Появеше ли се такава ужасна мисъл, Люси я прогонваше веднага. Шоз не беше мъртъв. Иначе тя щеше да се досети, да го почувства, със сигурност. Не, не беше мъртъв, но можеше да е ранен, да е в беда. Трудните мирни преговори не бяха приключили и в Куба имаше още американски войски. Може би той също беше там с някакви неясни цели.

Люси телеграфира на американския консул в Хавана няколко пъти. Приемникът на Леон нямаше вест от Шоз от началото на август. Тогава Люси се обърна за помощ към баща си.

Родителите й знаеха почти всичко. Когато тя пристигна в Ню Йорк на първи март, те току-що бяха разбрали от Мериан Клакстън, че Люси е в Куба, а Шоз също е там. Леон явно бе писал на майка си, преди да загине, точно както Люси се опасяваше.

Сега вече нямаше какво да крие. Потвърди без увъртане, че обича Шоз, и изясни, че подписът й на документите за развода е фалшифициран, следователно двамата бяха все още съпруг и съпруга.

— Аз ще бъда негова жена във всеки един смисъл, когато се върне от Куба — завърши тя.

Рейд побесня толкова, че изчезна за няколко дни. Когато се върна, Люси разбра, че е ходил във Вашингтон да се срещне с Лойд, решен да се добере до истината. Баща й нямаше намерение да разисква нищо, свързано с Шоз, пред нея, така че тя разбра от Грейс — Лойд наистина бе подправил подписа на любимия й върху нов комплект документи чрез художника на „Браунсвил Кроникъл“. Както Шоз и предполагаше, човекът на правителството въобще не бе допускал, че някога измамата му може да бъде разкрита.

Докато Рейд го нямаше, Грейс се превърна в неин изповедник. Люси обичаше майка си, но никога не бе била близка с нея, както с баща си, защото майка й бе прекалено заангажирана в политическите си и обществени дела. Сега обаче се заобичаха истински. Майката изслуша цялата невероятна история на приключенията на дъщеря си.

— Страшно се гордея с жената, в която си се превърнала — рече тя накрая. Люси никога нямаше да забрави тези думи.

След завръщането си от Вашингтон Рейд не повдигна повече въпроса за Шоз, но Люси знаеше, че се е примирил с брака й. Сигурна бе също така, че пръст в това има майка й, и можеше само да се надява, че един ден той ще забрави миналото и ще насочи поглед единствено към бъдещето.

Сега обаче тя се нуждаеше от помощта му и дръзко се обърна към него.

— Трябва да намеря Шоз Купър, татко.

Бяха в кабинета му, облицован с дъб, и доброто настроение на Рейд тутакси се изпари.

— Това не е просто увлечение на младо момиче, нали, Люси? — попита той тихо. Трябваха му цели седем месеца, за да свикне с факта, че дъщеря му все още е омъжена за човека, който я отвлече.

— Не, татко, не е. Младото момиче, за което така старателно ми припомняш, порасна много отдавна.

Той седна тежко.

— Майка ти все ме убеждава да му дам шанс и че той просто е бил невинна жертва на злобата на Мериан, а сега е истински герой.

Тя се наведе над бюрото му в очакване.

— Така ми се иска да го сториш.

Вместо отговор той отвори чекмеджето до себе си. Подаде й лист хартия, където бяха написани името на Лойд, телефонен номер и адрес във Вашингтон. Люси го прегърна със сълзи на очи.

Грейс й пожела всичко най-хубаво и Люси тръгна за Вашингтон веднага след като си уреди среща с Лойд. Вълнението, че най-после го откри, се превърна в гняв — той бе измамил Шоз да подпише онези документи. Припомни си обаче, че това принадлежи на миналото и сега единствената й цел е да открие своя любим, така че няма никакъв смисъл да повдига въпроса за фалшификацията.

Лойд я уведоми, че Шоз е напуснал Куба през юли — приключил най-сетне със задълженията си там — но оттам нататък местонахождението му не е известно.

За миг Люси се почувства съкрушена. Ако бе тръгнал през юли, защо не дойде при нея? Тя стоеше в кабинета и полагаше огромни усилия на волята да не покаже противоречивите си чувства. Междувременно Лойд се изправи нетърпеливо, с което очевидно искаше да я подкани да си върви.

Ала Люси не помръдна. Шоз не бе дошъл при нея и тя не знаеше защо. Не можеше да приеме този факт. Каза й да го чака, а дори и да не беше, тя пак щеше да се подчини. Защо не идваше?

Люси се опита да си подреди мислите. Знаеше какво иска — искаше него. Той беше добре, цял, но не беше в Куба. Тя щеше да го намери. О, наистина щеше да го намери. Ако той си мислеше, че може да я изостави, жестоко се лъжеше. Тя щеше да го проследи до самата му бърлога.

— Госпожице Браг — започна Лойд. — Опасявам се, че имам и други срещи.

Люси вдигна поглед — осени я идея.

— Знаете ли къде е старото му скривалище в Мексико? Долината на смъртта? — Шоз бе отишъл при Роберто — тя знаеше!

— Да — рече Лойд бавно. — Уговорката беше, че можем да го намерим там, ако не е в Куба, а освен това трябваше да изпращаме ежемесечно провизии за жената и детето.

Люси се вкамени — ужасен страх замести въодушевлението. През цялото време в Куба Шоз бе оставил Кармен и сина й под грижите на американското правителство. Каза си, че е трябвало да им осигури грижи, докато отсъства, но ужасното чувство остана.

— Искам точното местонахождение — каза тя. — Отивам в Долината на смъртта.

Лойд вдигна рамене, разказа й за човека в Сан Антонио на име Фостър, който пращаше провизиите в Долината на смъртта, и й даде наставления как да го намери. Най-накрая Люси стана, но не му благодари.

— Грешите с това „госпожице Браг“ — сбогува се тя хладно — или може би забравихте измамата в Браунсвил? Правилното е „госпожа Купър“!

За части от секундата очите му се разшириха, но Люси вече бе затворила вратата зад себе си.



Долината на смъртта.

Чувството за нещо познато бе непреодолимо, защото две седмици по-късно Люси и водачът на име Фостър осъществиха финалното коварно спускане в адското гърло, където някога тя бе пленница на Шоз. Нервите й бяха опънати до крайност, докато конят напредваше по стръмната, камениста пътека. Тя чувстваше как долината я обгръща като някакво митично чудовище, усещаше желанието й да я погълне и никога да не я пусне отново. Ала това бе просто въображението й, припомни си тя, докато се взираше в извисилите се бледожълти скали. Те сякаш покриваха пътеката и закриваха цялото небе. Люси се зачуди дали някой ден нямаше да решат да се стоварят върху безумеца, дръзнал да проникне там.

В Долината на смъртта нямаше зима. Беше горещо, задушно, мъртвешки сухо. От склона двамата пътници слязоха на равно. Надлъж и нашир се простираше парещ жълт пясък, а ниските храсти се бореха за всяка глътка живот. И пак онези познати, страховити скали — те закриваха небето, слънцето, унищожаваха всяко чувство за реалност.

Долината я порази като нещо живо и в същото време мъртво. Люси се втренчи в гърба на Фостър. Той също изглеждаше впечатлен — обикновено бъбреше непрекъснато и я разсмиваше със забавни случки из патилата си. В последния един час обаче бе необичайно тих. Сигурно също усещаше тайнствената атмосфера на Долината.

Пространството внезапно се разтвори и над тях се появи небе. Люси отново можеше да диша. Потеше се силно и бършеше лицето си с кърпичка. Там ли беше Шоз? Щяха ли да се съберат отново най-после?

Преминаха покрай сцена, твърде прилична на онази, която Люси видя, когато за пръв път навлезе в долината като пленница на Шоз. Жените покрай бавното, почти пресъхнало ручейче спряха да работят. Децата, които се бяха гонили до преди секунди, се обърнаха, за да ги погледнат. Даже едва проходилите мъничета, които строяха пясъчни кули, впериха погледи в пътниците.

Пред тях се разкриха нови кирпичени постройки. Сърцето на Люси щеше да изскочи от гърдите. От една страна изпитваше невероятна радост, но от друга, ако той бе там и живееше с Кармен, тя щеше да го убие.

Спряха пред познатата къща. Кармен изскочи с крясък от къщата и се спусна по стълбите на верандата, обвита във всички цветове на дъгата, точно както преди година и половина.

И Люси осъзна, че Шоз го няма там.

Кармен се спря — конят на Люси също застана на място. Очите на Кармен се разшириха — Люси също прикова поглед в нея. Двете жени се преценяваха дълго. Сърцето на Люси щеше да се пръсне. Кармен — жената-враг и някогашна съперница, а може би и все още такава? Поразителна както винаги, тя все още караше мъжете да се обръщат.

— Тук ли е Шоз?

Кармен сложи ръце на кръста.

— А, значи неговата курва се върна. Не, няма го.

— Опасявам се, че грешиш, Кармен. Не аз съм неговата курва, а ти. Аз съм негова жена.

Кармен се дръпна назад поразена.

— Лъжкиня! Лъжкиня!

— Тук ли е бил?

— Да.

Сърцето на Люси се сви.

— А ще се връща ли?

Кармен вирна брадичка.

— Да.

— Значи ще почакам — отвърна Люси и слезе от коня. Значи не бе дошъл при нея, помисли си тя с ужас, а бе дошъл тук, бе се завърнал тук.

— Няма — запъти се Кармен към нея, хвана я за рамото и грубо я извъртя.

Гневът на Люси пламна. Тя сграбчи ръката на другата жена и я отблъсна.

— Не ме докосвай.

Кармен не се усмихна, а по-скоро се озъби зловещо.

— Махай се.

— Няма да се махна. Къде е Роберто? В стаята си? — Тя не дочака отговора и избута Кармен, но всичките й инстинкти бяха съсредоточени върху реакцията на съперницата й.

И тя дойде. Кармен изпищя злобно, сграбчи Люси за лакътя и го изви силно. Противничката й сгъна ръка и я удари с всичка сила по носа. Кармен извика от болка и падна по гръб в прахта — носът й кървеше.

Люси се изправи над нея задъхана.

— Ако само ме докоснеш отново, ще те нараня вече наистина. — Думите бяха кратки, но силни.

— Чакайте, чакайте — извика Фостър. — Момичета…

— Стойте настрана, господин Фостър — предупреди го Люси. Кармен още беше в прахта с ръка на носа. — Разбра ли ме, Кармен?

Ранената я изгледа с черна омраза.

Люси се обърна и влезе в къщата — не се чувстваше тържествуваща, а по-скоро отрезвена — бе направила, каквото трябваше. Всичко беше толкова познато, хладните бели стени, каменните подове, нещата на Кармен, разхвърляни из дневната.