С утроени от паниката сили Люси си проби път през тълпата. Стигна до парка, като преодоля поне четири-пет жени пред себе си. Хвана се, останала без дъх, за каменната стена, която го обграждаше, но това не бе достатъчно. Вдигна поли, без въобще да я е грижа кой ще види, и се покачи. Сърцето й започна да се успокоява, поемаше въздух на големи глътки. На стената имаше още хора и Люси започна да ги оглежда с интерес. Все млади момчета. Наблюдателницата започна да й харесва. В тълпата долу имаше мъже, жени, деца. Много от тях носеха дрехи от захабен памук — отличителен знак на кубинските фермери. Над всички тях Хосе Марти издигаше поредния си пламенен призив — обещанията на правителството бяха нагли лъжи. Говореше се за реформи, но беше ли спряла политиката на концентрационни лагери? Имаше ли свобода на словото? Пуснати ли бяха затворниците? Автономията бе поредната нагла лъжа, но дори и да не беше лъжа, те никога нямаше да я приемат, никога!

Сред тълпата настана истинска буря от възгласи. Люси погледна към Марти на терасата. Беше много близо и сега го виждаше почти идеално. Костюмът му стоеше зле, в чертите му имаше нещо индианско, лицето му имаше високи скули, но бе широко и плоско. Той вдигна юмрук във въздуха и извика.

Тълпата повтори като ехо. „CUBA LIBRE! CUBA LIBRE! CUBA LIBRE!“

Скандиранията нарастваха и отекваха около нея. Люси бе потресена от въодушевлението и огромната енергия. Тя се взираше във водача — изражението му бе на победител. Вратата зад него се отвори и оттам излезе друг мъж, който зашепна напрегнато нещо в ухото на Марти.

Люси замръзна. Сърцето й сякаш спря. Мъжът бе висок, мургав и носеше избелели „Левис“. Не може да бъде. Това не може да е Шоз.

Щеше да го познае винаги, дори от такова разстояние, даже когато лицето му бе почти закрито. Тя не сънуваше — това бе Шоз, тук, насред протестиращите хора!

Той се отдалечи от Марти и Люси съзря грубите му, мъжествени черти. Трепереше. Какво прави той тук? Какво общо има с кубинския бунтовнически лидер?

Тя разбра, че погледът му се плъзга по хоризонта, не по тълпата, като че търсеше някого или нещо. Не можеше да отвърне взор от него. Той като че ли чувстваше това, защото изведнъж погледна надолу — точно към нея.

Погледите им се срещнаха и се задържаха — той я позна, очевидно шокиран.

Тълпата все така скандираше: „CUBA LIBRE! CUBA LIBRE!“, докато двамата се гледаха. Далеч в съзнанието си Люси отчете, че наблизо се чу трясък от счупено стъкло. Отекнаха одобрителни викове. Звукът на още счупено стъкло привлече вниманието й и тя се обърна, за да погледне назад, но не видя нищо, освен вълнуващото се, гневно море от хора. Внезапно тонът на тълпата се промени. Люси долови ярост, безумие. Чу как скърца и се разцепва дървесина, а после пред собствените й очи един кабриолет — нейният кабриолет — бе преобърнат от множество крещящи младежи.

Люси се вкамени от страх. Огромен камък; хвърлен от множеството, удари един прозорец на сградата пред нея и той се счупи. Полетяха още камъни, някои в опасна близост, и останалите прозорци започнаха да се трошат един по един. А лозунгите не спираха: „CUBA LIBRE! CUBA LIBRE!“

После някой я бутна и тя падна от стената.

Тълпата бе струпа на толкова нагъсто, че я задържа. Люси погледна нагоре — Шоз и Марти бяха изчезнали. Жегна я разочарование, което бързо прерасна в истинска паника. Събраните я блъскаха и бутаха наляво и надясно. Бесният шум на разрушението вече ги обграждаше отвсякъде — счупени дървета, стъкло, хора, пищящи от радост или ужас, неизменното „CUBA LIBRE!“, сирени, уплашено пръхтящ кон. Някой я удари толкова силно, че тя помисли, че ще падне и ще я смачкат. И изкрещя.

Отново я бутнаха, този път изотзад, и тя падна на колене. Някой стъпи на ръката й и тя отново изкрещя, когато усети, че й призлява. Не трябва да припада, трябва да се вдигне, иначе тълпата ще я смачка! Ужасът й даде свръхчовешка сила и Люси издрапа с нокти и зъби, докато се изправи, като разблъска непознатите около себе си така, както те бяха блъскали нея.

Задъхана, но вече на крака, приклещена между хора, които не виждаше, Люси не се опитваше да се бори с тълпата. Множеството я тикаше напред и тя му се подчиняваше, а по лицето й течаха сълзи на страх. Не можеше да диша. Клаустрофобията бе по-силна. Тълпата напредваше и тя отново загуби равновесие. Сграбчи нечие рамо, докато зад себе си усещаше нещо влажно, излъчващо топъл въздух. Чу пръхтене и разбра, че това е кон. Люси изпищя от ужас, когато муцуната на коня я бутна отново и тя се спъна в някого. Трябваше да се мръдне, ако не искаше да бъде прегазена. Ала не можеше да се движи, обградена от тела. Една ръка я хвана за косата.

Люси се опита да избегне коня, но хората й запречваха пътя. Ръката я задържаше. Тялото на животното я буташе напред.

— Люси!

Тя се извърна, а ръката й посегна да впие нокти в непознатия, който не искаше да я пусне. До нея конят потропваше на място, а копитата му се отриваха в краката й. Люси изръмжа и сграбчи китката на мъжа, която опъваше кичурите толкова безмилостно, сякаш щеше да й отскубне скалпа. Тя се опита да го ухапе като див звяр.

— Люси! — извика Шоз.

Тя го позна и тялото й омекна. Той се придвижи напред с царственото черно животно и Люси усети как копитото на коня допира глезена й. Шоз я сграбчи през мишниците и я качи пред себе си. Тя се притисна към него.

— Дръж се! — извика той.

Нямаше и намерение да се пуска. Наоколо бе гмеж, но Шоз бе извънредно умел и решителен; придвижваше се, сякаш вдаваше игла, избягваше на сантиметри хората около себе си и ги шибаше безмилостно, за да се отместят. Люси трепереше. Жребецът пръхтеше и потропваше, хората пищяха в забрава. Момичето чу съсък на пламъци и подуши дим. Някой изкрещя от ужас. Последва експлозия и някъде далеч тя съзря, че една сграда се сгромолясва.

След миг бяха вече свободни.

42

Спряха едва когато стигнаха до покрайнините на Хавана. Шоз дръпна юздите на изтощения кон. Люси се измъкна рязко от прегръдката му, направи няколко крачки и се строполи на земята. Ездачът скочи след нея.

— Добре ли си?

Тя вече не трепереше, но дишаше плитко и накъсано. Чуха се няколко експлозии, двамата трепнаха и се обърнаха назад. Бяха застанали на един планински склон, а градът под тях им изглеждаше като куп покриви с оранжеви керемиди. Над центъра на Хавана Люси видя голям димен облак, точно на мястото, от което бяха избягали. Помисли си какво би станало, ако бе останала в пожара на бунта, и потръпна. Сетне извърна взор към Шоз.

Той бе мрачен и намръщен, в очите му святкаха гневни пламъчета, а синята памучна риза бе прилепнала към мускулестото му тяло. Стоеше разкрачен и старите му „Левис“ бяха опънати докрай.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Люси тутакси забрави как се бе срещнала отблизо със смъртта. Шоз бе тук — тя го бе намерила — ала сякаш не се радваше особено да я види. Даже напротив, изглеждаше бесен. Тя бавно стана.

— Попитах те нещо.

Тя вирна брадичка.

— Чуден поздрав.

— Ако ти се искат добри маниери, значи ги търсиш не където трябва.

— Повярвай ми, знам от първа ръка, че си пълна скръб в това отношение.

Той се усмихна.

— Много сме сърдити, а?

— Не бях, докато ти не ме разсърди.

Сега вече той изглеждаше доволен. Какво правеше тя? Не го бе проследила до Куба, за да се карат.

— Шоз, моля те, не искам да споря с теб.

Той не й обърна внимание.

— Какво правиш тук, Люси?

— Трябваше да напусна Ню Йорк.

Очите му се присвиха.

— Не се омъжих за Леон.

Той се втренчи в нея. После внезапно се усмихна, изкикоти се и свирна.

— Заряза го пред олтара?

— Никак не беше смешно.

Сега вече той наистина се смееше.

— О, смешно е, принцесо, и още как!

Люси сви юмруци.

— Нарочно ли се правиш на противен?

— Така и не ми отговори на въпроса. Какво, по дяволите, правиш в Куба?

— Казах ти — не можех да остана в Ню Йорк, не и след този скандал.

Шоз я сграбчи за брадичката. Погледът му прикова нейния.

— Но защо Куба? Богатото ти семейство се е разпростряло по целия свят, а ти избираш точно Куба!

Люси стисна устни. Той се държеше като гадно копеле — тя пък щеше да събере цялата си гордост и нямаше да му каже никога, че той е причината да дойде в Куба!

Шоз се усмихна и я пусна.

— Чакай малко. Аха, това не е просто съвпадение. Знаела си, че съм тук, нали? Дошла си заради мен!

— Арогантно копеле такова! — извика Люси. Зашлеви го през лицето с всичка сила, а от очите й потекоха гневни сълзи. Беше го последвала в Куба, но никога нямаше да си признае, защото той не даваше и пет пари. И никога не го бе интересувало. Просто й се подиграваше.

Той се отдръпна.

— Опа! Това пък за какво беше?

— За почти всичко. — Тя не усещаше, че все още е готова да удря.

Когато замахна отново, той я хвана за китката и я дръпна към себе си.

— Това ли получавам като благодарност, задето ти спасих апетитното задниче?

— За тебе никакви благодарности за нищо!

— Бясна си, защото дойдох в стаята ти онази нощ, нали? И си още по-бясна, защото ти хареса.

— Бясна съм, защото ти си егоистично и себично копеле.

— Не бях само аз, скъпа — нахвърли се той върху нея. — Или може би беснееш, защото вече не съм лудо влюбен? Така ли е?

— Какво съм видяла някога в теб?

Той млъкна. Двамата се спогледаха, Шоз мрачен, Люси — почервеняла от гняв. Най-накрая Шоз промълви:

— Знам ли.

И в този момент сърцето на Люси омекна. Не беше копеле, всичко бе само поза.

— О, Шоз…

— Искам да се махнеш оттук. Не ти ли е останал никакъв здрав разум? Тази страна е пред страшна гражданска война! Няма място за жени, за никакви жени, още по-малко за такива като теб.