Бренда Джойс - Огньовете на рая

Люси веднага отиде в консулството и поръча на Джанис да каже на Шоз да се свърже с нея. Макар да подчерта, че е спешно, в полунощ той все още не се бе появил, и тя почти направи пътечка в мекия килим на спалнята си. Убедена, че той ще влезе, както предната вечер, през терасата откъм градината, господарката на разкошната вила излезе да чака навън.

Нощта бе дяволски черна, беззвездна, следникаво-тежка и ароматна. Тя се облегна на полирания махагонов парапет и се опита да проникне с очи през тъмнината, забулила градините и плувния басейн. Внезапно Шоз се прехвърли през перилото и се приземи до нея тихо и изневиделица като пантера.

Не й даде възможност да проговори, а направо я сграбчи.

— Какво правеше днес с генерал Уейлър?

Люси премигна от изненада, защото само Венида, останалата прислуга и, разбира се, Бейми, знаеха, че генералът я е придружил до Маравиля.

— Как разбра, че съм била с Уейлър?

Той бе бесен.

— Не е твоя работа. Какво, по дяволите, правеше с него?

— Придружи ме до Маравиля и толкова.

— Маравиля! — Той избухна внезапно и я сграбчи още по-силно. — Мисля, че ти казах… че те помолих да си внимателна.

— Аз внимавах — възпротиви се тя гневно, като се опитваше да се освободи от хватката му. — Какъв по-безопасен начин да отида там от военния ескорт?

— Въобще не трябваше да ходиш! Не бях ли достатъчно ясен? Куба не е безопасна, нито за теб, Люси, нито за когото и да е. А ако частите на Уейлър бяха атакувани? По дяволите! Това е човекът, от когото най-вече искам да стоиш далеч. Разбра ли ме?

Хватката му й причиняваше болка и тя най-сетне се измъкна.

— И аз имам няколко въпроса, да те вземат мътните! Очевидно имаш шпиони навсякъде. Този път Джанис ли е? Или може би самият ти?

— Не се грижи за нея, Люси, нито пък за мен. Най-добре помисли за себе си! По дяволите! Не мога все аз да се тревожа!

Сърцето й прескочи. Тя го докосна лекичко.

— Наистина ли? Тревожиш се за мен?

Той предпочете да не отговори.

— Какво толкова спешно има?

Надеждите й литнаха като бели птици, колкото и тя да се мъчеше да ги възпре. Пръстите й се сплетоха около китката му. Не можеше да остави нещата така, не и сега, не и сред нежната мекота на карибската нощ.

— Шоз? Наистина ли се тревожиш за мен?

Той не помръдна. Сетне отдръпна ръката си. В тъмнината се чуваше само дишането му.

— Какво толкова спешно има?

Люси се стегна, доволна от постигнатата мъничка победа. Сега й предстоеше още една. Тя му разказа за планираната публична екзекуция по обяд на следващия ден.

— Как, за бога, разбра за това?

— От генерал Уейлър.

Той отново я сграбчи и я разтресе.

— И как, по дяволите, го накара да ти се изповяда?

— Пусни ме! Боли!

Той не обърна внимание.

— Съблазни те, нали? Нали, Люси?

Тя дишаше тежко. Гневът й нарастваше.

— Защо не питаш шпионите си! Очевидно някой е пропял!

— Имаш десет секунди да ми отговориш. Едно…

Беше напълно сериозен. И Люси отговори.

— Докато почивахме по пътя обратно към Хавана, го чух случайно да си говори с офицерите си.

— Боже господи!

— Какво лошо съм сторила?

— Случайно го чу? — Той не вярваше на ушите си. — Дано не си си играла на шпионка! Стой далеч от него! Иначе ще съжаляваш жестоко.

Тя прехапа устни.

— Можеше поне да ми благодариш за информацията.

— Да ти благодаря, задето си шпионира Уейлър? Забрави! Искам да не се месиш, Люси, запомни веднъж завинаги!

Шоз все още я държеше — беше гневен, тревожен. И Люси разбра с всяка фибра на тялото си, че той се страхува за нея. Притисна се до него.

— Все още те е грижа за мен.

Той се вкамени. После грубо опря чатала си в нейния.

— Грижа ме е само за това, кукло.

Болеше. Люси отказа да повярва и се отскубна. Облаците се разкъсаха и лунната светлина ги обля. Очите му светнаха.

— Понякога те мразя — рече тя с горчивина.

— Да, като се измъкнеш от леглото.

— Защо въобще си правя труда да ти кажа за бедния кубинец!

— И това не знам.

— Ще сториш ли нещо по въпроса?

— Това, мадам, въобще не ви засяга!

— В Куба съм само от пет дни и вече ми втръсна да слушам, че това или онова не е моя работа.

— А няма да е зле да го чуеш — преди да те е сполетяла някоя беда.

— Има и още нещо.

— Целият съм слух.

— До няколко дни се очакват доставки за армията.

— Къде?

— Не там.

— Нещо друго?

— Няма.

Люси скръсти ръце и се зачуди какво да прави. Шоз не бе помръднал, откакто тя млъкна. Взираше се в нея, а тя едва различаваше чертите му на бледата светлина, която се процеждаше от спалнята й. Искаше й се да проникне в очите му. Искаше й се той да остане.

— Нещо те тревожи, а? — Думите му бяха груби, но тонът — не. Той шепнеше — меко и чувствено.

Люси го погледна.

Пръстите му докоснаха брадичката й и я повдигнаха. Това я възбуди както никога досега. Ако искаше, той можеше да я накара да коленичи и да го моли за всяка секунда внимание.

— Обещай ми — промълви той дрезгаво, а Люси се притисна още по-силно. — Обещай ми, че ще стоиш далеч от Уейлър и няма да ходиш никъде без придружител. Обещай ми, че ще стоиш, където трябва, и ще правиш, каквото трябва. Обещай ми, Люси.

Тонът му бе омагьосващ и съблазнителен въпреки думите. И тя се стресна, когато той я пусна и се обърна, готов да си тръгне.

— Няма… няма да останеш?

— Не мога, не и тази нощ.

Люси искаше да го попита за причината, но не посмя. Обхвана я мъка. Гледаше го как възсяда парапета и точно тогава му каза:

— Обичаш ме, но не искаш да си го признаеш. Добре, значи аз съм по-смела от теб, след като не ме е страх да го кажа. Все още те обичам, Шоз. Господ да ми е на помощ, наистина те обичам!

Тя се обърна, изтича в спалнята и затвори с трясък стъклените врати след себе си.

Утрото се оказа по-мъдро от вечерта — на сутринта среднощното признание на Люси изглеждаше глупаво и мелодраматично. То просто бе дало на Шоз още власт върху нея — власт, която той нямаше да се поколебае да използва. Днес тя нямаше намерение да мисли за него, въпреки че беше любопитна дали той ще се опита да спаси заловения водач. Вярваше му безрезервно, защото не се съмняваше, че ще успее въпреки всичко.

Нейният настоящ живот вървеше по внимателно съставения график на дипломатически приеми и дамски вечеринки, сред най-хубавите магазини в града и разкоша на собствената й къща. Затова Люси реши, че следващата стъпка би трябвало да бъде обиколка на Хавана. В този град сигурно имаше и нещо друго освен великолепните магазини за вносни стоки, където пазаруваха всички дипломати и благородните испанци. Кочияшът обаче не искаше да я разведе. Склони неохотно едва след заплахата, че тя ще тръгне сама и ще наеме кола.

Люси му нареди да я закара на Хавана Хил.

— Как така искате да ходите там, сеньорита? — възпротиви се той, очевидно уплашен.

— Ей така.

Тя знаеше, че на Хавана Хил се намира един от концентрационните лагери. Отказът на кочияша само разпали решимостта й да отиде. Заплаши да го уволни и колата най-сетне потегли.

Скоро величествената, очарователна Хавана, с която Люси бе свикнала, остана далеч назад. Настроението й ставаше все по-мрачно, докато навлизаха в бедняшките предградия. Кирпичените постройки бяха ниски, тумбести и полуразрушени, плочите бяха изпопадали от покривите. По входовете нямаше врати. Магазините бяха празни, със счупени или заковани прозорци. Разхождаха се пълчища котки. По просторите пред обиталищата висяха парцаливи дрехи — значи все пак някой живееше там. Ала не се виждаше жива душа и във въздуха тегнеше зловеща тишина — всички сякаш се криеха.

Хавана Хил обаче не бе безлюден. Тъкмо обратното. Колата спря пред висока телена ограда. Тя се простираше около развалините надлъж и нашир и не позволяваше на живеещите там да напуснат очертанията й. Отвън и на входа патрулираха испански войници.

— О, господи! — възкликна Люси, скочи от колата и се втренчи напред, без да осъзнава какво точно върши.

Хората се тълпяха навсякъде из Хавана Хил. Старци, жени и деца седяха по улицата, под навеси и на преобърнати боклукчийски кофи. Всички гледаха безучастно в пространството. Бедни, мършави хора, от които висяха парцали. Болни, изтощени хора. Куци, сакати, прокажени, трескави. Нямаше младежи, нямаше юноши. Малките деца тичаха голи, слаби като вейки, с подута коремчета — деца без бъдеще.

Люси осъзна, че се притиска към оградата в отчаян опит да не припадне. Две деца изтичаха към нея — пет-шест годишни — момчето в прокъсана ризка, момичето — голо. Протегнаха ръце. Просеха.

Люси посегна към чантичката си и през оградата им подаде всичко, което имаше.

— Сеньора!

В съзнанието й едва се регистрира, че някакъв войник я разпитва. Звучеше като от дън земя, а стоеше само на крачка. Искаше да знае какво прави тя там. Това чу последно — след това припадна.

— Генерал Уейлър — успя Люси да се усмихне топло. Никога не бе подозирала у себе си кой знае какви актьорски способности, но сега залогът бе твърде голям.

— Сеньорита, за мен е чест. — Той я въведе в хладната си, просторна канцелария във военния щаб. Контрастът с Хавана Хил бе шокиращ.

Това се случи няколко часа по-късно. Люси се бе свестила и откри, че се намира в щаба на местния командир. След като обясни коя е, й позволиха да си тръгне. И тя отиде направо при Уейлър.

Думите на Шоз проблеснаха в съзнанието й: Обещай ми, че ще стоиш далеч от Уейлър.

— Имам нужда от помощта ви, генерале — рече Люси направо.

— С удоволствие ще направя, каквото мога.