— Добре! — отсече тя и започна да обяснява намеренията си — искаше да организира благотворителна акция за Хавана Хил и други подобни места из Куба. Щеше да донесе храни и лекарства и да организира разчистване на лагерите. Зачака отговора на офицера, без да се усмихва.

— Опасявам се, че това не е възможно.

— Защо?

Политиката на правителството е да не допуска никакви помощи за затворените.

— Но това е нечовешко.

— Намираме се във война.

— Сигурна съм, че можете да нарушите правилата.

— Не мисля. — Той се изправи. — Да ви предложа нещо? Кафе? Чай?

Люси също се изправи.

— Генерале, трябва да направим нещо за тези бедни, гладуващи — не, умиращи — хора!

— Укротят ли се веднъж бунтовниците, уверявам ви, народът ще бъде освободен. Това е политиката на правителството.

Тя понечи да се възпротиви, но се отказа.

— Мога ли да получа разрешение да вляза в лагерите?

— Защо?

— За да облекча нещата, доколкото мога.

— Опасявам се, че не.

— Разбирам. — Тя се усмихна накриво. — Приятен ден, генерале.

Той я хвана за ръката, Люси замръзна.

— Може би можем да постигнем известно споразумение.

Тя го изгледа, разтреперана от гняв. Със сигурност нямаше предвид това.

— Какво споразумение?

— Може би вечеря за двама? Или обяд?

— А след това?

— Можете да ме убедите да склоня пред молбата ви.

— На кушетката? — изстреля саркастично тя.

— Не трябва да се чувствате обидена, а напротив, поласкана. Намирам ви невероятно привлекателна, скъпа моя.

— Не мисля, генерале! — отсече тя, обърна се и излетя през вратата с разтуптяно сърце.

— Ако си промените мнението, уведомете ме.

Люси трясна вратата зад себе си. Вън се подпря на стената, трепереща. Защо имаше чувството, че затъва все повече в нещо, което не може да контролира? И от което няма излизане?



Тази нощ Люси не спа. Преследваха я спомените за Хавана Хил. Уейлър бе най-голямото чудовище, което бе срещала. Искаше й се Шоз да е тук — толкова желаеше да сподели с него видяното.

Скоро осъзна, че няма да се примири, докато не направи нещо, каквото и да е, за да помогне на бедните обитатели на Хавана Хил. Това бе някакъв неотменим морален дълг. Но какво можеше да направи тя, Люси Браг? Имаше нужда от толкова много неща!

Тя седеше в леглото си, но внезапно отметна чаршафа и стъпи на пода. Решението бе толкова очевидно! Единственото, което имаше, бяха пари, много пари. Щеше да купи всички помощи и то тук, в Хавана.

Умът й препускаше бясно. Стоките трябваше да се вкарат в Хавана Хил. Шоз можеше да го стори, със сигурност. Щеше да го убеди, когато му дойде времето, даже и това да означаваше да използва цялата си власт на жена над него. А междувременно трябваше да проучи от какво се нуждаеха наистина онези хора.

Тя се усмихна, изпълнена с трепетно очакване, уплашена, но и въодушевена. Все по-дълбоко и по-дълбоко. Знаеше, че може да спре точно в този момент, преди да се замеси неотвратимо в нещо противозаконно. Преди да стане част от революцията.

Ала не можеше.

45

Шоз се чудеше какво ли пък иска Люси сега. Дали не го държеше нарочно на нокти.

Не я бе виждал от три седмици, от последната им среднощна среща на терасата й. Оттам бе отишъл право при хората си и бе успял с тяхна помощ да спаси бунтовническия водач, чиято екзекуция предстоеше. Така бе разгневил за пореден път властите и генерал Уейлър — през последните седмици те му организираха невиждана хайка, ето защо той се криеше дълбоко в джунглите около Сантяго. Времето напредваше, а той все още не можеше да забрави нито срещата с Люси, нито думите й. „По-смела съм от теб“, бе изрекла тя с посребрено от лунната светлина лице и блестящи очи. „Не се страхувам да го кажа. Все още те обичам, Шоз!“

Тези думи го разкъсваха. Не беше истина. Отказваше да повярва, че това бяха нейните мисли. Припомни си с гняв, че се разведе с него, без да се замисля, и дори не се сбогува, преди да си тръгне с всемогъщото си семейство. Той обаче, макар и гневен, бе чакал този момент. Тогава тя не го обичаше, защо ще се променя сега?

Всъщност, Шоз бе доволен, че войната го задържа далеч от Хавана. Инстинктът му за самосъхранение бе силен. От дистанцията на времето осъзнаваше, че я бе обичал, докато тя бе негова съпруга. Бе решен да не повтаря същата грешка — а бе на крачка да го стори.

С изненада откри, че гневът от нейните предателства, не само в Матаморос, но и с Леон, бе започнал да избледнява. Мястото му заемаше тревога — и възбуда. През първата седмица, прекарана в Куба, Люси бе нарушила всички възможни правила — бе направила и невъзможното, за да попадне в опасност и да му изправи косите. Ала последните няколко седмици бяха неестествено спокойни — това би му донесло облекчение, ако не я познаваше толкова добре.

Липсата на вести за нея подхранваше тревогите му. Сто процента беше намислила нещо и пак се бъркаше, където не й е работа.

Имаше си достатъчно проблеми и без Люси. Ала Съдбата сякаш му се смееше, изпращаше му жената, която бе обичал някога лекичко, колкото да изпита търпението и решителността му. Шоз обаче знаеше, че докато Люси беше там, въпреки миналото, той не можеше да й обърне гръб. И ако поровеше по-надълбоко в душата си, щеше да открие отговора на тази загадка — дълбоко скрит и плашещ.

Днес Джанис му изпрати съобщение от Люси — Шоз бе едновременно развълнуван и слисан. Казваше, че иска да го види веднага. Знаеше колко капризна може да бъде, но се понесе като вихър към Хавана, когато един от хората му донесе новината. С подобни молби можеше да причини и смъртта му, мислеше си той мрачно, но срещна само един патрул и го избегна ловко.

Четири дни след предаването на съобщението на Джанис Шоз пристигна във вилата. Беше много рано, слънцето светеше, а птиците пееха сладкогласно. Повечето от съседите все още спяха, но той реши да позвъни на парадния вход — по-добре, отколкото някой да го види да се катери към терасата. Стомахът му се бе свил на възел — и това нямаше нищо общо с факта, че тя искаше да го види „спешно“.

Вратата отвори Венида, която се намръщи още щом го видя.

— Чудех се къде сте се дянали.

— Добро утро, Венида. Ще ме поканиш ли да вляза?

— Че к’во друго ми остава?

Шоз се засмя топло.

— Е, не съм толкова лош.

Тя му обърна гръб и влезе вътре.

— Най-лошият, дето съм виждала.

Шоз пристъпи зад нея.

— Няма нужда да ме въвеждаш. Знам пътя.

Слугинята изръмжа неодобрително и го изгледа сърдито — Шоз изтича по стълбите. Почука веднъж и отвори вратата с разтуптяно сърце и тяло, изпълнено с напрежение.

Тя не спеше, а седеше на едно плюшено кресло, облечена във великолепен шифонен халат, който съблазнително очертаваше формите й. За момент Шоз се вкамени, сърцето му прескочи, а членът му се втвърди — не беше спал с жена от цели три седмици. Тя държеше в ръка порцеланова чаша, но също се вкамени, като го видя.

Той се усмихна присмехулно, за да прикрие възбудата си.

— Здраве желаем, мадам.

Тя остави чашката в чинийката, сви устни, а погледът й го обгръщаше и това подхранваше желанието му. Смехът й бе треперлив.

— Много добре.

Отново я прихващаше — той побесня.

— Наистина ли? — рече той, като влезе в стаята и затвори вратата. — Спри с тези игрички, Люси, не ми харесват.

Тя опря невероятните си крака на пода.

— Не си играя игрички. Отказах се много отдавна да играя игрички с теб — защото разбрах, че не мога да ги спечеля.

Искаше му се да строши нещо. Нея отново я бе прихванало — говореше неща, които той не искаше да чува, защото, ако беше истина, той щеше да я отнесе и да не я пусне никога повече, по дяволите миналото.

— Мисля, че в цялата работа имаме победител, миличка. И това определено не съм аз.

Погледът му я обхвана грубо, но някак замислено. Деколтето на халата й бе разтворено. Отдолу имаше нещо копринено и прилепнало по тялото. Искаше му се да го разкъса.

— Защо да не можем да бъдем победители и двамата? Защо превръщаме всичко в единоборство? Защо си толкова ядовит рано сутринта? Какво направих, какво казах?

Той се изсмя сухо.

— Като че не знаеш.

— Не знам. Сигурно не се обръщаш отново към миналото.

Той тръгна напред.

— Миналото? Никога не забравям и никога не прощавам, но точно сега нямам това предвид. — Той се спря пред нея. Тя стоеше изправена, очите й бяха чисти, блестящи и приковани към неговите. Сърцето й се бе качило в гърлото. Зърната й щяха да изскочат през тънкия халат. Беше възбудена толкова, колкото и той. — И ти знаеш какво имам предвид.

— Имаме работа — опита се тя да се възпротиви безсилно.

— Няма да избяга. — Ръката му посегна и докосна бузата й сякаш по собствено желание. Тя затвори очи и склони глава в дланите му. Шоз си помисли, че ще експлодира. Ръката му тръгна надолу по шията, по раменете и гръдта й. Чу как сърцето й пърха като птичка.

Всичко спешно можеше да почака. Той бързо я вдигна на ръце и двамата паднаха един върху друг на леглото. Устните им се сляха, а нейните пръсти се спуснаха под ризата му и забиха нокти в кожата на гърба му. И двамата бяха полудели от желание. Той сложи ръка под гърба й, повдигна гърдите й и засмука едното твърдо зърно. Нейните ръце пък го докосваха страстно под джинсите. Шоз остана без дъх. Тя го пусна. Той вдигна тънкия халат до кръста й, повдигна я отново и я пое в устата си, цялата, като се наслаждаваше на всяка влажна гънка. Оргазмът премина по тялото й като вихър.

Той разтвори бедрата й и проникна в нея.

— Хайде.

Тя простена, а неговите тласъци станаха още по-дълбоки. Сетне Шоз внезапно се отдръпна, обърна я по корем и я положи на една от възглавниците. Разтвори хълбоците й и проникна отново. Люси дишаше тежко и стискаше таблата на леглото. Той гледаше как огромният му член навлиза отново и отново във влажната й, мека, розова женственост. Тя шептеше името му, а той сякаш искаше да достигне до дъното на самото й същество.