Бренда Джойс - Огньовете на рая

Околностите на Хавана. Декември 1897 година

Товарният паровоз се измъкна от северния край на хаванския залив, преди да се отправи на изток към пролива на Флорида. Небето беше лазурносиньо, а водите на Карибско море бяха прозрачни и почти тюркоазени. Корабът прекоси залива с равномерно пухтене, оставяйки след себе си черен облак дим. Зад него Куба ставаше с всеки изминал миг все по-малка. Нейните тропически палми сякаш махаха за сбогом над белите като перли плажове, а зелените и назъбени планини се възправяха над гъсти и непроходими джунгли и правеха картината да изглежда мирна, живописна и идилична. Единственият пътник на борда остана невъзмутим от гледката, застанал отпуснато до парапета на палубата. Беше свикнал да гледа винаги напред и никога да не се обръща след себе си.

Разкрачил крака, Шоз се бе слял с ритмичното полюшване на кораба, сякаш беше роден на него. От твърде дълго време беше в Карибието, за да се вълнува от красотата на природата, но все пак не достатъчно, че да бъде безразличен и към страданието, което оставяше зад себе си. Той вдигна лице към жаркото слънце и позволи на светлината да го огрее целия. Приятното усещане не можа да изтрие образите, които навярно винаги щеше да свързва с Хавана. Болестите и глада, смъртта, отчаянието, мършавите деца, търсещи храна до камари от трупове, и техните майки, жално просещи нещо, без значение какво. Те не знаеха, че Шоз много отдавна се бе разделил и с последния си долар.

Когато се съгласи да закара оръжие на бунтовниците в Куба, той не подозираше, че ще открие такава трагедия, нито очакваше да се ангажира толкова с нея. Никой не можеше да прекара дълго време в Куба и да остане неутрален в разразилия се конфликт и породеното от него горчиво страдание. Ала Шоз щеше да отиде там, дори и да знаеше предварително какво го очаква, защото не му бяха оставили избор.

Споменът за няколкото дни след неговия арест в Матаморос извика друго едно видение в съзнанието му. То го посещаваше твърде често и беше толкова устойчиво, че даже ужасите на революцията на можеха да го изличат.

Образът притежаваше червеникава коса и големи сини очи, и Шоз все още го мразеше. Нямаше значение, че тя трябваше да се покори пред своите хора. Не го интересуваше и огромния натиск, който навярно бяха упражнили над нея. Ако наистина го обичаше и бракът им не беше само прищявка на разглезена богаташка, тя никога не би подписала бракоразводните документи.

Той нямаше никога да й прости, нито да забрави.

Пристигна в Хавана преди четири месеца. Съгласи се да закара според уговорката пушките направо в Куба. Бунтовниците не го питаха за наемническите му мотиви, нито взеха под внимание твърдението, че американските власти са по петите му и му се налага временна промяна на местожителството. Партизаните си имаха отскоро проблеми с испанската блокада, затова с готовност прехвърлиха главоболията по доставката върху плещите на Шоз.

Едновременно с него беше пристигнал от Испания и генерал Валериано Уейлър, чиято цел беше да смаже въстанието. Бунтовниците искаха независимост, докато Уейлър възнамеряваше да възстанови върху острова прежното твърдо управление на испанците, като за целта използваше безмилостно всички предоставени му средства. Въстаниците имаха основателни причина да са нервни и изтощени. Те бяха настояли Шоз да достави пушките в едно от техните убежища, при което му дадоха четирима доверени свои хора да му помагат. Шоз достави пратката в една плантация на няколко мили от Хавана, защото мястото се използваше като база на въстаниците. Там те бяха връхлетени от испанците и Шоз се намери във вихъра на кръвопролитна схватка. Бунтовниците успяха да устоят своята позиция, след което се изтеглиха в планината, последвани от Шоз. Бягството с тях се оказа въпрос на оцеляване.

След като истинската цел на идването му в Куба беше да шпионира, Шоз остана с бунтовническата армия, веднъж установил се дълбоко в сърцето на провинция Хавана. Скоро се превърна в безспорен водач. Повечето от въстаниците бяха селски стопани, които имаха съдбоносна нужда от опитен ръководител. Войната се състоеше от продължителни партизански маневри и саботажни акции, при което двете страни се сблъскваха колкото може по-често и разрушително. Нито един от противниците не проявяваше милост. Жертвите сред цивилното население бяха ужасяващи и не им се отдаваше значение. Шоз се опитваше да предотврати всички действия, които засягаха невинното население, и съсредоточаваше подчинената му група бунтовници в колкото се може по-ефикасни и разрушителни атаки главно срещу снабдителните линии на испанците и самите корумпирани местни власти.

Шоз обръгна; беше устоял на ада от последните месеци и беше видял най-лошото, което човешкото въображение може да предложи. Независимо от всичко стомахът му се свиваше на топка от спомените. Той беше изцяло наясно, че Макинли преговаряше с Испания за прекратяване на военните действия, за независимостта на Куба и за репарации. Знаеше също така, че президентът никога няма да се споразумее с испанците, защото ситуацията на острова ескалираше застрашително. В момента в Куба се намираха повече от двеста хиляди испански войници, което означаваше, че неотдавнашните гаранции, които Испания даде по време на преговорите, са чиста лъжа. Обеща да даде автономия, но след сформирането на толкова мощна армия беше очевидно, че готви решаваща и последна атака срещу бунтовниците, с която да ги смаже веднъж завинаги. Шоз беше извикан във Вашингтон, за да докладва лично и разполагаше с необходимите цифри, които да потвърдят сведенията му.

Параходът пореше водите на пролива. Шоз се взираше в синьозелените води пред него. След няколко часа щеше да съзре Флорида Кийс. Нещо вътре в него се преобърна.

Мислите му го отведоха вместо към Вашингтон към Ню Йорк, отстоящ само на кратко пътуване с влак от столицата.

Той се усмихна, но изражението му си остана неотстъпчиво и цинично. Големият жокер в живота се наричаше стечение на обстоятелствата. Това беше дива и необуздана карта, за която никой не знаеше кога ще бъде раздадена. В този момент тя се озова в ръцете му.

Най-интересното в случая бе, че го привикаха във Вашингтон точно сега, след четиримесечен престой в Куба, прекъснат единствено от краткотрайно отскачане до Долината на смъртта. Беше дяволско съвпадение, че ще пристигне навреме, за да осъществи друго пътуване, този път на север, за да отпразнува рождения ден на Люси Браг и нейната повторна женитба.

Шоз и Люси нямаха никакъв шанс, след като армията на Брагови ги обгради. Една дузина агенти се нахвърлиха върху него, сложиха му белезници и го натовариха на един кон. Едва успя да не загуби съзнание по време на жестокото и безкрайно пътуване през границата и последвалия галон до Браунсвил, най-близкия американски град. Осъзнаваше, че само гневът и гордостта му го държаха изправен на седлото. Не видя Люси. Тя яздеше далеч назад, покровителствено обиколена от семейството си.

Хвърлиха го моментално в затвора, където за него се грижеше градският доктор. Въпреки че беше отслабнал от загубата на много кръв, докторът го увери, че куршумът само беше разкъсал месото на врата му, което се оказа чист късмет. Ако не изпитваше такава силна болка, Шоз сигурно би се разсмял на изразите на добрия доктор.

Скоро вниманието му беше отвлечено от други неща — появата на високия, слаб мъж със студени сини очи. Мъжът не беше обикновен пинкертоновец. Всичко у него говореше за правителствен служител, което не се понрави на Шоз. Той усети, че нещата отиват на зле.

— Ще трябва да си поговорим малко — каза мъжът, облегнат удобно на железните пръти на килията. — Мисля, че това, което имам ти кажа, ще те заинтересува.

— Не смятам, че ми предстои да ходя някъде.

Мъжът се усмихна.

— Напротив, струва ми се, че ще ходиш. Казвам се Лойд.

Шоз се размърда, за да облекчи мъките, но без особен успех, защото бе отказал да вземе предписаните му церове, при което болката във врата се усилваше. Преди обаче Лойд да успее да подхване речта си, вратата на затвора се разтвори широко и съпругата на Шоз влетя вътре.

Шоз се изправи, забравил всяко физическо страдание.

Тя изглеждаше ужасно. Беше потънала в прах и мръсотия, косата й беше сплъстена и чорлава, а носът и очите — зачервени от плач.

— Добре ли си, Шоз? — Тя се затича към него и се хвана за решетките на килията му.

— Добре съм — отговори той, забравил за присъствието на външен човек. — Люси…

Изражението й се изкриви от мъка. Тя го очакваше да продължи, цялата пребледняла и разтреперана, ала верните думи му убягваха. Поради незнайна причина на Шоз му се прииска да я увери, че всичко ще бъде наред, че те ще бъдат отново заедно, но не можа да каже нищо. Тяхната вселена беше брутално отъпкана. Той току-що бе загубил свободата си, същото като да е мъртъв. Не можеше да изрече думи на утеха, щом за него нямаше никаква надежда. Никаква надежда за тях.

Тя протегна ръка през решетките.

— Не се тревожи, любими…

Люси не успя да довърши, защото вратата зад нея се храсна с трясък и баща й нахлу вътре с вид на човек, склонен на убийство. Следваше го сестра му Сторм.

— Люси!

Тя не се обърна. Погледът, който отправи на Шоз, беше премрежен от сълзи и пълен с отчаяни и неизказани обещания. В този момент Рейд я сграбчи изотзад и я откъсна от килията.