Люси се опита да определи състоянието си, все още заорала лице в земята. Ясно усещаше как дланите му я проучват за счупено. Трудно бе да каже дали е добре, цялото тяло я болеше ужасно, но болките бяха започнали още преди два дена и тя не можеше да ги разграничи от сегашните наранявания. Той й помогна да седне.

— Проклет да съм, ако това не е най-голямата глупост, която съм виждал — изруга той и я стисна още по-здраво.

— Ти ме излъга! — извика тя. За неин ужас очите й плуваха в сълзи. Беше в много уязвимо положение, което нямаше нищо общо с физическите й страдания. Опита се да се овладее. Какво означаваше фактът, че той бе готов да я зареже безцеремонно малко след като я люби толкова бурно? Не би трябвало да очаква нищо от него, но се оказа наивна, толкова наивна, затова сега я болеше повече от всякога. Най-малкото можеше да бъде по-мил, вместо да се прави, че раздялата им не го интересува. Нищо не му струваше да я прегърне и целуне, да й каже, че е нещо специално, че ще му липсва, дори това да е лъжа. Той си оставаше копеле, а тя се оказа пълна глупачка да се привърже към него.

— Защо плачеш? — запита мрачно той. — Твърде често ти задавам този въпрос.

— Не плача — каза ядно тя. — Искам да ме оставиш тук. Вече знам, че обещанията не означават много за човек като теб.

Той се навъси и тя остана доволна, че е успяла да го раздразни.

— Не ме ли чу, госпожице Браг? Ако те бях оставил там, онези мъже щяха да те изнасилят. Което нямаше да ти хареса, повярвай ми. А сега ставай.

Люси му позволи да й помогне, защото той не й остави друг избор. Трепереше, цялата в контузии, а болката беше навсякъде. Конят тихо пръхтеше недалеч от тях, също ударен. Шоз изруга и го потупа по шията. Люси усети чувство на вина; бедното животно им помагаше храбро, а окуця заради нея.

— Какво ще правим сега! — запита тя.

— Ще вървим пеш — отговори кратко той.

Тя занемя. Краката я боляха и знаеше, че е неспособна да ходи.

— Не мога!

— Разбира се, че можеш — каза Шоз и освободи коня от пушката, завивката и торбите с провизии.

Жребецът щеше да се върне в Каситас или да бъде открит от някой фермер. Шоз гледаше Люси в очакване, протегнал подканящо ръка.

— Не мога! — сопна се тя.

— Не ми е приятно да ти го кажа — подхвана той, — но мъжете от Каситас са крадци и изобщо не се съмнявам, че в момента идват насам, за да ме открият. Хайде да тръгваме.

Всяка крачка беше истинско изтезание, но Люси загърби болката и закуцука редом до него. Той я издърпа за ръката нагоре по възвишението. Тя разбра, че никога не би могла да се справи без него. Когато се намериха върху пътеката, двамата ускориха ход. Това бяха най-дългите десет минути в живота й. Той я влачеше по тесния и извит път нагоре и все нагоре, докато тя се препъваше и залиташе след него. Въпреки че носеше пушката и торбите с провизии, той не я пусна да падне нито веднъж. Ръката му я обхвана като скоба през кръста. Единствено неговата издръжливост и решителност й даваха сили да продължава. Най-накрая Люси разбра, че ще се строполи на земята, освен ако Шоз не я вземеше на ръце.

— Добро момиче — похвали я той, изостави внезапно пътеката и я поведе между огромни каменни блокове.

Ивицата земя, по която се движеха, бе толкова тясна, че тя никога не би направила опит да мине оттам, ако не беше Шоз, който я тикаше пред себе си. Без Люси да разбира какво става, той непрестанно я изкачваше нагоре по склона, сред грамади от скали. Точно когато тя беше на предела на силите си и щеше да го помоли за почивка, той я набута в една тясна цепнатина в скалите. Здрачаваше се. Сивото на небето беше обрамчено от виолетови облаци, предвестник на спускащия се мрак. Люси все още можеше да вижда, преди нощта да ги обгърне напълно. Шоз беше целият вир вода и дишаше тежко, но очите му грееха с твърдия блясък на диаманти.

— Каквото и да става, не мърдай оттук — каза той.

Преди тя да успее да отговори, той стовари торбите в краката й и изчезна. Страхът я завладя моментално. Нямаше съмнение, че бягството им през планината бе спешно. Очевидно искаха да се изплъзнат от някого. Люси настръхна, когато си представи себе си и Шоз като пленници, предоставени на милостта на онези мрачни, страшни и диви мъже. Прогони видението, за да успокои опънатите си нерви. Ако не бягаха така стремглаво без никаква почивка, нямаше да повярва колко опасни са бандитите от Каситас. Страхът й бе непреодолим. Люси се облегна назад върху студения камък на една канара. Ужасно бе да не може да се довери на Шоз, но той си оставаше неин похитител и нищо повече. Не можеше да се залъгва, че го познава. Възможно бе да не бягаха от бандитите на Мексико, а от закона. Беше толкова смазана, че не можеше дори да мисли. Само едно бе ясно. Показа се пълна глупачка, когато се опита да го спечели. А сега трябваше да се крие и да бяга, без да знае от кого. Може би от собственото си семейство? Не можеше да стори нищо, освен да чака търпеливо.

22

Той очакваше, че ще го последват. Бе почти убеден в това. Позова се на безусловния си инстинкт, който отново не го подведе. Шоз се притаи в скалната издатина над тясната пътека, която се виеше нагоре към каменния ръб на платото. Придвижването беше много трудно денем, а през нощта почти невъзможно. Ставаше бавно, трудно и много опасно за конете.

Въпреки това бандитите се движеха бързо, уверено и в пълно мълчание. Единствено конете им издаваха шум. Бяха четирима, а това, че бяха поели по същия път, трудно можеше да са нарече съвпадение. Не му се искаше да хаби четири куршума, но нямаше избор. Шоз откри огън. Стрелбата беше мигновена и улучи двамата водачи, засегна леко третия ездач, а последният се отърва без драскотина. Единият от водачите падна от коня, преметна се през ръба на плоската издатина и политна към дъното на клисурата, където се криеше Люси. Ако не беше мъртъв, сигурно вече умираше. Бандитът до него също се строполи от коня, но чевръсто се отърколи и отвърна на огъня. Третият не остана по-назад и се включи активно в престрелката, прислонен зад едно дърво, а последният ездач побягна от полесражението.

Шоз имаше абсолютно предимство, точно според предвижданията. Не спря случайно на това място — използваше го не за първи път за устройване на засади, когато искаше да прецака някого, Познаваше околността по-добре от дланта на ръката си.

От своята позиция можеше да прикове бандитите с огън, без те да успеят да го разкрият. Прицели се много внимателно, преди да отговори на стрелбата, защото не искаше да хаби напразно муниции. Последният остатък светлинка също бе негово предимство. След няколко секунди по склона на планината се възцари пълна тишина. Шоз се спусна много предпазливо от скалите върху пътеката отдолу. Когато провери трите тела, установи, че бандитите бяха мъртви. Освободи труповете от патрондашите, взе оръжието им и се приближи към конете. Животните пасяха едно до друго отстрани на пътеката. Не бяха мръднали от мястото, защото бяха отлично обучени и стояха там, където им биха отпуснали юздите.

Шоз избра два, а третия прогони надолу по склона. След това ги поведе нагоре, близо до мястото, където беше скрил Люси. Когато я откри, тя се тресеше от страх, побеляла като платно.

Ужасът й предизвика в него необяснимо, но силно желание — да я вземе в обятията си, за да я утеши. Естествено, не се подчини на импулса.

— Всичко е наред — каза вместо това троснато той — Ще пренощуваме в една пещера, недалеч оттук.

Протегна ръка, за да й помогне да стане. Тя се присви цялата.

— Кой беше? Мъртъв ли е?

— Бандитите от Каситас — отговори й смутено той.

В следващия момент възвърна суровия си вид, а очите му се стесниха. Откритието го изненада неприятно.

— Мислила си, че те лъжа! Смятала си, че ни преследва някой друг, а не ония негодници?

— Наистина ли бяха мексиканците? — въздъхна тя, поставила длан близо до сърцето си.

Липсата на доверие у нея му причиняваше болка. Знаеше, че не трябва да очаква повече, но се бе надявал…

— Не бяха вашите!

Той се пресегна и я дръпна рязко. Тя се блъсна в него с вик на изненада. Тялото й бе топло и меко, затова той бързо отстъпи и я хвана за лакътя.

Люси легна с цялата си тежест върху него, докато си проправяха път към мястото, където ги чакаха конете. Той не си правеше илюзии относно чувствата й. Ако не беше в такова окаяно състояние, сигурно не би го и докоснала. Сега сигурно го осъждаше и като убиец. Защо ли му трябваше да я измъква от лапите на тия главорези?

Шоз не искаше да признае открито, но мисълта да я остави на произвола на бандитите го влуди и го изпълни с твърда решителност да не позволи това да се случи. Проява на глупашки героизъм, недооценен от нея.

— Коне! — възкликна тя с облекчение в гласа.

Когато обаче се запъти към едно от животните, той я възпря.

— Трябва да вървим пеш. Мястото не е далеч.

Тя изстена жаловито.

Докато водеха конете встрани от пътеката, той разбра по стенанията й, че едва се влачи, но прогони от себе си всяко съчувствие.

След пет минути се добраха до пещерата. Беше достатъчно голяма, за да приюти двама заедно с конете, а дърветата и големите скални маси отпред правеха входа й трудно забележим. Шоз отведе конете настрани и ги разседла. Без да гледа към Люси, знаеше, че се е свлякла върху твърдия каменен под, защото оттам се разнесоха глухи стонове.

Той запали свещта, която взе заедно с останалите припаси от Фернандо, и я закрепи върху пода. Светлината й хвърли дълги, неспокойни сенки върху грубите стени на пещерата. Отвън нощта бе тиха и спокойна и правеше тяхната вселена да изглежда непристъпна, отвлечена и почти нереална. След като нахрани и напои конете, Шоз се приближи към нея с одеяло и манерка в ръка. Тя бе толкова изморена, че дори не го погледна, докато той не я заговори.

— Нека видя лицето ти.