Бренда Джойс - Огньовете на рая

— Шоз! — извика Люси.

Той все още се измъкваше от пристанището, уморен и примирен, с приведени рамене. Сърцето й се изпълни със съчувствие и гордост заради подвизите на любимия. Добра се до доковете скоро след експлозиите и завари кораба вече подпален. Не след дълго забеляза как Шоз измъква от морето един моряк в безсъзнание. Ала не можа да отиде при него — бе погълната от спасителната акция и започна да оказва първа помощ на пострадалите, докато накрая вече не осъзнаваше какво върши. Оставила зад себе си жестокото усилие, сега тя вдигаше края на разкъсаната си, окаляна рокля и с боси крака (счупи си токчето още в началото и захвърли обувките настрана) и бижута, разбъркани около шията, се препъваше след Шоз.

— Чакай! Моля те!

Той се спря като в някакъв транс, после се извърна бавно, Люси изтича към него — не можеше да устои на желанието да го прегърне. Нуждаеше се от неговата утеха след целия ужас, на който стана свидетел, и искаше да му дари своята.

— Добре ли си?

В първия момент той не реагира, втренчи се в нея, като че тя бе призрак, после я сграбчи в обятията си.

Притискаше я с удивителна жар — силно и сякаш безкрайно. Зарови лице до шията й. Ръцете му галеха гърба й и трепереха от някакво необяснимо, едва сдържано чувство. Устните и докоснаха голите му гърди — имаха вкус на море. Тя се отпусна и си пожела този миг да продължи вечно.

— Добре ли си? — попита тя отново, когато той разхлаби малко мечешката си прегръдка.

Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Господи, Люси, помислих си…

Тя се взря право напред.

— Какво си помисли?

Вместо отговор той пое лицето й в ръце — груби, топли и силни — и я целуна. Люси отново потъна в блаженството на мига.

Шоз я прегърна през кръста и я поведе към пристанището.

— Мислех, че си на кораба — рече той тъжно.

— Не ме ли видя при останалите доброволци? Аз те забелязах как спасяваш моряците.

— Не, не те видях.

Седнаха на купчина дебели греди — Шоз само по дънки, Люси — в скъсаната си вечерна рокля. Той все още я прегръщаше и тя се отпусна на рамото му уморена. Огледа се за Леон, но не го видя сред хаоса от пожарни коли и линейки, пожарникари и лекари, пострадали и доброволци. Стомахът й се преобърна.

— Едва не се качих на кораба.

— Знам.

— Но Леон се качи.

— И това знам.

— Знаеш!

— Видях го, след като го измъкнаха. Изгарянията бяха жестоки. Мъртъв е, Люси.

Тя въздъхна тежко. Само преди няколко часа Леон беше жив — и дяволски сърдит. Все още ли бе влюбен в нея тогава? Имаше ли значение вече? Беше застрелял Шоз в Парадайз и това бе ужасно, но тя не можеше да го мрази — точно тази съдба той не заслужаваше.

— Не мога да повярвам. Никой не заслужава да умре така.

Шоз отвърна тихо:

— Аз го предупредих. И то днес, но той глупашки си помисли, че искам да го компрометирам и да предизвикам скандал. Не зачете предупреждението ми професионално заради личното си отношение към мен.

— Значи си знаел!

— Ако той бе предал предупреждението на „Мейн“, тази трагедия можеше и да не се случи.

— И Леон да е все още жив — промълви Люси, потресена от грешката, която бе извършил покойникът, и от причините за нея.

После се взря в носа и изгорелите платна на „Мейн“ — единственото останало на повърхността. Шоз я попита защо не е била на кораба, а ръката му масажираше рамото й нежно, сякаш искаше да облекчи ужаса от изминалите часове. Тя му каза за счупеното колело.

Последва дълбока тишина — двамата стояха неподвижни и се поддържаха един друг. Покрай тях минаваха коли, които отнасяха един след друг ранените в болниците. Спасителите продължаваха мисията си. Двама войници профучаха на коне.

Двойката гледаше хаоса наоколо с някакъв бегъл интерес. Люси усещаше колко дълбоко свързани бяха те сега — повече от всякога и по много по-различен начин. За пръв път бяха повече от любовници — между тях зрееше едно свещено приятелство.

Най-накрая Шоз стана на крака.

— Ще намеря нещо да те закарам вкъщи.

Тя кимна и не можа да сдържи усмивката си — усмивка на благодарност и блаженство. Заради смъртното изтощение, но и заради нещо друго — връзката между тях се бе променила внезапно и необратимо към по-добро.

Люси стана рано въпреки преживяванията от предната нощ. Яркото тропическо слънце нахлуваше през отворените врати на терасата. Не спа добре въпреки умората — в сънищата й възкръсваха отново и отново спомените за кървищата и труповете. Появи се даже Леон — зле обгорен, но жив — който я обвиняваше, задето го бе напуснала заради Шоз.

Събуди се и първата й мисъл бе, че „Мейн“ бе взривен, умрели бяха стотици хора, сред тях и Леон, а Шоз бе с нея през цялото време.

Отведе я у дома, както обеща. Люси не помнеше добре пътуването, но пред очите й изплува ясно уплашената Венида, която Шоз успокои, преди да отведе любимата си до спалнята й. Нататък следваше мрак — значи все пак бе поспала.

Отвори очи и видя Шоз на креслото отсреща — седеше гол до кръста и отпиваше ароматно кафе. Гледката я накара да се вкамени, а той остави чашата. За пръв път бе останал с нея през цялата нощ, а дори не бяха спали заедно. Обхвана я някакво неопределено въодушевление и тя вдигна очи, изпълнени с надежда.

— Добро утро — поздрави Шоз с непроницаемо изражение.

Тя се усмихна с усилие. Осъзна, че е съвсем гола под чаршафите — очевидно той я бе съблякъл. Щастието й се смеси с безумно, опияняващо желание.

— Значи си останал.

— Исках да се уверя, че си добре.

Тя се изправи, като държеше чаршафа пред гърдите си.

— Какъв ад бе снощи, а?

— Да — отвърна той кратко.

Люси започна да се чуди как да накара Шоз да се приближи — и да скочи в леглото с нея. Желаеше го; нещо повече, след последната нощ имаше нужда от него.

В стаята се възцари напрегната тишина. Нарушаваха я само птиците отвън с веселите си песни. Шоз стана. Погледът на жената срещу него бе прикован към мускулестото му тяло, голите гърди, тънката талия, стегнатите дънки. Господи, колко се нуждаеше от него — само той можеше да прогони ужасните спомени, смущаващи сънищата й, па макар и само за малко.

— Трябва да вървя — рече той и тръгна към нея.

Тя стисна чаршафа.

— Не искам да си тръгваш.

— Знам. — Той седна до нея и взе ръцете й в своите. — И аз не искам.

— Тогава недей.

Той я притегли към себе си и чаршафът падна. Очите му се плъзнаха от устните към гърдите й и се изпълниха с тъмно желание.

— Осъзнаваш ли какво казваш?

— Да.

— Не мисля. — Той я прегърна здраво, но някак отдалеч. — Този път — предупреди той — сме само ти и аз — няма Леон, няма Зигзби, само ти и аз.

Сърцето й подскочи от вълнение и щастие.

— Разбирам.

— Този път няма връщане назад.

Тя изохка и се притисна към него.

— Ти ми принадлежиш, Люси, а аз не деля с никого това, което ми принадлежи.

— Да — прошепна тя.

Лицето му се изопна, като че ли той се бореше да преодолее собствените си емоции. Стана рязко и заключи вратата. Приближи се към нея с дълги, широки крачки и разкопча своите „Левис“. Дънките се свлякоха надолу. Люси затаи дъх. Погледът му срещна нейния — горещ и страстен. Той дръпна чаршафа от тялото й.

— Този път между нас няма да има нищо — и никой.

— О, господи — простена Люси, преди той да легне върху нея.

Облада я като за последен път — или може би като за първи. Тя сподели с пълно сърце трескавото му нетърпение, възбудата и въодушевлението му. Устните им се сляха, горещи и търсещи, ръцете им бяха едно. Шоз обикновено не говореше в леглото, но този път й прошепна дрезгаво колко е красива, колко я желае и колко се бе страхувал да не я загуби. Беше като в сън. И когато той проникна дълбоко в нея, Люси заплака в екстаз. После пак плака и й се стори, че лицето му под нейното е също влажно.

Накрая се скараха.

Малко след блажените мигове той й заяви, че тя трябва да напусне Куба и да се върне у дома.

— Куба не е място за сама жена — рече той меко, докато галеше извивката на бедрото й. — Този следобед тръгва един товарен кораб. Ще се опитам да те кача.

— Не.

Погледът му потъмня.

— Защо не?

— Казах ти още отначало, че няма да си тръгна.

— Знаеш не по-зле от мен какво означава трагедията снощи! Куба никога не е била безопасна — а сега ще стане още по-лошо. Не можеш да останеш тук сама.

— Не съм сама.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Значи, че имам теб.

Той се изсмя презрително.

— Не мога да ти бъда бавачка! Даже не трябва да стоя в Хавана! Нещата ще се отприщят, Люси, а аз няма да бъда тук, за да ти спасявам кожата, когато се наложи.

— Няма да напусна Хавана, Шоз.

Той стана от леглото и започна да се облича. Люси го гледаше — той бе мълчалив и ужасно тъжен след близостта, на която се бяха насладили. Спря до вратата.

— Бъди готова да тръгнеш следобед, Люси.

— Няма — извика тя, уплашена от неумолимото изражение на лицето му. Той й хвърли мрачен поглед. Със сълзи на очи тя метна една книга към вратата — беше библия. — Върви по дяволите.

Нямаше да напусне Куба, не и когато той беше тук, а войната чукаше на вратата. Никога. Но щяха ли нещата между тях винаги да бъдат същите? Люси се замисли с печал. В първия момент буйна страст, а в следващия — буен гняв. Дали близостта им не бе само илюзия? В глупачка ли се превръщаше?