С гъвкавостта на котка Шоз се захвана за ръба на покрива и се изтегли нагоре. Строшени керемиди се посипаха надолу към земята. Когато агентът се извърна, той завари Шоз на четири крака. Мъжът вдигна пушката си, а Шоз се присегна за ножа. Индианецът се оказа по-бърз и запрати оръжието, преди още другият да успее да дръпне спусъка. Поразен, той се смъкна надолу.

Без да се изправя, умишлено притаен възможно най-ниско, Шоз запълзя към убития, защото не се съмняваше, че ножът ще му потрябва отново.

Човекът беше все още жив. Шоз издърпа ножа в очакване от улицата да се раздадат гневни крясъци, ако някой беше видял…

Ала нищо не наруши тишината. Картите бяха свалени. И второто раздаване беше спечелено с голям късмет от него.

Шоз се присъедини към Люси на балкона. Очите й бяха уплашени и питащи.

— Съжалявам — каза той и я избута към ръба на балкона. — Присвий коленете, скочи и се претъркаляй.

Тя се стегна, щом разбра какво прави Шоз. Когато той я вдигна над перилото и я провеси надолу, тя се развика.

— Шоз, моля те, недей!

Сърцето му се сви при мисълта, че може да я нарани.

— Свий коленете и се претъркаляй, когато стъпиш на земята, Люси — нареди той и я спусна колкото беше възможно. Чувстваше как ръцете му ще се откъснат от мишците. Най-накрая я пусна.

Тя тупна долу и остана неподвижна. Шоз се прехвърли през перилото и се увеси надолу с пъргавината на крадлива котка. Когато се приземи тежко, той се отъркаля, изправи се на крака и се втурна към нея.

— Добре ли си? — запита с дрезгав глас той и й помогна да седне.

— Можеше да съм по-добре, ако не беше такова копеле — озъби му се тя с гняв в погледа.

Той я повлече след себе си.

— Можеше да ме предупредиш.

Нямаше време за безпредметни спорове. Тя беше сърдита като стършел, задето я беше пуснал от балкона на втория етаж. Шоз я сграбчи за ръката и те хукнаха с всички сили към сигурността на дърветата от другата страна на моравата, които бележеха края на хотела. От дясната им страна, в оградените от дървесни стволове пролуки можеше да се види главната улица. Те се оказаха в началото на запусната напречна алея, от другата страна на която беше платената конюшня.

Също отдясно, притаен между сградите на пощата и банката, ги очакваше в компанията на останалата част от семейството и множество детективи Рейд Браг. Без съмнение пинкертоновците държаха под око целия град. Шоз дръзна да погледне към ширналата се пред тях незащитена територия, но не забеляза нищо освен една подминаваща товарна кола. Това беше най-подходящият момент, защото каруцата щеше да ги защити от погледите на съгледвачите.

— Да вървим!

Взеха краткото разстояние до обора на един дъх. В конюшнята някакво момче прехвърляше сено. Без да се бави, Шоз грабна едно седло от помещението за конска сбруя и изръмжа на хлапака да донесе и другото. Момчето се подчини с готовност и не по-малка доза любопитство. Две минути по-късно конете бяха оседлани и готови за езда.

Шоз тикна щедър бакшиш в ръката на момчето, докато Люси се качваше на светлокафявия жребец, грабна опърпаната му шапка и я нахлузи ниско върху главата си.

— Няма да ти трябват — каза той и издърпа юздите от ръцете на Люси.

Погледът му я прониза остро. Защо не й се доверяваше? Тя му беше съпруга и го обичаше, но той се страхуваше, че може да промени решението си, когато видеше баща си.

— Мога да яздя по-добре, ако… — започна обидено тя.

— Остави на мен.

С тези думи той пришпори своя кон и те напуснаха обора в ускорен ход. Рано или късно щяха да се впуснат в лудешки галоп, но ако успееха да напуснат града, както се бяха предрешили, имаха шанс да се измъкнат.

Шоз се изкуши да пресече напряко задната градина, но сметна, че ще е много подозрително, ако ги наблюдават. Вместо това щяха да се изнижат невъзмутимо от града изпод носа на Брагови с надеждата да останат неразпознати.

Бегълците подминаха глухата пряка в посока на главната улица. Шоз яздеше прегърбен и нахлупил шапката на момчето до уши. Люси приличаше на източен, върлинест младок с неговото сако и шапка Статсън. Поне на него му се искаше да е така. Те се отправиха право към пощата и банката, разделени от служещата за засада странична уличка. Тялото на Шоз се обля в пот. Усещаше множество невидими очи. Дали баща й щеше да я разпознае?

Очакваше всеки момент пронизваща болка от куршум, но тя засега се бавеше.

Часовникът бавно отмерваше своя бяг, без нещо да се случи. Свиха вляво. Конете се придвижваха със стаена и укротена енергия, сякаш усетили напрежението на ездачите, и едва успяваха да се преборят с наложената им от Шоз бавна стъпка. Люси яздеше отляво на Шоз, по-далеко от северната страна на улицата, където дебнеше нейният баща. Коленете им почти се допираха. Шоз й прошепна да сведе още повече глава. Пред тях се ширеше открита степ, зад която се намираше планината, тяхна единствена надежда.

Можеха да успеят, ако се измъкнеха необезпокоявано от града.

В тясната уличка Рейд беше клекнал зад едно буре и изучаваше с присвити очи подминаващите го конници. Започваше да става нетърпелив, защото му закриваха гледката към хотела, в който бяха Шоз и Люси. Зад него Ник отбеляза:

— Защо този ездач се поти като прасе по Коледа, когато е все още хладно?

Конниците ги бяха подминали, когато Рейд и Ник дружно се загледаха след тях иззад ъгъла на банката. Ник беше прав, мъжът наистина се потеше като прасе. Нещо друго ги порази със своята неестественост — мъжете бяха толкова напрегнати, сякаш се готвеха да препуснат всеки миг в галоп. Рейд се взря в младежа и се намръщи, защото в него имаше нещо познато.

Вниманието му беше привлечено от светлата кожа и босите пети на нозете.

Никой не се движеше бос.

Такива миниатюрни нозе бяха необичайни дори за подрастващо момче, но не и за девойка.

Той скочи и много внимателно се прицели с пушката си.

— Какви ги вършиш? — извика му Ник.

— Това са те — отговори му спокойно Рейд и стреля.

Отгласът от изстрела, който Шоз чу, съвпадна с ужилването от куршума във врата му. Люси изпищя. Той пришпори коня в галоп, докато кръвта рукна изобилно от раната. Двамата препуснаха с всичка сила и скоро се намериха извън града.

Шоз яздеше приведен одве, без да обръща внимание на пронизващата болка и лепкавата влага върху рамото, нито пък на Люси, която му викаше нещо. Ако му беше писано да умре, щеше да умре, но дотогава щеше да се носи с пълна скорост към свободата, отдавайки й цялата си почит. Последните постройки в Матаморос потънаха в облака прах, който се вдигаше изпод копитата на конете. Тогава зад тях се разнесе гръмотевичен тътен.

Планините бяха на няколко часа път. Ако успееха да изпреварят противника, можеха да се прислонят в подножието, където да се укрият лесно. Единственият проблем беше, че скоростта, с която се движеха, скоро щеше да убие конете.

— Трябва да спрем, Шоз! — крещеше Люси, като хвърляше от време на време поглед назад през рамо. — Целият си потънал в кръв.

Болката във врата му се бе свела до пареща тръпка. Той знаеше колко човека го преследват, защото Фернандо му каза точния брой на хората, наводнили Каситас. Шумът от копитата на частната армия на семейството беше толкова оглушителен, че създаваше впечатление за цяла войска.

Налегна го познатото лошо предчувствие.

Изглежда, че късметът му беше изневерил веднъж завинаги. Не след дълго конете им започнаха да показват признаци на умора. Шоз се чувстваше малко замаян от загубата на кръв. Въпреки всичко, ако успееха да преминат още няколко мили, клисурите щяха да ги приютят или в най-лошия случай щяха да забавят преследвачите. Трябваше да го сторят. Шоз пришпори коня с нова сила.

Изминаха още една миля. Не само техните животни, а и тези на хайката зад тях се умориха. Люси продължаваше да му крещи нещо в ушите. Той се обърна и видя, че разстоянието между тях и преследвачите се запазва. В края на краищата надеждата оставаше.

— Никога няма да успеем — извика Люси. — Целият си в кръв.

— Ще успеем — решително й отвърна той.

Думите му се оказаха прибързани. Слаб и замаян, той не успяваше да води коня както трябва при тази смъртоносна скорост. Шоз изгуби равновесие, когато изтощеното животно леко се запъна. Като в забавен кадър той почувства как полита стремглаво към земята. В последния миг успя да скочи, преди храбрият кон да заоре в пръсти и да си счупи единия крак. Все още стиснал здраво юздите на другия кон, той се влачи в продължение на няколко ярда, преди животното да спре ужасено и запъхтяно до смърт.

Шоз се изправи на крака и се втурва да скочи зад Люси върху гърба на нейния кон, но беше твърде слаб и не достатъчно бърз. Тя вече беше скочила от одеялото и тичаше към него без да престава да му вика.

— Качвай се обратно — заповяда й с дрезгав глас той през гъстия и задушен прахоляк.

— Трябва да спрем — изкрещя тя и започна да го блъска, за да му попречи да се качи на коня й. Той забеляза, че тя плаче. Беше естествено да иска да спрат. Сигурно желаеше да се срещне със своите. Прониза го нова болка, този път не физическа.

Шоз я сграбчи и я завлече до разтрепераното животно, докато тя се противеше на всяка крачка. Жребецът се дърпаше и танцуваше във всички посоки. Внезапно Люси се запъна и го зашлеви по лицето с всичка сила.

Смаян, Шоз остана неподвижен за един кратък миг, през който тътенът на армията пинкертоновци бучеше все по-близо и по-близо.

— Ще умреш, копеле такова — извика му през сълзи Люси.

Той изпусна неволно юздите, при което жребецът отскочи встрани. Беше вече късно да го гони, защото преследвачите ги доближиха съвсем, но тя не беше права, че той ще, не и ако беше решил да не умира.

Сто конника се спряха запъхтени и оградиха бегълците отвсякъде.

Обгърна ги непрогледен облак прах. Светът на Шоз се сведе до поредица от шумове: пръхтене на коне и тропот на копита, скърцане на седла, подрънкване на юзди, хлиповете на Люси.