Бренда Джойс - Огньовете на рая

— Аз също те моля — прошепна Люси.

При тази дума тя удари с все сила длан по повърхността на реката и го измокри навсякъде. Той се изтръска като куче от капките вода, които се стичаха по лицето му, след което се гмурна във водата. Люси с писък се опита да му убегне, но той я хвана за краката и я издърпа под водата.

Когато излязоха на повърхността, тя се смееше от все сърце в прегръдките му. Той също се смееше с цяло гърло, невероятно доволен от себе си.

— Срещу мен никога не можеш да спечелиш — констатира присмехулно той.

Тя се притискаше към него, коляно в коляно, бедро в бедро, гърди в гърди. Очите й се рееха без посока.

— Скъпи — провлачено каза тя, — току-що го направих.

Той знаеше, че трябва да й го каже същата нощ.

След вечеря, докато Люси помагаше на Линда в миенето на съдовете, Шоз отиде в спалнята на сина си да го подготви за сън. Роберто седеше върху леглото и го чакаше, облечен само в тънко долнище на памучна пижама. Лицето му грейна в усмивка при появата на баща му.

— Изми ли се вече?

— Да, тате.

Шоз провери първо ръцете му, след това взе между пръстите си меката част на едното ухо и я разтърка леко.

— Ушите?

— Да, татко. Измих си лицето, ръцете, краката и ушите и си сресах косата.

— Зъбите?

Детето се смръщи.

— Измий си зъбите — каза Шоз с родителска неотстъпчивост.

Роберто се дигна с неохота от леглото. Когато се върна, Шоз му помогна да се изкатери обратно и го зави с горния чаршаф. Въпреки че отвън все още беше твърде горещо и неприятно, Роберто обичаше да спи завит. Шоз прокара ръка през влажната и гладко сресана коса на момчето.

— Можеш да заспиваш — промърмори той.

Роберто кимна, а погледът му подмина Шоз и се насочи към вратата. Когато се обърна, той видя Люси да се колебае на прага.

— Мога ли да вляза? — усмихна се тя.

— Разбира се — покани я Шоз.

— Ще ми разкажеш ли някоя история? — каза детето и се надигна. — За това как Колин подкарал кануто в океана. Тате, Колин е само две години по-голям от мен и живее до океана.

— Истина ли е? — изгледа я въпросително Шоз.

Усмивката й беше блага и приятна.

— Татко и майка винаги ни разправяха приказки за лека нощ, когато бяхме малки. Мислех си, че на Роберто също ще му хареса.

Кармен не казваше дори лека нощ на сина си, а какво оставаше за приказки преди лягане. Във възцарилата се в сумрака близост той не усещаше нищо от предишния гняв, а само пронизваща сърцето болка. Как щеше да опази Роберто, когато тя си заминеше, след като сам трудно понасяше мисълта за предстоящата раздяла? Разбираше ли тя в какво щеше да превърне техния живот?

— Не бих искала…

— Не ни пречиш изобщо — прекъсна я бързо той.

Люси вече се бе намесила в тяхното съществуване и го разстрои безвъзвратно. Той й махна да се присъедини към тях на леглото, след което тя приглади перчема на детето с веща ръка. Докато Роберто я молеше за приказка, стомахът на Шоз се сви на топка. Не трябваше да позволява всичко това да продължава. Налагаше се да му сложи край. Беше грешка да я води тук, да я въвежда в техния живот, и ако все още беше с всичкия си, трябваше да я върне на фамилията възможно най-скоро.

Оказа се обаче, че не е толкова силен, за колкото се мислеше. Нямаше да я освободи нито ден по-рано от предвиденото. Той приседна в краката на сина си и се заслуша напълно объркан как тя разказва смешната история на един от нейните братя. Беше хипнотизиран от ситуацията, позволявайки на илюзиите да изместят живата действителност. Бяха го възпитавали по подобен начин, затова в главата му нахлуха незабравими спомени. Винаги си беше представял, че нещата ще са както сега, докато съдбата в лицето на Мериан не му беше нанесла първия мъчителен удар. Тази нощ изглеждаше, че мечтите се превръщат в реалност, но той беше достатъчно трезвомислещ, за да знае, че всичко е само бледо копие. Това не беше неговото семейство, без значение колко близо се намираше до представата му за такова.

Шоз видя как Люси целуна детето за лека нощ. Той се наведе и също млясна с уста бузата на Роберто, след което двамата напуснаха стаята, оставяйки лампата светната, а вратата леко отворена.

Докато Люси се събличаше в тяхната спалня, той застана на прозореца и се загледа навън, без да вижда нищо освен непрогледен мрак. Заслуша се във вече познатото шумолене на дрехите й, които се изхлузваха надолу по тялото, в нейните стъпки нагоре-надолу, плискането на вода в мивката.

Дълбоко погребани чувства изплуваха в съзнанието му.

Бяха толкова силни и завладяващи, че той не можеше повече да ги отрича. Шоз усещаше как го потискат подобно отровните газове на изригнал вулкан. Как можа да достигне до това адско състояние?

Преди появата на Люси в неговия живот той приемаше съдбата си безпрекословно, поемайки ударите й с инстинктите на дива котка, която винаги се приземява на крака. Оцеляването във враждебна ситуация стана основна негова движеща сила, погазваща всяко предизвикателство. Съпреживяването на чужда скръб и болка биха могли да изхабят скъпоценна енергия. Дълбокият размисъл и умозрителност не му бяха в характера досега. Той осъзна, че нейното заминаване ще го засегне значително. Присъствието й вече обърка установения ритъм и внимателната подредба на живота му. Приемливите някога неща бяха станали почти непоносими.

— Какво има, Шоз? — Ръката й докосна голия му гръб.

Той се обърна към нея с безизразно лице.

— Утре сутринта заминавам. Ще се върна след около две седмици.

Разочарованието я накара да извика несдържано. Той не обърна внимание на объркването й и продължи безжалостно.

— След като се върна, ще изпълня обещанието си и ще те пусна на свобода.

Цялата кръв от лицето й се отдръпна.

Той сгъна ризата си и я хвърли върху единствения стол в стаята. Люси не се възпротиви. Какво очакваше той? Може би се надяваше като последния глупак тя да остане?

— Искам да дойда с теб — внезапно се обади тя.

— Не — обърна се към нея Шоз със стиснати устни.

— Къде отиваш?

— Матаморос — уточни той, защото сметна, че няма значение дали тя ще научи.

— Вземи ме с теб.

— Не мога. Имам да се грижа за мои работи.

— Какви работи?

— По-добре ще е, ако не знаеш, Люси — каза той.

От изражението й стана ясно, че тя разбра незаконния характер на сделките му.

Люси се постара да не се разстройва от разкритието. Трябваше единствено да не му позволи да тръгне без нея. Ако искаше да я освободи, след като се върне, тогава й се налагаше да прекара всеки миг до раздялата с него.

— Моля те да ме вземеш със себе си!

Той стана и се заразхожда сковано из стаята. Ако я вземеше със себе си до Матаморос, щеше да бъде стократен глупак да не я освободи там, ако всичко се развива нормално и под контрол. Мястото се намираше на залива. Семейство Браг бяха в Каситас. Веднъж Люси да ги уведоми за присъствието си в Матаморос, щеше да им отнеме не повече от седмица да стигнат дотам. Когато пристигнеха в малкия крайбрежен град, той вече щеше да си бъде в Долината на смъртта, погълнат за пореден път от ненаситната Сиера Мадре. Не би могло да се уреди по-добре.

Но той не искаше да я вземе, за да отложи неизбежното.

— Защо искаш да дойдеш, Люси?

Ноздрите й се разшириха, а очите й се премрежиха. Чисто гола и прекрасна, тя го доближи и постави длан върху гърдите му.

— Защото искам да съм с теб.

Прекърши го не голотата й, а още по-малко нейната близост. Шоз капитулира напълно, доколкото това бе възможно за мъж от неговия калибър, от искреността на изречените думи.

— Съгласен съм.

Тя извика от щастие и го прегърна бурно. Докато я държеше в обятията си, той си каза, че взема единственото правилно решение. Трябваше да я освободи — ситуацията не би могла да бъде по-благоприятна, що се отнася до безопасността му. Ала реши все още да пази мълчание. Не желаеше да подклажда надеждите й, в случай че възникнеше нещо непредвидено както последния път в Каситас.

Изведнъж го връхлетя лошо предчувствие.