— Спрете! Господине! Сър!

Обръщението й го закова на място. Той се извърна, издаде напред якото си бедро, подпря седлото върху него и зачака.

Люси се поспря, все още на значително разстояние от непознатия. Лицето му оставаше безизразно. Начинът, по който се държеше, беше така арогантен… Тя се намръщи и пристъпи към него толкова, колкото да не й се налага да вика, но остави достатъчно разстояние помежду им, за да му се изплъзне, ако се наложеше.

— Извинете — вкара тя в ход ослепителната си усмивка, без да получи очаквания резултат, — мислите ли, че можете да ни помогнете?

Мъжът я загледа втренчено. Люси си почувства неловко, когато не последва отговор, и сериозно се усъмни дали трябваше да се обръща за помощ към този бездомник. Погледът му я жигосваше като дамга и я накара да се размърда неспокойно. В радиус от няколко мили наоколо нямаше жива душа и Люси не можеше да не си даде сметка, че беше застанала сама срещу този мъж сред безбрежната тексаска пустиня, ширнала се до безкрая. Ситуацията изглеждаше смущаващо интимна. Те се нуждаеха от помощта му. Люси пое въздух и отново вкара в действие чаровната усмивка — средство спрямо мъжете, което никога не я бе подвеждало.

— Както можете сам да се убедите, колата ни се строши. Не можем да я зарежем заради всичкия багаж в нея, а нямам ни най-малка представа какво да правя. — Тя му хвърли умоляващ, безпомощен поглед. — Разбирате ли нещо от коли, сър?

— Нищо.

Не беше очаквала толкова кратък и категоричен отговор. В интерес на истината пътищата й никога не се бяха пресичали с хора от неговата категория, затова не знаеше какво да очаква. Нейната среда беше много затворена. Като малка Люси посети няколко работнически събрания, и дори попадна сред стачници, но едва си спомняше тези събития. Независимо от социалното положение на този мъж тя очакваше известна проява на кавалерство. Затова и се стъписа от изненада.

За миг очите му заискряха от гняв, за да приемат отново безизразното си изражение. Когато погледът му се извърна към колата, Люси настоятелно го замоли:

— Прегледайте автомобила, сър! Моля ви!

За момент си помисли, че мъжът ще откаже. Той я погледна, а ъгълчетата на устните му се присвиха леко. Сърцето й щеше да се пръсне. Непознатият я изнервяше. Изживяването беше ново и не й се хареса особено.

Безмълвен, мъжът премина покрай нея толкова близо, че тялото му се отърка в нейното. Тя не се отмести, за да избегне съприкосновението. Той положи внимателно седлото на земята, клекна до автомобила и заоглежда машината.

— Можете ли да го поправите?

— Да.

Люси и Джоана си размениха тържествуващи погледи. Странникът се изправи в цял ръст и вдигна седлото.

— Но няма да го направя.

Люси зяпна от изненада. Това само го ядоса.

— След около час ще стигнете до едно ранчо. Вярвам, че разходката ще ви се отрази добре. Там ще ви помогнат.

Той започна да се отдалечава с бързи крачки. Люси погледна невярващо приятелката си. Непознатият наистина щеше да ги зареже.

— Настигни го! — завайка се Джоана.

— По дяволите! — изруга Люси, съкрушена от грубостта на мъжа. Той бе толкова невъзпитан и още по-лошо — опасен. Не приличаше на обикновен ратай и със сигурност нямаше нищо общо с мъжете, които бе срещала. Разликата в произхода им беше очевидна, но положението изглеждаше толкова окаяно, че здравият разум й подсказа да се затича след него.

Внезапно той се спря и хвърли седлото на земята. Люси подскочи от изненада, когато непознатият се запъти с тежки стъпки към нея. Ризата му се ветрееше свободно, коремът над потъмнялата сребърна катарама на колана беше плосък и твърд като канара, а кожата лъщеше от пот. Люси поруменя, когато осъзна какво беше привлякло вниманието й. Той се спря рязко.

— Не ме изкушавай!

— Моля!

— Трябва да съм полудял!

— Ще ни помогнете ли?

— Както казах, сигурно съм полудял.

— Благодаря ви.

— Не ми благодари, защото всъщност съм изтъкан от злина. Разбра ли?

Люси го изгледа неразбиращо. Защо беше толкова разгневен и толкова неприязнено настроен към нея? Та той дори не я познаваше.

— Не ме гледай с тези невинни сини очи, принцесо — обади се той. — Не го правя заради теб, а за себе си.

— Каква съм глупачка наистина! — каза Люси. — Колко искате?

Той се разсмя, докато събличаше ризата си.

— Не ти искам парите — отвърна непознатият и плъзна поглед отвъд нея.

Люси вирна още по-високо глава. Вътрешно беше разтърсена. Погледът му беше зъл, в него се долавяше нещо парещо и непознато. Тя реши, че го ненавижда. Ужасен грубиян, истинска отрепка. Ако не се нуждаеше от помощта му…

— Не разбирам. Ако не искате пари…

Той захвърли ризата върху капака на колата и се извърна.

— Щях да оправя счупената ос веднага, ако ме беше взела.

Люси се загледа в лъскавия и масивен торс и мощните мускулести ръце. Температурата й се покачи още повече. Никога преди не беше виждала полугол мъж. Знаеше, че не трябва да гледа. Този път невъзпитано постъпваше тя.

Той наруши внезапно възцарилата се тишина.

— Въоръжете се с търпение и се наслаждавайте спокойно на гледката.

Люси ужасена осъзна, че той я бе разкрил, и отмести бързо поглед встрани.

— Ще ви откараме, когато поправите колата — едва промълви тя и положи ръка на сърцето си, за да успокои ритъма му.

Момичетата застанаха една до друга зад него, докато той повдигаше автомобила с камъни. Люси се възползва от паузата, за да се овладее. Сега вече се налагаше да го вземат в автомобила. Дано никой никога не откриеше, че са взели на стоп напълно непознат човек, защото в случая даже не ставаше въпрос за джентълмен, а за нещо много по-лошо. Люси почти си пожела мъжът да не успее да оправи лимузината. Ала нямаха избор. Тя реши, че е за предпочитане да го качат при себе си, отколкото да заседнат насред пустинята без жива душа наоколо.

След като повдигна лимузината, мъжът постави ръка върху предницата и я тласна назад. Колата се залюля колебливо.

— Какво правите? — извика Люси.

Погледът, който той й отправи, я накара да съжали, задето се обади.

— По-добре да падне сега, отколкото да се стовари после отгоре ми.

Той легна на земята и се запровира под машината. Люси разбра намеренията му и понечи да се възпротиви. Можеше и да е скитник, при това от най-лошите, но тя не искаше автомобилът да го размаже. Джоана я сръга за стотен път. Сините й очи сякаш безмълвно питаха: „Какво ще стане сега?“. Люси знаеше, че приятелката й се безпокои да не закъсат по пътя. Минаваше пет и след няколко часа щеше да мръкне. Когато напускаха Сан Антонио, тя имаше намерение да намерят хотел, за да прекарат нощта. Сега обаче не можеха да открият нищо подобно наоколо. Спомни си как бяха преминали покрай няколко малки градчета, но това беше много отдавна. Люси реши да не мисли и да остави проблема за по-късно. Мъжът се измъкна изпод автомобила и се изправи. Този път тя не посмя да придвижи погледа си по-надолу от очите му.

— Готово ли е?

— Засега — каза той и я погледна настоятелно.

— Какво не беше наред?

— Оста е счупена. Ще издържи, докато я оправят както трябва. Закъде пътувате?

Люси се поколеба дали да вземат този як, недодялан мъж с тях.

— Отиваме в Парадайз — обади се плахо някъде отзад Джоана.

Люси се изчерви, защото беше сигурна, че той чете мислите й.

— Чудиш се как да офейкате без мен? — каза той, а гласът му беше толкова ласкав, че тя не можа да повярва на ушите си.

— Моля?

— Чу много добре.

— Няма нищо такова, нали обещахме да ви вземем — каза тя и отново вкара в действие сияйната си усмивка.

— Не изглеждаш много щастлива.

Люси и Джоана се спогледаха. Люси хвана приятелката си за лакътя и я подкани да тръгват — в края на краищата винаги държеше на дадената дума.

— Да вървим.

— Но, Люси… — запротестира Джоана.

— Не се безпокой, всичко е наред.

— Няма ли да се качвате най-после? — обади се зад тях непознатият.

Джоана безропотно се качи в колата, но Люси остана твърдо на мястото си.

— Маниерите ви са доста съмнителни!

— Така ли мислиш? От моите маниери може да се желае още много, но същото важи и за твоето отношение към непознати, принцесо — каза той и я хвана безпардонно за рамото. Жестът му предполагаше изглаждане на отношенията.

— Защо ме обиждате?

— Да те обиждам? Виж ти! Обзалагам се, че за първи път мъж не ти се лигави и не ти прави мили очи.

Люси се откопчи ядосано от хватката му.

— Поведението ви е по-достойно за бордей.

— Би могло и така да се каже, принцесо.

— Съжалявам, че те поканих в колата.

— Сигурен съм в това — каза той и надяна ризата си, — а сега се качвай.

Люси помисли дали да не се подчини.

— Ако не се качиш сама — отбеляза сухо непознатият, — ще го сторя аз.

Люси се изкатери ловко в автомобила, защото той очевидно не се шегуваше.

— Парадайз — ухили се внезапно мъжът. — Наистина ли отивате там, момичета?

Задавена от гняв, Люси остави Джоана да отговори вместо нея.

— Отиваме в ранчо Дерек & Миранда.

Люси сръга приятелката си здраво с лакът в ребрата. Джоана простена, но тя не й обърна внимание, заета с непознатия, който не преставаше да я гледа настойчиво.

Мъжът се закова на място при споменаването на ранчото на дядо й. Люси усети как тревогата й се засилва. Ами ако той направеше връзка между нея и Дерек Браг и я отвлечеше, за да иска откуп?

Непознатият завъртя манивелата и двигателят на колата мигновено се оживи. Сетне се метна зад волана, оголи белите си равни зъби в усмивка и се обърна към Люси.

— За информация, Парадайз е нататък — каза той и посочи в обратна посока.

— Какво? — извика Люси, пламнала от смущение.

Как можа да направи подобна грешка! Когато се присегна към лоста на кормилото, ръката му се отърка в бедрото й.