Люси реши да прекара деня, все едно Шоз не я бе предупредил, че трябва да напусне страната следобед. Отиде в консулството, решена да изгради своя версия за нещата. Там цареше пълен хаос, както и очакваше, но тя дръзко си проби път до Джанис.
— Не ти е мястото тук — рече секретарката ужасена.
— Бях там снощи. Трябва да знам какво става.
— Досега — обобщи Джанис мрачно — жертвите са двеста петдесет и седем. Люси, трябва да се измъкнеш от Куба. Погледни това.
Тя посочи дебелото заглавие на първа страница на вестниците по бюрото й. Вестта бе пристигнала по телеграфи от Щатите и на първия ред се четеше:
ОБЩЕСТВЕНОСТТА ОБВИНЯВА ИСПАНИЯ. ИСКАНИЯ ЗА ВОЙНА.
— Въпрос е само на време — допълни Джанис.
Люси си тръгна разтревожена. Американската намеса би помогнала на отчаяните бунтовници да спечелят независимостта си, а и тя самата бе вече погълната от каузата им. Преди днешния ден, преди заплахата на Шоз, се бе надявала на този ход. Ала никога не бе размисляла какво ще означава всъщност война между Испания и Съединените щати. И внезапно се уплаши.
Докато се върна вкъщи, образите на две враждебни войски една срещу друга по улиците на Хавана, на пейзажа, обвит от облаци дим, на стрелбите, на умиращите войници, бягащите граждани, разрушените сгради и горящата столица, се бяха настанили трайно в съзнанието й.
Не грешеше ли, като настояваше да остане в Куба точно сега? Просто не можеше да остави Шоз, не и ако наближаваше война.
Когато се върна, тя изтича в кухнята и намери там Венида — обикновено извор на спокойствие и разум. Негърката разопаковаше десетина кутии.
— Какво правиш? — попита Люси.
— Обиколих цяла Хавана сутринта. Едно е сигурно, когат’ започнат да се бият, няма да умрем от глад.
Сърцето на младата господарка прескочи. Венида складираше трайни хранителни запаси.
— Значи мислиш, че ще има война?
— Страх ме е, госпойце Люси, страх ме е.
Когато Шоз не се появи следобеда, Люси започна да диша по-леко — помисли си, че се е отказал, че няма да я изгони от Куба. През нощта в ума й се въртеше само войната — страхуваше се какво ще се случи, не само заради себе си, но и заради Шоз, представяше си битките, кръвопролитията и как той избягва дълбоко в джунглата от испанските войски. Беше почти полунощ, когато любимият й влезе в стаята — Люси подскочи от радост.
— Какво ще стане?
— Война. Въпрос е само на време. Предполагам, че американските войски ще дойдат след месец-два.
— Толкова дълго?
— Ще има дебати в Конгреса, после мобилизация, снабдяване, координация, придвижване — толкова дълго. — Погледът му бе мрачен.
— Какво става? Какво се е случило?
— Не можах да те кача на онзи товарен кораб, но уредих нещо друго. Обличай се!
— Сега!
— Връщаш се в Щатите — тази нощ.
Тя се изправи.
— Не.
— Тръгваш, Люси.
— Само ако и ти дойдеш с мен.
— Не мога.
— Разбира се, че можеш — извика тя, сърцето й биеше бясно, дланите й бяха влажни. — Шоз, не мога да тръгна без теб!
Изражението му се изопна.
— Няма да ти позволя да останеш.
Люси се страхуваше отчаяно. Взря се в него, обхваната от паника, и осъзна, че този път ще загуби и той ще постъпи, както бе намислил.
— Защо не мога да остана? Защо ти не тръгнеш? Направи достатъчно за Съединените щати! Семейството ми може да ти помогне, ако се тревожиш за правителството и своето помилване!
— Мисията ми не е приключена, това е само началото. — Той се усмихна печално. — Не мога да изоставя тези хора, Люси. Те се нуждаят от мен.
Тя премигна.
— Президентското помилване няма нищо общо, нали? Задачата ти е вече нещо повече от работа за теб, права ли съм?
— Така е от много отдавна и определено няма нищо общо с проклетото помилване. — Погледът му срещна нейния.
Сърцето й се изпълни с гордост, която почти потисна ужаса.
— Значи вярваш в Cuba Libre.
— Да, вярвам в Cuba Libre.
Час по-късно Люси се сбогува с Венида в слабо осветеното преддверие на вилата. Едрата негърка подсмърчаше шумно, а тъмните й очи бяха пълни със сълзи. Тя залюля младата господарка в обятията си.
— Да слушате господин Шоз и да изпълнявате всичко, дето ви казва — настави тя накрая.
— Ще се опитам — отвърна Люси също през сълзи. — Благодаря ти за прекрасното приятелство, Венида. Не знам какво щях да правя без теб.
— Щяхте да имате куп неприятности, тъй да знаете — рече Венида, докато бършеше очи в престилката си.
— Ела с мен — извика Люси импулсивно, като я хвана за ръцете.
— Де да можех, госпойце Люси, но си имам две големи момчета с хубави жени и дребни дечица. Не мога да си ги оставя, милите.
Люси отново я прегърна и се разрида. Накрая Шоз ги раздели и промълви, че трябва да тръгват.
— Ще се върна, обещавам — каза Люси за довиждане.
Венида успя да се усмихне и също помаха.
Когато излязоха навън и възседнаха конете, Люси се умълча, ужасена от предстоящата им раздяла. Бе спряла да умолява Шоз, когато той й обясни кротко защо трябва да си тръгне. Той бе боец и възнамеряваше да преживее тази война. Възнамеряваше да осигури собствената си безопасност, както и тази на своите хора. Присъствието й в една воюваща страна би отвлякло вниманието му. Тя би била допълнителен товар, който щеше да го ангажира, заради нея можеше да отнесе и някой заблуден куршум. А и двамата знаеха, че ако тя останеше, не след дълго, независимо от риска, той щеше да преброди Куба надлъж и нашир само за да я види.
Люси познаваше Шоз и знаеше, че ако успее да се наложи и да остане в Куба, щеше да бъде негова ахилесова пета. Мълчалива, неподвижна, тя се бе примирила със заминаването. Ала всичко се случваше толкова бързо. И, господ да й е на помощ, имаше най-лошо предчувствие, каквото трудно можеше да преодолее — че ще да мине много дълго време, преди да го види отново.
Копитата на конете им бяха увити в чул, за да не вдигат шум, когато напускат града. Нощта бе истински благослов — тъмна и беззвездна. Испански патрули кръстосваха навсякъде заради експлозията на „Мейн“ предната вечер. Люси и Шоз се измъкнаха от Хавана по кривите улички. Тръгнаха по тясна кална пътека на север, а след това се отправиха към крайбрежието. Не след дълго оставиха зад себе си и последните дюни и се насочиха към плажната ивица отдолу. В тъмнината на нощта вълните се пенеха чудновато бели сред синкавото море и бледнеещия пясък. Люси видя една закотвена яхта, която я очакваше. Сърцето й се късаше на мънички парченца.
Спряха се. Мъжът, който щеше да я отведе до Кий Уест, ги посрещна с поздрав. Шоз скочи от коня и отиде до нея. Люси се хвърли в прегръдките му. Притисна се до него и си каза, че няма да плаче.
— Няма да е завинаги — рече той нежно.
— О, господи — въздъхна тя тежко и заплака.
— Люси… — не довърши той и я притисна силно до себе си. Другият мъж се обърна и се загледа в морето. Люси отдръпна лице от гърдите му и се взря в него.
— Обичам те.
— Аз също — отвърна той печално.
— Пращай някакви вести — помоли се тя и отново се притисна.
— Ако не получиш нищо, то ще е защото не мога да се свържа — не си мисли най-лошото.
Тя отново заплака.
— Чуй ме — ще се оправя. — Той вдигна брадичката й. — Не ми ли вярваш?
Тя кимна, но страхът потискаше вярата. Войната правеше и от безсмъртните смъртни.
Той я целуна. Сетне се отдръпна, хвана я за ръка и я съпроводи до морето, докато вълните започнаха да плискат краката й.
Мъжът държеше малката гумена лодка, която щеше да отведе него и Люси до яхтата. Блесна самотна звезда. Люси се вкопчи в ръката на Шоз като в последна надежда. Той нежно се освободи, целуна и за сбогом и я вдигна до лодката. Хвърли вътре и малката й чанта. Тя го гледаше как стои във водата до колене. Лодката тръгна, мъжът я бутна към водата и сам скочи вътре. Започна да гребе — Шоз се отдалечаваше — метър, два… А тя не можеше, просто ме можеше да отдели очи от него.
— Чакай ме — извика той.
Тя вдигна ръка, докато го гледаше, а лодка я отвеждаше все по-далече — Шоз се смаляваше все повече, докато накрая се превърна в петънце на брега.
Част четвърта
ОГНЬОВЕТЕ НА РАЯ
48
Парадайз, Тексас
Септември, 1898 година
Седем дълги месеца изминаха, откак Люси се върна в Ню Йорк от Куба. Конгресът обяви война на деветнадесети април, а президентът призова сто двадесет и пет хиляди доброволци да подкрепят малката редовна армия. Заселниците по границата щяха да съставят три полка от кавалеристи и стрелци. Един от полковете бе под командването на полковник Ленърд Ууд, а вторият бе предвождай от Теодор Рузвелт.
Този полк бързо си спечели прозвището Дивите ездачи на Рузвелт и през юни спечели първата си победи в Куба в кървавата битка при Гуазимас. На първи юли последва нова забележителна и още по-кървава победа — тогава Дивите ездачи осъществиха дръзка атака на възвишенията Сан Хуан, превзеха ги и обърнаха испанците в бягство. Така започна обсадата на Сантяго. По-нататък имаше деликатни преговори и на седемнадесети юли гарнизонът на Сантяго се предаде и Испания загуби войната.
Конфликтът бе приключил преди два месеца, но Люси нямаше вести от Шоз от началото на юни — още преди битката при Гуазимас. Писмото, което бе получила, бе твърде кратко. Той пишеше за предстоящата война и за очакванията на хората, но само това. Пишеше й още, че му липсва — едничък ред, който имаше за нея повече смисъл от всичко останало, съперничеха му може би само думите „Обичам те“. Тя обаче предполагаше, че и те щяха да дойдат по реда си.
В този момент не знаеше какво да мисли. Умори се да чака вести, които така и не пристигаха. Къде беше? Защо не се обаждаше? Всеки ден очакваше Шоз внезапно да се появи на прага й и всяка вечер си лягаше с нарастващо разочарование и ужас. Ами ако е ранен? Ами ако е убит?
"Огньовете на рая" отзывы
Отзывы читателей о книге "Огньовете на рая". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Огньовете на рая" друзьям в соцсетях.