— Какво значи това!

— Значи, че трябва да се върнеш в Ню Йорк, в разкошната си къща с прислуга в ливреи. Не стой тук. Не сега.

— Май ми нямаш вяра.

— Определено. — Той се усмихна и я огледа.

Тя отстъпи, а гърдите й се полюшваха. Съзерцаваше го предпазливо. Гледаше го как се облизва, знаеше, че е нарочно и че иска да я вбеси отново. Ала после погледът му изведнъж се промени, да го вземат мътните. Люси познаваше това пламъче в очите му твърде добре. Взорът му я обхвана цялата.

Обзе я трепет и Люси с ужас осъзна, че неговата възбуда възпламенява и нейната. Тя го желаеше. Нуждаеше се от него. Винаги го бе искала.

Отдръпна се още повече.

— Въпреки всичко, което си мислиш, дойдох тук заради анонимността, която Хавана може да ми осигури. Да бъда сама и… и да се възстановя.

— Не ме интересува защо си дошла. Тук няма място за теб, Люси. По-добре се качвай на първия кораб към дома, сериозно говоря.

— Няма да си тръгна — скръцна със зъби тя. — И това не е твоя работа!

— Може и да стане.

Трепетът отново я обхвана.

— Твой проблем.

Той бе извън себе си от гняв. Люси пък трябваше да се сдържа, за да не покаже собствените си емоции, които бяха твърде далеч от гнева.

Шоз се обърна рязко.

— Къде си отседнала?

— Татко има вила на Авенида Мурала.

— Ще те заведа там.

Люси погледна към Хавана. Димът вече се отдръпваше и небето отново синееше. Градът бе живописен и сякаш замрял. Трудно бе да се повярва, че подобни изстъпления са се случили по измамно спокойните му улици.

— Добре, благодаря ти.

Той протегна ръка. Сега, когато бунтът, а и техният спор, бяха останали далеч назад, Люси се поколеба. Усещаше ясно, както никога досега, грубоватия му мъжки чар.

Като че разбрал всичко без думи, той се усмихна.

— В крайна сметка не е чак толкова зле — това, че си тук, де.

Люси не отговори — чакаше подозрително.

— Никога не сме се радвали на достатъчно време насаме, нали, принцесо?

Тя го погледна.

— Не, не сме.

Той се втренчи в нея. Люси се усмихна и протегна ръка. Ала вместо да й помогне да се качи, той сграбчи здраво дланта й.

— Какво си намислила, Люси?

— Казах ти — отвърна тя. — Дойдох тук за да избегна скандала в Ню Йорк. Това е.

— Лъжеш.

Шоз се извърна; Люси се приближи и положи ръка на влажния му гръб. Беше й толкова познат — твърд и гладък, топъл и запотен. Той подскочи, като че го бе ужилила.

— Не лъжа — рече тя прямо. — Репутацията ми бе срината, след като ти бях заложница в Долината на смъртта. Стигна до всички вестници. Трябваше да поддържаме, че съм била, ъ-ъ-ъ, недокосната. — Гласът й се пречупи. — Не можех да издържа още един скандал, просто не можех.

— Скандалът щеше да бъде още по-голям, ако узнаеха, че сме били женени. — Тонът и думите му бяха подигравателни, безразлични; ала погледът му не беше. Той задържа нейния и потъна в дълбините му.

— Не се срамувам от нашия брак. И никога не съм се срамувала.

— Срамуваш се, и то ужасно.

— Мисли си, каквото искаш. — Гневът й се върна като лавина. — Няма начин да те опровергая, нали? — Неин ред бе да нападне.

— Точно така.

И двамата утихнаха. Люси неохотно позволи на Шоз да й помогне да се качи; той скочи на коня зад нея. Сетне подкара жребеца бавно и тръгнаха. Известно време мълчаха — всеки бе погълнат в собствените си мисли, но чувстваше остро присъствието на другия.

Неспокойно пътуване. Отдавна не се биха любили истински и Люси почувства как желанието й приижда като вълна и я изпълва с копнежи. А знаеше, че и той се чувства така. Ръката му я обгръщаше плътно през кръста, гърбът й бе прилепен о неговия. Тялото му бе твърдо като стомана и напрегнато като пружина.

— Какво общо имаш с Хосе Марти?

Той замръзна.

— Не питай.

Спомените от преди часове я обзеха отново.

— Шоз, ако те хванат с него…

Той се разсмя.

— Внезапна загриженост за сигурността ми?

— Разбира се.

Шоз мълчеше. Изведнъж прегръдката му се стегна, а ръката му се придвижи нагоре и обхвана здраво гърдите й. Когато проговори, устните му докоснаха бузата й.

— Не те е грижа за мен. И никога не те е било. Интересуваш се само от това какво представлявам в леглото.

Люси едва дишаше, а неговият дъх запалваше пламъци по цялото й тяло.

— Н-не е вярно.

— Искаш да го докажа?

— Шоз, престани.

— Защо? — Устните му отново погалиха бузата й. — Погледни истината в очите — продължи той, шептейки в ухото й. — Започваш да се възбуждаш в дантелените си френски гащички още щом те докосна.

Люси не можеше да диша, нито пък да се движи. Сетне й се прииска да го убие.

— Отричай, колкото си искаш — каза той, като я пусна и смушка коня. — Но нищо няма да се промени.

— Защо въобще някога съм те харесала?

— По същата причина, по която още ме харесваш — подхвърли той сластно.

— Искам да повървя. — Тя понечи да слезе от коня, но той я задържа на място.

— Не си го и помисляй.

Тя мълчеше, но всичко у нея кипеше. Нищо не вървеше, както си го бе мечтала, абсолютно нищо.

— Защо си толкова гнусен? — не можа да се сдържи и изстреля тя.

— Винаги изкарваш наяве най-лошата ми страна.

В гласа му имаше толкова печална искреност, че Люси се извърна, за да го погледне. Невероятно, страните му се бяха зачервили. Той не срещна очите й. Труден човек е, помисли си тя. За нещастие, точно в този момент серия болезнено ясни образи й припомниха чувствителността му и любовта му към Роберто. Гневът й започна да се изпарява, а на негово място се надигна топлина.

— Как е Роберто?

— Добре.

— Още ли го виждаш? — Мисълта за Кармен я накара да се поколебае.

— Когато мога.

Тя не искаше да знае.

— В Долината на смъртта ли е?

Той я загледа.

— Да.

Люси прикри взор. Ревността я задуши с невероятна сила — за миг помисли, че ще припадне. Не се и съмняваше, че Шоз периодично посещава Долината на смъртта, а Кармен е още там и му е любовница. Боже, колко я мразеше — колко мразеше и него!

Повече не си проговориха. Тя все още искаше да знае какво прави Шоз в Куба, сред бунтовниците, но той не обелваше дума. Беше единственият човек, който можеше да я ядоса толкова бързо, само с дума или с намек. Почувства се изцедена от срещата им, от демонстрацията, от пътуването. Междувременно вече съзираха домовете на богаташите в хубавите квартали на Хавана.

— Почти стигнахме — рече й Шоз, като завиха по Авеню Мурала. После попита на кой номер е къщата и продължи: — Люси, слушай ме внимателно.

Тонът му бе сериозен и Люси наостри уши.

— Тук, в Хавана, е много опасно, както и в цяла Куба. Ситуацията е извън контрол. Искам да си тръгнеш. А дотогава искам да бъдеш много внимателна.

— Няма да си тръгна, Шоз — отвърна тя твърдо. — Но ще внимавам.

Той се смръщи.

— Искам да се подчиняваш на правилата. Няма да излизаш сама. Ще ходиш само в кварталите, които са сигурни, като този. И, Люси, преди да сториш нещо, първо го обмисли.

Като че ли го беше грижа за безопасността й.

— Звучиш като майка ми — пошегува се тя. Ала бе развълнувана и преизпълнена с надежди.

— Не ми е до шеги.

— Извинявай.

— И още нещо. В консулството има една секретарка, Джанис. Ако някога ти се яви проблем или нещо спешно, просто й кажи, че трябва да ме откриеш, или й остави съобщение. Без колебание. Разбрано?

— Да не би и Джанис да ти е любовница?

— О, стига!

Люси се укори, задето не се сдържа.

— Сигурна съм, че няма да има проблеми.

— Да се надяваме — отвърна той. — Тъй и тъй сме тук. Но се ориентирай към заминаване!

На Люси изведнъж й се прииска да поотложи раздялата им. Шоз й помогна да слезе. Конят не се спря нито за миг. Ездачът мълчеше сковано. Младата господарка на къщата искаше да го покани, но преди да каже и дума, той рязко обърна царственото животно обратно. Тя можеше само да го гледа как се отдалечава и да копнее да го извика — или да тръгне с него. Взира се след него, докато той се изгуби в далечината.



Вилата бе измазана с бял гипс, имаше един-два декара тропически градини и малък басейн. Вътре беше хладно и просторно, а в мебелировката определено имаше някакъв карибски привкус. Люси обожаваше тази къща.

Икономката, едра негърка на име Венида, я посрещна още на вратата. Като че не бе доволна от идването й, но не се и изненада — багажът вече бе пристигнал с файтонджията, когото бе изоставила на демонстрацията. Ала всичките й чанти бяха още във фоайето, а Венида очевидно не искаше да си прави труда да я улесни.

— Моля те, Венида, занеси нещата ми в розовата стая. Ще се настаня там.

— Но тази стая се заема от баща ви, когато идва — запротестира Венида намръщено.

И Люси трябваше да обясни на прислужницата:

— Татко няма да идва в Куба, а аз ще остана за известно време. Розовата стая, Венида.

Преди вечерята, която Венида се запъти да приготвя с мърморене, Люси разгледа вилата и си я припомни. Разопакова едно-две неща, а после прекара блажено около час в огромната вана, отпивайки коняк. Животът й явно се промени — внезапно и рязко.

Шоз беше тук и я спаси героично — споменът за това връхлетя Люси и тя му се наслади с цялото си същество. Цялото. Нейният любим я предупреди да бъде внимателна — значи го беше грижа. Не че представляваше много, но никак не беше зле за начало.

Потресът от бунта бе отминал. Сам сама в масивната вана, отпусната, на Люси й се струваше трудно да повярва, че извън вилата съществува един свят на коварство и бунт, на жестокост и революция. Чувстваше само някаква непривична възбуда.

Поне животът й вече със сигурност не беше нито сив, нито скучен.

На следващия ден се отправи да разгледа разрешените части на Хавана. Венида я предупреди недвусмислено къде да ходи и къде — че и дори имаше наглостта да даде указания на файтонджията. Люси предположи, че негърката иска просто да помогне, но мисълта да бъде наставлявана определено не й допадаше.