Бренда Джойс - Огньовете на рая

Ню Йорк Сити, декември 1897 година

Утре се омъжваше. Люси не знаеше дали да плаче или да се смее. Седна пред тоалетната масичка и погледна тъжно отражението си в огледалото. Нямаше вид на щастлива булка. Приличаше по-скоро на вдовица.

Внезапно тя стана и се заразхожда из стаята, която беше нейна, откакто се помнеше. Преобладаващата част на огромното помещение бе отредена на леглото с балдахин, а останалата се заемаше от едно плюшено канапе и няколко кресла. Доминиращите цветове бяха кремаво и бяло. Четирите двойни прозорци от далечната страна гледаха към Сентръл Парк. Люси отвори единия. В студения зимен ден паркът беше постлан с дебел сняг, който блестеше на слънцето. Леденият въздух сякаш я освежи и ободри. Поне прогони част от обхваналата я апатия.

Днес беше нейният двайсет и първи рожден ден. Би трябвало да е щастлива, като се имаше предвид късметът й. Щеше да се жени за една от най-ухажваните перспективни партии в Ню Йорк, за което трябваше да благодари изцяло на баща си.

Проблемът бе, че образът на другия се възправи отново неканен пред нея — мрачен и насмешлив.

Люси се опита да го прогони ужасена. Той не владееше вече толкова често мислите й; в действителност се случваше да не се сети за него през целия ден, след което обаче споменът й напомняше, че изобщо не го е забравила.

Най-вероятно и нямаше да успее никога.

Болката отдавна си беше отишла, отстъпвайки място на гняв.

Родителите й се оказаха прави. Той не беше за нея. Скитник и негодник. Единственият човек, за когото го беше грижа, беше неговата продажна персона. Тя знаеше, че без него й е по-добре. Ако се интересуваше от нея, никога не би подписал онези документи.

Шокът от случката се оказа огромен.

Тя едва си спомняше пътуването към Браунсвил, защото тогава се намираше в състояние на истерия, причинена от мисълта за умиращия Шоз. Той беше загубил толкова много кръв. В града я бяха настанили набързо в една хотелска стая с леля й Сторм. Люси умоляваше леля си да я пусне, за да открие Шоз. Сторм я бе раздрусала грубо.

— Какво става, Люси? Кажи какво има.

Люси не се беше замислила изобщо за последствията от разкриването на истината.

— Не искам той да умре! — хлипаше тя. — Пусни ме, моля те, при него!

— Не разбирам — отвърна й Сторм, но бледността й говореше точно за обратното.

— Обичам го! Той ми е мъж!

Сторм я прегърна и залюля, докато Люси се заливаше в сълзи. Успокои я, че той няма да умре и й обеща да донесе вести за състоянието му, но й каза, че не може да я пусне при него при никакви обстоятелства. Сторм я остави, след като Люси обеща да чака завръщането й. Ала още в следващия миг, когато се оказа сама, излетя навън, за да открие Шоз.

Сега вече знаеше част от истината. Леля й бе отишла при баща й с новините за техния брак. Истината възпламени намерението му да ги държи разделени до окончателния развод. Както винаги, Рейд Браг успя да осъществи плановете си.

Люси прималя от облекчение, когато откри, че раната му е превързана. Макар и блед, беше ясно, че е жив и се възстановява. Тя се страхуваше толкова много Шоз да не умре!

Ненадейното гневно нахлуване на баща й я лиши от възможността да поговори с него и да го утеши. Рейд я извлече от затвора и я върна в хотелската стая.

— Как смееш! — разбесня се Люси. — Ще се върна обратно. Имам пълното право…

— Нямаш никакви права! — извика баща й с вдигната ръка.

Люси се сви до стената, защото никога не бе го виждала да вилнее така. Рейд беше на границата на насилието. Тя не предприе нищо, защото разбра, че той се бори да възвърне самообладанието си, а освен това трудно сдържаният порив бе предизвикан от нея.

Рейд се успокои. В малката стая не се чуваше нищо освен запъхтяното им дишане.

— Татко!

Той покри лицето си с ръце.

— За малко да те ударя!

Люси се приближи до него и докосна широкия му гръб.

— Няма нищо. Разбирам, че се страхуваш за мен, защото ме обичаш.

Рейд се извърна към нея и я прегърна. Люси притвори очи и също се притисна към него. Това бе бащата, когото обичаше — нейно божество от времето, когато беше малко момиченце. Единственият човек, способен да оправя и най-забърканите каши.

Но този път илюзиите й бяха грубо погазени. Той не съедини в едно парчетата от раздробения й свят. Напротив, стъпка го още по-жестоко.

Рейд поиска тя да не се среща никога повече с Шоз. Когато настоя за развод, Люси отказа. Поиска среща с Шоз, но баща й забрани. Под повърхността на техните битки съществуваха подмолно напрежение и объркани чувства, затова не след дълго те бяха въвлечени в застрашително и огласено с крясъци противоборство. Нито леля й Сторм, нито нейната баба успяха да ги помирят. Всички заеха страната на баща й и се опитваха да я убедят, че трябва да се разведе с Шоз и да започне живота си отново. Люси престана да им натяква, че го обича. Очевидно никой не я слушаше, нито пък го беше грижа.

Същата вечер дядо й донесе документите. Независимо от изживяната травма, Люси беше изчерпана и дремеше. Когато на вратата се похлопа, тя се стресна. Той и донесе какао, но тя виждаше единствено листовете хартия в ръката му.

— Събудих ли те?

— Не.

— Донесох ти горещ шоколад — усмихна се той.

Тя не успя да му се отплати с усмивка. По-скоро й се плачеше. Дерек приседна в краката й и й подаде порцелановата чаша.

— Как е той?

— Спи — намръщи се дядо й. — Няма треска, твърд и силен както винаги.

— Моля те да ми помогнеш, дядо — подхвана тя, след като си отдъхна поне що се касаеше до здравето на Шоз. — Не позволявай да го пратят в затвора.

— Той няма да ходи в затвора, Люси — каза Дерек, неспособен да излъже.

— Какво се е случило? — зяпна от изненада тя.

За един кратък миг си помисли, че дядо й е успял някак си да спаси любимия мъж.

— Правителството го изпраща в Куба, Люси.

— Куба!

— Нали знаеш, че подкрепяме бунтовниците, а Шоз ги снабдява от дълго време с пушки.

Люси се изви встрани. Сега вече й стана ясно с какво се занимава Шоз. Когато вдигна глава, лицето й грееше в усмивка.

— Следователно на практика е герой?

— Люси — подхвана тежко дядо й, — той не е герой. Той е избягал углавен престъпник и контрабандист на крадено армейско оръжие. Не е човек за теб, както й да го погледнеш.

— В Парадайз го харесваше — каза тя с помрачено настроение.

— Да, и все още го харесвам като мъж, но не е за моята внучка.

— Вече няма значение — отбеляза тя с притворени очи. — Изглежда всички забравят, че съм му жена, дядо, и нищо не може да го промени. Какво ще стане след Куба?

Дерек се поколеба.

— Не ми е работа аз да ти го кажа, но се боя, че грешиш, Люси.

Той се пресегна и я потупа по ръката. Люси го изгледа втренчено.

— Шоз вече подписа бракоразводните документи. Не беше нужно да го уговаряме дълго.

— Не ти вярвам.

В действителност мислите й се разминаваха с думите.

— Сега е твой ред — рече кротко дядо й.

Люси погледна към листовете в ръката му с насълзени очи. Това не й попречи да забележи подписа на Шоз.

— Вие сте го придумали.

В себе си тя бе започнала бавно да умира.

— Не, скъпа. Не сме го насилвали, нито сме му се отплащали по някакъв начин, въпреки че баща ти беше готов и на двете.

Люси остана поразена. Не беше възможно нещата да са взели такъв обрат. Тя не искаше да повярва на очите си. Най-лошото бе, че дълбоко накъде у нея се зароди съмнение дали той изобщо я обича. Тя с болка трябваше да признае, че не разбра защо Шоз се бе оженил за нея. Женитбата се оказа импулсивен акт. Никога не би трябвало да се залъгва и да се уповава в любовта му. Очевидно съюзът им не значеше нищо за него.

— Съжалявам, Люси — каза Дерек. — Оставям ти документите тук. Подпиши ги, когато сметнеш, че си готова. Утре се връщаме в Парадайз.

Прииска й се да бъде на ранчото още на мига. Изпита голяма нужда да види майка си.

— Ти си млада, умна и силна, да не говорим за красотата ти — бе казал дядо й. — За нула време всичко ще бъде само спомен. Времето ще се погрижи за това. Повярвай ми, че скоро ще се появи друг човек в живота ти.

Люси не му отвърна.

— А и не би трябвало да те притеснява вероятността да се разрази скандал. Ще се погрижим нищо да не излезе наяве. Никой никога няма да научи, можеш да ми се довериш.

Дядо й не се оказа прав по въпроса за скандала. Прибраха се в Ню Йорк през първата седмица на август — Люси, родителите й, братята й и Джоана. Съвпадението беше много необичайно.

Тексаските вестници не споменаваха и дума за нейното отвличане, но Тексас беше подвластна на Дерек Браг територия. Парадайз се грижеше сам за репутацията си. Случката там беше табу въпреки всички известни подробности и Люси продължаваше да се ползва от предишното всеобщо уважение и любов.

В деня на завръщането им в Ню Йорк обаче тлъстите заглавия във вестниците огласиха нашироко новините, които Тексас така успешно запази в тайна. „Наследница се завръща в обществото след отвличане“, „Наследница от империята Браг оцелява след отвличане“ бяха само част от заглавията, а първенството държеше сензационният жълт вестник на Хърст „Ню Йорк Джърнъл“, подхванал атаката с редакционната статия „Наследница от фамилията Браг прекарва месец с похитител в Мексико“.