната си голота, докато той лежеше по гръб с ръце под главата и обяви:

— Искам да се оженим.

Той я погледна. Устните му трепнаха.

— Ние сме женени, или може би си забравила?

Очите й се разшириха.

— Ти не разбираш! Искам да се оженим отново, както трябва. Официално сме разведени — само аз, ти и семейството ми знаем истината. Значи трябва да се оженим.

— Люси — изправи се той сериозен, — защо си толкова решена да ми бъдеш жена?

Тя остана неподвижна, толкова сериозна, колкото и той, защото оценяваше много добре изключителната важност на въпроса.

— Защото те обичам.

— Защо?

— Защото ти си най-добрият човек, когото познавам. — Тя се усмихна, а очите й бяха малко замъглени, искаше да прогони черните демони веднъж завинаги. — Осъзнах, че те обичам, в Долината на смъртта, когато видях колко чудесен, изпълнен с топлина и любов баща си. Но се влюбих в теб в Парадайз. Ти се опитваше да бъдеш тъмен и опасен — а ти си — но си също и най-смелият и силен мъж, когото съм виждала. Майка ми мисли, че си герой — и аз съм съгласна с нея.

— Добре.

— Добре? — Сърцето й подскочи. — Значи приемаш?

— Да.

Люси извика от радост и грейна. Къпеше се в блаженство, въпреки че всъщност той трябваше да й направи предложението, а и двамата вече бяха женени — по някакъв начин. За нейно най-голямо учудване Шоз също се усмихваше, а усмивката идваше от самата му душа.



Люси завлече Шоз до къщата и двамата намериха баба й и дядо й заедно с Роберто да ядат в кухнята ябълков пай и да пият мляко.

— Ние се женим отново и вие сте първите, които го чуват! — извика Люси.

Лицето на Дерек грейна в широка усмивка, Миранда също засия. Семейният патриарх се приближи и прегърна Люси.

— Време беше, по дяволите — рече той тихо.

Този път Миранда не го укори за езика му и също прегърна внучката си.

— Знаех си! — възкликна тя. — Знаех си още от самото начало!

Толкова се радвам за теб, мила!

Дерек тупна Шоз по рамото. Погледите им се срещнаха и задържаха в един скъпоценен миг. Миранда посегна, хвана лицето му в ръце и го целуна по бузата. Той се изчерви.

— Кога?

— Утре — отвърна Шоз.

— През юни — поправи го Люси. Двамата се погледнаха в нежно объркване.

— Искам да се оженя утре — рече той твърдо.

— Не можем да се оженим утре — Люси бе спокойна.

— Защо не, по дяволите?

— Защото искам голяма сватба, а тя изисква време и подготовка.

Той се взря в нея.

— Мила моя — включи се Миранда, — една голяма сватба няма да бъде подходяща; в крайна сметка това ви е втори брак или поне подновяване на клетвите, зависи как погледне човек нещата. А стана и онзи скандал. Не, всичко трябва да бъде малко и задушевно, само семейството и неколцина добри приятели, но пак може да се направи впечатляващо. А ти трябва да изчакаш родителите й — добави тя, като се обърна към Шоз.

Той се усмихна, предвкусвайки победата. Усмивката на Люси пък бе измамно сладка.

— О, не — рече тя. — Искам голяма сватба. През юни. Винаги съм искала да се оженя през юни, в Парадайз, точно тук, на моравата.

Шоз изръмжа.

Миранда продължи разтревожено:

— И колко голяма сватба имаше предвид, скъпа?

— Поне хиляда гости — заяви Люси с наслада. — Искам всичките приятели на татко и дядо, половината нюйоркско общество и по-голямата част от тексаското. И цялото семейство, разбира се. — Тя се усмихна дяволито. — Искам да бъде сватбата на века — в крайна сметка, не всеки ден едно момиче се жени за втори път — и то за мъжа на мечтите си.

— Мила моя — успя само да каже Миранда.



Шоз не може да заспи.

Чудеше се дали щастието му е така очевидно като на Люси. Тя сякаш не стъпваше по земята. Сега, насред нощния мрак, той тръгна към една от ливадите, за да погледа луната, да помисли и да почака.

От следобеда насам Люси и Миранда само говореха и планираха сватбата на века — преди час ги бе оставил усамотени в библиотеката, където още правеха планове. Въпреки че бе нетърпелив да я усети в обятията си отново и я чакаше от часове да отиде да си легне, за да се промъкне в спалнята й, той я гледа цяла вечер как бъбри въодушевено с баба си с безкрайно и блажено търпение. Силата на чувствата му към нея вече не го плашеше — трябваше просто да свикне. Ала силата, която притежаваше, за да я направи щастлива, бе съвсем друго нещо — докато я гледаше и се опитваше да не изглежда очевидно възбуден, той се закле без колебание да посвети остатъка от живота си на нейното благополучие. Фактът, че тя го обича толкова много, го поразяваше и го оставяше без дъх, но той знаеше, че нейната любов в никакъв случай не можеше да се равнява на неговата. Просто не беше възможно.

Пред лицето на луната премина облак, вятърът брулна ушите му и той пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете на дебелото си вълнено сако. Едно от жребчетата изпръхтя и подскочи с вирната опашка и бляскащи в тъмнината копита. Останалите го последваха — Шоз се зачуди какво ги изнервя толкова, но не чу нищо.

Също както облаците, мислите му се устремиха към бъдещето. Само Люси можеше да има дързостта да прави голяма сватба след скандала. Тя искаше да бъде ексцентрична и той реши, че го заслужава. Той можеше да чака — само и само двамата да не се разделят повече.

Не бяха го обсъждали, но той искаше деца, много деца, и то скоро. Първо обаче искаше да заведе Люси в Бейкърсфийлд да посетят родителите му — Джак и Кандис Савидж — искаше да се похвали с нея. Завръщането у дома трябваше да се осъществи още преди много време и мисълта за това стопляше душата му. Щяха да отидат преди юни, разбира се.

Беше време да се върне у дома, но и да се отърве от самоличността, приета преди толкова години. Беше време да погребе Шоз Купър и наистина да остави миналото зад себе си. Той беше Шоз Савидж, Шозкей Савидж, синът на Джак и Кандис, хората, които обичаше и уважаваше най-много след Люси. Той щеше да се ожени с рожденото си име и оттук нататък щеше да бъде Шоз Савидж и никой друг.

Обвит в тъмнина, той се усмихна. За пръв път от много години се чувстваше свободен. Щастлив и свободен.

Едно от кончетата писна от страх. В този момент Шоз надуши остра миризма във въздуха. Сърцето му се сви и той се извърна. Взря се стреснато в огромното бяло ранчо. Приземният етаж бе пламнал.

Шоз побягна.

50

Люси бе заспала на дивана в библиотеката. След като баба й си легна, тя разбра, че е твърде развълнувана заради сватбата, за да си прави труда да се качва горе в спалнята си. Пийна си коняк. Скоро се успокои и осъзна, че е напълно изтощена — емоционално и физически — не само от подготовката за сватбата, но и защото най-после намери Шоз и осъществи най-смелите си мечти. Унесе се в тежка дрямка. Стори й се, че баба и я вика, но бе толкова уморена, че не пожела да се събуди. Когато най-сетне го стори, замаяна от умора, в първия момент си помисли, че е сън. Но не беше, а в гласа на Миранда звучеше страх.

Почувства дима.

А една ярка светлина на прозореца я накара да се обърне.

Люси ахна, когато видя огромния стар дъб навън пламнал. В следващия момент огънят тръгна бързо по пода под вратите, откъдето тръгваха стените.

Люси се задъха, започна да се задушава от дима, който изпълваше библиотеката, и се извърна с гръб, опрян в дивана. Пред очите й се разкри страховита гледка — половината от далечната стена бе в пламъци, а заедно с нея и масивната махагонова врата — единствен път за бягство, Люси изпищя.



Виковете „Пожар! Пожар!“ разцепиха въздуха, когато работниците от околните бараки разбраха, че ранчото се е подпалило. Напрегнат до крайност, Шоз тичаше, както никога преди по хълма, докато пламъците пълзяха към верандата и отстрани по стените на къщата, все по-високо и по-високо. Почти бе стигнал, когато Дерек излезе с трясък, понесъл Роберто на ръце, и се хвърли на влажната трева. Момчето бе увито в одеяло, а като по чудо пижамата на Дерек бе само опърлена.

Шоз стигна до тях и сграбчи сина си.

— Добре ли си?

— Да, татко — отвърна Роберто с разширени от ужас очи.

— Къде е Миранда? — извика Дерек, като се изправи на крака.

— Не знам.

— Изпратих я да вземе Люси — трябва да са излезли преди мен.

Шоз сграбчи стареца, за да му попречи да се хвърли обезумял обратно в огнения ад. Точно тогава Миранда изскочи от къщата, бягайки, а бялата й нощница пръскаше пламъци.