Вратата се отвори. И двете дами останаха зашеметени, когато се оказаха на излизане лице в лице с нея. Люси си наложи да ги погледне право в очите. Вдигнала високо глава, тя им се усмихна, сякаш изобщо не беше чула отвратителните думи.

— Здравейте, госпожо Кърн, здравейте госпожо Ливингстън. — Прекрасен ден за крикет, нали?

Преди още двете сплетници да се осъзнаят, Люси се шмугна между тях в дамското помещение и заключи вратата. Останала сама, тя пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои. Когато възвърна хладнокръвието си обаче, изпадна в ярост.

Коя беше Маргарет Кърн, че да хвърля камъни в нейната градина? Беше имала връзка със съпруга на Роуз Абът, без да е вдовица! Колкото до приятелките й… Люси потрепери от гняв. Беше ясно, че краткото й абдикиране от престола на първа грация ги забавляваше. Без да знаят защо, те се надяваха на най-лошото, защото тя беше по-хубава и по-богата от тях, а нейното семейство — по-могъщо от техните. Казано накратко, ревнуваха! Люси затръшна вратата след себе си и се понесе към хола. Нека да хранят очаквания за нейния провал! Нека да й се присмиват зад гърба! Нищожества! Жанин трудно би могла да се нарече хубава, а на това отгоре беше сгодена за един тлъст кретен заради синята му кръв, поради липса на собствена такава, баща й бе прост месар, преди да стане собственик на една от най-големите вериги за опаковане на месо на Изток. Колкото до Елизабет, тя можеше да проследи родословието си назад във времето чак до парахода „Мейфлауър“, но на практика семейството й беше разорено и всички знаеха, че тя трябва да се ожени за пари, и то много.

Люси забави крачка, когато стигна до Джоана. Знаеше, че приятелката й се води по течението и в компания е на едно мнение с всички. Не вярваше да храни същите чувства, както другите й две мними приятелки. И все пак, ако държеше на Люси, би трябвало поне да се опита да я подкрепи.

Тя се сля отново с гостите, твърдо решена да се забавлява и да не обръща внимание на евентуалните клюки зад гърба й. Отне й продължително време, докато разпръсне новите си обожатели. Нито един от младите мъже не знаеше, че Леон Клакстън не й е повече кавалер, но въпреки това те се рояха около нея с повишен интерес. Беше обградена от ухажори целия следобед. Те си съперничеха за вниманието й най-вече, както смяташе Люси, заради определен вид услуги, които да получат от нея зад хлопнатата врата на някоя стая. Тя откри, че се оправя много лесно с мъжете — кокетничеше с тях до една точно определена граница, която инстинктът й подсказваше, преди да им даде да разберат, че всичко е само флирт и нищо повече. Удоволствието й се подхранваше от неприкритата ревност и трудно сдържаното възмущение на нейните „дружки“. Докато стана време да си ходи, Люси беше поставила Жанин, Елизабет и още неколцина на отреденото им място в периферията, но с цената на пълно изтощение.

Лятото не искаше да си ходи. Люси не изпускаше светско събитие, непоколебима в решението си да докаже, че не е „свършена“, ала скандалът не отмираше. Колкото и да й беше трудно, тя не желаеше да се връща в Радклиф, където мълвата щеше да я последва и където щеше да й се наложи да изтърпи отново същия присмех, този път от страна на нейните състуденти. Родителите й се съгласиха да си вземе отпускно, докато нещата се уталожеха.

Люси забави връщането си в Ню Йорк, въпреки че всички напуснаха Нюпорт след последния уикенд на август. Тишината и спокойствието бяха добре дошли, а уединението й осигуряваше достатъчно време да се отдаде на мислите и спомените. Шоз Купър все още владееше съзнанието й. Независимо от гнева, при мисълта за него тя не успяваше да се отърси от присъствието му. В края на септември получи писмо от баща си, в което той я молеше да се върне в Ню Йорк. Учуди я нетърпението му да я види у дома. Скоро откри и причината. Не беше прекрачила още входния портал на къщата на Пето Авеню, когато Рейд я връхлетя сияещ.

— Скъпа — каза той и я прегърна. — Толкова се радвам, че се върна, защото съм уредил женитбата ти!

Люси застина на едно място, неспособна да реагира.

— Струва ми се, че ще останеш изключително доволна.

38

Люси се чудеше дали е права да се жени на следващия ден за Леон Клакстън. Запита се не е ли възможно да изклинчи в последната минута. Ако трябваше да е честна пред себе си, много й се щеше да бъде освободена от поетия ангажимент.

Облечена само в долно бельо, тя се отпусна върху дивана след суматохата по приготовленията за вечерта. Люси не обичаше Леон. Не обичаше никого. Някога, преди много време, беше влюбена в Шоз, но чувствата й бяха отдавна отмрели, а на тяхно място се вихреше свиреп гняв.

Леон също не я обичаше. Навярно беше изпитвал нещо подобно миналата пролет, преди да посети Парадайз и тя да стане заложница на Шоз, но след последната им среща й беше дал ясно да разбере, че е много обиден.

Новината, че баща й е уредил сватбата й с него, я бе шокирала. След като Леон бе демонстрирал недвусмислено чувствата си, Люси бе сигурна, че той се жени единствено заради парите й и връзките на фамилията, които щяха да му донесат безгранична власт. Беше подочула, че въпреки скандала си оставаше предпочитаната партия за Мериан и Роджър Клакстън. Майката на Леон се беше изразила твърде ясно при една тяхна среща. Тя поемаше отговорността да убеди сина си да се ожени за Люси „при това нещастно стечение на обстоятелствата“. Беше й се усмихнала снизходително и грубо, сякаш да даде на Люси да разбере, че не трябва да я заблуждава с претенции за непорочност, защото знае за съсипаната й репутация. Сватбата трябваше да бъде последна и единствена възможност за Люси да изкупи своя грях пред обществото.

Сблъсъкът с Мериан беше смущаващ, защото Люси разбра, че тя не я обича ни най-малко. Предположи, че причината е в нейната „съсипана“ репутация, с която се явяваше пред Леон. Представи си как Мериан настоятелно пришпорва сина си да я приеме. Доказателството беше краткото и суховато извинение, което най-накрая пристигна по телеграфа един месец след годежа.

Отначало Люси отказа да се омъжи за Леон, защото не го обичаше. Запуши си упорито ушите за аргументите на баща си, откривайки, че мисли все по-често за своето кратко щастие с Шоз. Но не й отне дълго време да се съвземе. Тя беше твърде интелигентна и знаеше, че през 1897 възможностите пред една жена не са кой знае колко много. Би могла да остане при семейството и да се превърне в стара мома, закриляна първоначално от родителите си, а впоследствие от някой свой брат. Можеше да стане продавачка или учителка. Или да се ожени за Леон по сметка, защото никога повече нямаше да бъде способна да обича. След сватбата можеше да започне веднага начисто, оставила миналото безвъзвратно зад гърба си. Щеше да живее като съпруга на дипломат в чужбина и да има деца — накратко, да се реализира като жена. Изборът се налагаше сам.

Нямаше да отлага нищо. Искаше й се да има отново нещата, които беше загубила, или поне някакво тяхно подобие. Беше твърдо решила да бъде щастлива. Леон й се обади, сякаш нищо не се е случило, за да я увери, че няма да живеят в Ню Йорк, а през по-голямата част от времето, поне в обозримото бъдеще, в чужбина. Перспективата я направи почти щастлива!

Въпреки че Люси бе обмислила всичко многократно, особено с приближаването на сватбата, и бе стигала до едно и също решение, леката паника си оставаше. Тя го отдаде на нерви. Всяка булка е нервна и си има своите съмнения. Беше й нужно време като съпруга на Леон. Тя се надяваше то да донесе взаимното уважение, приятелство и разбиране към другия. Люси си припомни неочаквано горещия секс, който беше споделила с Шоз. Тя не очакваше отново подобен шанс. Въпреки че Леон все още беше привлечен от нея, тя нямаше да мисли за плътта.

На вратата й се почука. Люси навлече един пеньоар и отвори. Остана изненадана да види баща си и майка си, вече приготвени за вечеря.

— Още ли не си се облякла? — запита баща й и влезе вътре. — Съжалявам, че те безпокоим.

— Сега ще побързам — каза тя и срещна изпълнения с любов, но и с тревога поглед на майка си. — Нищо ми няма, просто си мечтаех.

Рейд й подаде плоска кадифена кутия за бижута.

— Искахме да ти поднесем подаръка за рождения ден — усмихна се той. — Можеш да го сложиш.

— О, татко! — възкликна тя и отвори кутията.

В нея се намираше достойна и за кралица огърлица от рубини и диаманти, която накара дъха й да спре. Беше получавала много бижута под формата на подаръци през живота си, но никога нещо толкова смайващо и скъпоценно.

— Толкова е красива!

— Много — потвърди Грейс и й помогна да си я сложи. — Дори прекалено за момиче на двайсет и една, но нали ще се жениш. Просто не мога до го повярвам, Люси.

Изведнъж очите й се напълниха със сълзи и тя прегърна дъщеря си.

— Нито аз — засмя се нервно Люси и се приближи до огледалото, за да се възхити от огърлицата. После се хвърли да прегръща и двамата си родители.

— Има още нещо, Люси — каза баща й.

— Моля те, не сега, Рейд — намеси се бурно Грейс.

— Кога, ако не сега? — вдигна рамене той. — В деня на сватбата ли?

— По-добре, отколкото в този момент.

— За какво се препирате? — запита Люси.

Рейд бръкна във вътрешния джоб на смокинга и извади няколко сгънати листи хартия.

— Мисля, че сме забравили нещо, Люси.

Тя объркано наблюдаваше как баща й разгръща свитъка грижливо подредени документи. Люси се обърна към майка си, която беше като бясна. Изведнъж разбра всичко и сърцето й спря да тупти.

— Не можеш да се ожениш, докато не подпишеш това — каза спокойно Рейд.

Бракоразводните документи. Люси беше забравила за тях. Но не съвсем. Беше отказала да ги разпише в Браунсвил след арестуването на Шоз. Нещата се бяха уталожили, но през последните няколко месеца не преставаше да я гложди мисълта, че не е подписала оригиналните документи, които утвърждаваха нейния брак. Шоз беше едно нищожество и тя не го искаше повече в живота си. Всичко беше приключило още много отдавна, преди дори да започне.