Решиха, че първо ще се върнат в Долината за Роберто. Шоз никога нямаше да изостави момчето. Беше решил да го осинови, сигурен, че ще може да откупи с пари съгласието на Кармен. Люси беше по-скептична, но се надяваше момчето да стане техен син. Тя накара Шоз да пази брака им в тайна, сигурна, че Кармен никога няма да пусне Роберто, ако научи истината.

Чак призори заспа непробудно, уверена в бъдещето, и сънува идилични семейни сцени в ранчо някъде из Централно Мексико. Шоз не свали поглед от нея през цялото време. Беше започнал да вярва, че наистина ще успеят. Люси беше импулсивна и свикнала да прави каквото си иска, но той я познаваше достатъчно добре, за да вярва, че за тях има надежда.

Той не можеше да й осигури нещата, за които тя си мечтаеше, и живота, който й беше отреден по рождение. Дали щеше да се превърне в свадлива и кисела съпруга, след като заслепението й от него изчезнеше? Той трудно си я представяше уседнала в Мексико, но навремето си бе мислил същото и за Долината на смъртта.

След като вече му беше жена, мястото не беше от значение. Връхлетя го мощно и неопределимо чувство. Беше се оженил за нея, защото не беше готов да я освободи. Сега вече нямаше никога да я пусне.

Мисълта го обезпокои, защото не бе изпитвал собственическо чувство към никоя друга жена.

С пукването на зората той се отказа от сън, надяна синята памучна риза и джинсите и тихо излезе от стаята. Върху ризата носеше тънко кожено яке, за да скрие револвера, закрепен към бедрото. По някое време през деня Лопес трябваше да акостира на пристанището и Шоз възнамеряваше да се срещне с него. Оръжието служеше само като предпазна мярка, тъй като той не очакваше усложнения.

Докато се спускаше надолу по широките стълби, по гърба му полазиха мравки. Той надуши предстоящата опасност и забави крачка, защото се уповаваше на инстинктите си твърде много, за да не се вслуша в тях. Шоз не влезе във фоайето, а се прилепи към стената и надникна иззад ъгъла. Помещението беше безлюдно с изключение на рецепцията.

В този ранен час служителят трябваше да е одрямал и със зачервени от безсънието очи след нощната смяна. Вместо това тоя не само беше нащрек, но и не беше от персонала на хотела. Въпреки че не го беше виждал преди, Шоз подуши представителя на закона отдалеко. Нямаше съмнение, че лицето зад тезгяха на рецепцията е таен агент.

Външно Шоз остана невъзмутим, но адреналинът му се вдигна бясно, а под коженото сако тялото му започна обилно да се поти.

Така или иначе, властите бяха информирани.

Той безшумно се изкачи обратно нагоре, пришпорил мисълта си докрай. Кой го надуши — федералните служби или семейство Браг? По-скоро първите, защото фамилията просто не би могла да научи неговите координати в Матаморос. Той влезе тихо в стаята и заключи след себе си. Приближи се до прозореца, оставен отворен заради свежия полъх на бриза, без да се отлепя от стената, за да не го видят и да не стане плячка на някой притаил се стрелец.

Градът тъкмо се събуждаше. Чуваха се крясъците на чайките и подвикванията на рибарите на пристанището. На отсрещната страна на улицата имаше малка закусвалня, от която се разнасяше ухание на силно кафе и пържен бекон. В напречната уличка, разделяща пощата и банката, някой се дръпна назад, за да не го забележат.

Шоз беше сигурен, че това е бащата на Люси, Рейд Браг.

Разсъдъкът му го озари като светкавица. Щом по петите му бяха Брагови, а не федералните, значи търсеха Люси. В случай че бяха наели детектив, които да слухти във фоайето, значи бяха наясно къде се намира тя, тъй като не беше проблем да извлекат подобна информация от който и да е хотелски служител. Шоз беше сигурен, че са пристигнали в града същата сутрин или под прикритието на нощния мрак. В противен случай не би могъл да ги пропусне.

Семейството беше тук първо заради нея. Той оставаше на заден план. Би могъл да я зареже и да побегне сам. Или да я използва като заложница и да я изтъргува срещу свободата си. Според първоначалния план, помисли си мрачно той. Сега вече беше твърде късно за това, защото той нямаше да я изостави.

Как ли го бяха открили в Матаморос и бяха успели да изникнат точно в последния ден от престоя му? Дали не беше станал жертва на предателство? От Лопес може би? Или от някой негов човек? Шоз моментално изключи последната възможност. Тогава кой? Най-вероятно Брагови работеха в сътрудничество с федералните. Хипотезата за това го смрази.

— Ставай!

Люси се събуди стреснато, когато той й подхвърли другия си чифт джинси и риза.

— Облечи ги — нареди й припряно той.

— Какво става? — пребледняла и напълно разбудена го запита тя.

— Обличай се, защото се махаме веднага — каза той, без да я погледне. — Сложи моите дрехи и се постарай косата ти да не се вижда под шапката.

— Мили боже! — възкликна тя, докато се бореше с джинсите му. — Открили са те, нали?

От прозореца той зърна отново баща й с пушка в ръка в малката уличка. Мъжът гледаше право в неговата посока. Шоз беше готов да се закълне, че за един кратък миг погледите им се срещнаха. Когато се извърна към нея, Люси приключваше с последните копчета на ризата.

— Искаш ли да те оставя?

Тя се вкамени и го загледа втренчено.

Той закопча последните копчета вместо нея и напъха ризата в джинсите, придружавайки действията си с ругатни. Люси все още нямаше момчешки вид. Той й даде якето си, за да прикрие бушуващата от вълнение гръд. В неговите дрехи и с набързо прибрана под шапката коса тя приличаше на безполово същество. Оставаха единствено малките, боси нозе, но за тях не можеше да се направи нищо, защото той разполагаше само с един чифт ботуши.

Шоз я сграбчи за рамото с такава сила, че я накара да извика от болка. Ако не беше толкова ангажиран с бягството, сигурно би се размислил защо тя не беше отговорила на краткия му въпрос. Искаше ли тя да я остави? Защо просто не отказа късо и ясно?

Той замъкна Люси до вратата, ослуша се внимателно, отключи и открехна съвсем слабо. Коридорът беше безмълвен и пуст.

Рейд Браг обаче не изпускаше хотела от очи, притаен в околните улички. Друг от хората им се правеше на служител във фоайето. Колко ли още от техните се спотайваха по стаите на този и другите етажи? Трябваше да стигне до малката конюшня на гърба на хотела, където бяха оставили животните. Най-краткият път дотам беше през стаята, която се намираше срещу тяхната от другата страна на коридора и гледаше към задната градина, допряна до импровизирания обор. Кой ли се таеше в нея? Щеше да бъде неизмеримо по-лесно да остави Люси, преди да рискува сам в начинанието. Но той не дръзна да го стори, защото й нямаше доверие. Все пак отвън се намираше семейството й.

Двамата пристъпиха в коридора, а Люси не преставаше да хленчи от страх. Шоз я държеше здраво с една ръка, а в другата стискаше нож. Притиснаха се към стената в близост до вратата на отсрещната стая.

— Не мърдай, докато проверя има ли някой вътре! — нареди й Шоз.

Тя само успя да кимне, пребледняла и безмълвна, с неестествено разширени зеници.

Шоз я пусна, без да е напълно сигурен дали тя няма да се разкрещи за помощ и опипа леко дръжката. Вратата се оказа отключена. Той бавно я бутна навътре и отстъпи обратно при Люси, за да избегне огъня от някой револвер или пушка, евентуално насочени към входа отвътре.

— Кажи да не стрелят — прошепна й в ухото Шоз.

— Не стреляйте — извика тя.

Шоз пристъпи напред и забеляза как мъжът се колебае със зареден револвер в ръка. Той запрати ножа, преди още неговият противник да успее да открие стрелба. Хладното острие прониза стрелеца право в сърцето и той се строполи с глух стон, изпускайки оръжието на пода. Шоз изблъска Люси в стаята, затвори вратата и заключи след тях. По пътя към стъклената врата на балкона той издърпа ножа от гърдите на мъртвеца, избърса го от двете страни в крачолите на джинсите му и го затъкна обратно в колана си. Не бяха издали никакъв шум с изключение на уплашения вик на Люси.

— Ще повърна — задъха се тя.

— Няма — изсъска той и я избута към стената до балкона, след което погледна крадешком през прозореца, докато тя се давеше сухо.

Дали имаше хора отвън? Задната градина пустееше, което беше прекалено хубаво, за да е истина. Той повторно обходи района с поглед и се убеди, че наоколо наистина няма никой. Можеха да се спуснат на земята от балкона. Конюшнята не беше далеко, трябваше само да прекосят моравата, след което дърветата отвъд щяха да им осигурят прикритие. Последният открит пасаж разделяше мястото за конете от глухата улица, в която дебнеше Рейд Браг.

— Сега какво? — прошепна Люси.

— Ще скочим — каза решително той, обгърна талията й с ръка и я изведе през двойната стъклена врата, преди тя да успее да се възпротиви. Внезапно замръзнаха по местата си, защото точно под издадената козирка на покрива на Шоз му се счу подозрителен шум, идваш отгоре.

Той напразно напрегна слуха си, за да дочуе нещо по-определено. Люси го разсейваше с тежкото си дишане, което се подсилваше от желязната му хватка. След малко усилията му бяха възнаградени от шума на строшена керемида, а едно малко късче се изтърколи току над главите им, преди да падне на земята.

На покрива имаше някой.

Люси също чу шума и се сгуши в прегръдките му с поглед вперен нагоре.

Шоз заключи вратите на балкона отвън, в случай, че на Люси й хрумне нещо непредвидено.

— Не мърдай — прошепна в ухото й той.

После вдигна брадичката й и я погледна право в очите.

— С мен ли си?

Очите й се разшириха от изненада и негодувание. На върха на езика му беше да й каже, че това са нейните хора, за да я изпита, но не го направи.

Шоз отиде до левия край на балкона, прехвърли се през перилото, след което скочи върху съседната тераса, която отстоеше само на пет стъпки и изобщо не го затрудни. Като се пазеше да стои далеко от стъклената врата, за да не го видят отвътре, той се покатери върху перилото и потърси къде да се захване, слял се в едно със стената. Наложи му се да се прегърби, за да се вмести под навеса. Той се заслуша и установи, че стъпките се отдалечават. Което означаваше, че човекът е с гръб към него.