Тя опита да се отмести встрани, но предната седалка беше запълнена докрай от неговото огромно мускулесто тяло. Люси войнствено се загледа в пътя пред тях. Ядът й бързо се уталожи и тя му хвърли кос поглед. Той караше внимателно, без да изпуска кормилото от здравите си ръце. Кракът му беше твърд, топъл и огромен, издул до пръсване износения, избелял „Левис“. На коляното му зееше дупка. Платът около хълбоците се бе впил толкова плътно, че заплашваше всеки миг да се разцепи. Люси направи поредния безуспешен опит да избегне физическия контакт с него.

— Престани да шаваш! — изръмжа той.

Тя застина. Как можа да се забърка в тази каша? Не й харесваше да седи плътно притисната от него като риба в кутия за стръв. Наоколо нямаше никой, който да им помогне при необходимост. Хрумването да го покани в колата беше ужасно глупаво. Той приличаше не толкова на скитник, колкото на пропаднал престъпник.

Люси имаше пистолет — малък, със седефена дръжка — който се намираше в чантичката й. Беше убийствено точна с него — заслуга изцяло на дядо й. Ала този факт не я успокои. Напротив, мисълта да извади оръжие само засили страховете й. Тя и Джоана трябваше да се измъкнат още същата нощ.

Седнала вдървено и останала без дъх, Люси се залови да крои планове. В продължение на цял час никой не се обади. Внезапно колата изгуби тяга и спря. Мъжът изруга цветисто, но двете девойки бяха твърде потънали в мислите си, за да му обърнат внимание. Той слезе и завъртя манивелата, колата запали, но когато натисна педала за газта, не се получи нищо. Машината се придвижи няколко сантиметра напред, след което двигателят отново замря.

— Какво има? — запита Люси.

— Да пукна, ако знам.

Той отиде към задната част на автомобил и погледна в резервоара. Последва нова ругатня.

— Сега пък какво?

— Нямаме бензин.

— Но… — подхвана Люси, след което млъкна, поруменяла като божур.

— Не напои ли този звяр с бензин в Сан Антонио?

Тя поклати окаяно глава.

Смехът му прозвуча безрадостно. Той измъкна седлото и го сложи на рамо.

— Ще донесете ли гориво? — умолително запита Люси.

— Не, принцесо. Човек се учи от грешките си. Оставете багажа тук и да тръгваме.

Джоана не се нуждаеше от повторна покана, но Люси сграбчи непознатия за ръкава и го спря.

— Колко далеч сме от Сан Антонио?

Почувства се внезапно освободена от напрежението и едва ли не развеселена — щом се движеха в обратна посока, би трябвало да са близо до града. Там щяха да разкарат непознатия, да намерят легло и баня и да пришпорят на следния ден към Парадайз.

— Не сме близо — ухили се той.

— Какво искате да кажете? Карахте повече от час в посоката, от която дойдохме.

— Нямаш много развито чувство за ориентация, нали?

Беше й дошло много. Тя реши да го постави на мястото му веднъж завинаги.

— Аз съм родена и отгледана в Ню Йорк, на Пето авеню — каза тя с тон на превъзходство.

— Това обяснява всичко — отвърна й с презрение той.

Двамата се измериха с поглед. Люси не смяташе да му достави удоволствие, като сведе първа очи. Тъй като противоборството се проточи, тя забеляза весел плам в погледа му и това я вбеси.

— Къде сме?

— На около осемдесет мили западно от Сан Антонио — провлачи той. — За да наваксам изгубеното време, завих надясно и се отправих право на север. Ако беше внимавала, щеше да го забележиш.

Люси се стъписа. Бяха захвърлени незнайно къде в компанията на този бандит. На всичко отгоре се беше стъмнило.

— Да вървим — каза мъжът, — разполагаме с още един час, преди да падне мрак. На твое място бих помислил добре, преди да предприема каквото и да е — усмихна се той.

3

Беше готова да заплаче.

Като правило той презираше жени, които циврят, но към нея изпита изненадваща жалост. Не предполагаше, че все още е способен на съчувствие; смяташе, че е изгубил тази способност завинаги още преди много време в затвора. Отношенията между девойките му бяха станали ясни — Люси беше звездата, а другата имаше само поддържаща роля.

Той се спря, за да им даде възможност да го настигнат. Устата на принцесата изразяваше магарешка упоритост, сякаш да му подскаже, че няма да отстъпи. Това криеше нова изненада, защото той беше готов да се обзаложи, че е глезла.

— Кога ще спрем? — запита Люси. — Джоана е изморена.

Тя подкрепяше по-дребното девойче, което не притежаваше нейната сила.

— А ти?

— Аз не съм. — Лицето й беше зачервено от напрежение.

— Прибери си ноктите, принцесо — каза той, — ще пренощуваме тук.

Той започна да събира сухи дърва за огъня, а през това време момичетата се отпуснаха на земята, изцедили и последната си капка сили. Мъжът видя как червенокосата събу скъпите велурени обувки от краката си без никакво чувство за свян. Той се поспря, за да се възхити от обутите в тънки чорапи фини глезени, които тя неволно му разкри. Дали не го правеше нарочно? Имаше вид на обиграна флиртаджийка, свикнала да печели вниманието на мъжете, когато си поиска. Ако си мислеше, че може да постъпи така и с него, я чакаше изненада. Освен ако беше решила да си играе с огъня. Някой трябваше да я предупреди, че не е бил с жена от две седмици, откогато напусна Кармен в Долината на смъртта.

— Люси! — изрече предупредително Джоана и дръпна приятелката си за ръкава.

Люси проследи погледа й и забеляза заинтригувания израз на лицето му. По гърба й полазиха тръпки и тя припряно спусна полата си надолу, за да скрие босите си крака.

— Сигурна ли си, че ще сме в безопасност тази нощ? — Напрежението в гласа на Джоана бе лесно доловимо.

Люси хвърли поглед към непознатия, който трупаше на камара дърва и храсталак. Когато той клекна и избелелите му джинси се изопнаха по бедрата, Люси усети как се задушава.

Джоана не беше посветена в нейните планове за бягство, защото нямаше начин Люси да й ги каже, без да рискува да бъде чута. Тя беше уверена, че приятелката й с готовност ще я последва, когато му дойде времето. Трябваше само да се подбере точния момент. Замисли се върху въпроса на спътницата си. Ако трябваше да останат на същото място, не можеше да отговори със сигурност дали бяха в безопасност. Беше изпълнена със съмнения, защото мъжът я караше да се чувства неловко. Още повече, че не беше податлив на чаровете й, а хищническият му поглед я караше да се чувства нащрек.

Беше се стъмнило. Въпросът бе как да се измъкнат. Мъжът стана и я обгърна с погледа на светлите си очи. Люси също се надигна, сякаш кукла на конци. Той я караше да се чувства разсъблечена, а това не й се нравеше.

— Можеш ли да готвиш?

Люси премига. Той повтори въпроса си.

— За тази работа си имаме прислуга.

Той взе торбите, окачени встрани на седлото и ги тикна в ръцете й.

— Сега обаче нямате.

Удивлението й бе неописуемо. Тя разтвори торбите и видя кафе, изсушен боб и няколко консерви месо.

— Какво трябва да правя с това?

— Ако искаш да ядеш, първо ще сготвиш. Когато се нахраним, можеш да измиеш тенджерата на потока зад ония дървета и да направиш кафе.

Люси запрати торбите на земята.

— Не съм ти слугиня — нацупено каза тя и му обърна гръб. — Ела да се освежим, Джоана.

Той кръстоса ръце на гърдите си и загледа как приятелките се отдалечават.

— Наоколо има вълци, планински лъвове и змии.

Думите му заковаха Люси на място, но само за секунда. Тя хвана Джоана за ръката и каза достатъчно високо, за да я чуе:

— Не му обръщай внимание. Само се опитва да ни сплаши.

Той разбута огъня. Ако разглезената принцеса не сготвеше, щеше да стои гладна. Нямаше да се огъва пред нея, защото не й беше слуга, както тя навярно си мислеше. Почувства отново издайническото напрежение в слабините. Винаги беше отбягвал да си има работа с жени като тази, затова възбудата му го подразни. Люси сигурно беше парче и половина, но на него не му пукаше. Все пак тялото й можеше да подлуди и светец, а след двуседмичното въздържание — той мразеше уличници — тя му лазеше по нервите.

Мъжът погледна небето. Пълната луна и множеството звезди правеха нощта да изглежда ярка и празнична. До залез слънце се бе движил в правилната посока, затова проверяваше местоположението си според Северната звезда. Възможно бе да се е отклонил няколко мили от курса, но срещата беше чак на следващата утрин. Дланта му механично се плъзна към колана на джинсите и докосна тлъстата пачка долари. Постъпи глупаво, че се върза с момичетата. Какво щеше да ги прави на следния ден? Сърцето му очевидно омекваше, а това вещаеше беда. Изведнъж дочу писък. Беше увил един нож към глезена на крака си. Оръжието лъсна в ръката му, преди още да се затича към потока. Гласът принадлежеше на приятелката и в него се долавяше изненада, страх и болка. Той се шмугна между дърветата и видя как Джоана се държи за крака, без да престава да се вайка. Люси беше коленичила загрижено до нея. Двете бяха прецапали потока и се намираха на другия бряг. Той изруга, докато газеше дълбоката до глезени вода. Не можеше да пропусне утрешната среща за нищо на света, защото залогът беше прекалено голям.

— Дай да видя — каза той, коленичи до Джоана и внимателно пое стъпалото й в ръцете си.

— Не е счупен, нали? — заинтересува се Люси.

Джоана продължаваше да скимти, клатейки се напред-назад от болка. Той събу обувката й. Тя изпищя и се разплака. Прииска му се момичето да притежаваше поне малко от куража на приятелката си. За щастие глезенът не беше счупен.

— Изкълчен е — констатира унило той.

Знаеше, че трябва да ги зареже и да си върви по работата, но можеше ли да го стори? Да ги остави сами сред тази пустош, населена единствено от койоти и змии? Особено сега, когато едната е ранена. Започваше да се разкисва.

— Трябва ни лед — обади се Люси.

— Съжалявам, принцесо, но кутията за лед се счупи, а икономът има почивен ден.