Бренда Джойс - Огньовете на рая

— Люси… — подхвана колебливо Джоана.

— Големи огнени кълба! — Люси изруга с любимото ново проклятие, усвоено от кавалера й Леон, но колата не помръдна. Тя слезе от машината, последвана от разточителната си фуста. Изгаряше от желание да захвърли плътно прилепналото елече с кадифени ревери, защото жегата и влагата бяха убийствени. Залови се за манивелата. — Ще я завъртя и когато прихване, натисни педала за газта съвсем леко — обърна се тя към Джоана и задъхана развъртя манивелата. Машината запали. — Нали ти казах, че е лесно — каза тя, присвила лице от болка, и се изкатери с мъка обратно в колата. Беше наблюдавала мнозина от приятелите си как шофират. Отстрани всичко изглеждаше като игра. Ала когато натисна газта, колата подскочи напред и се джасна в дървения страничен стълб на магазина.

— По дяволите!

— Люси!

Воплите им се сляха в едно. Зачервена като рак, Люси се измъкна със залитане от колата.

— Добре ли си? — запита тя, все още неспособна да повярва в лошия старт.

Джоана й кимна утвърдително, бяла като платно и трепереща. Търговецът и тримата мъже се втурнаха навън, като крещяха несвързано, защото момичетата бяха спукали голямата магазинна витрина. Люси не им обърна внимание, разтревожена от огледа на предната броня. Като по чудо имаше само няколко драскотини и една идеално кръгла вдлъбнатина с размери на диня.

— Защо не изви? — извика Джоана.

— Нямах време — обясни Люси и потърка една от драскотините, сякаш би могла да я заличи.

— Ще си купиш нова кола — утеши я Джоана.

Люси и хвърли кос поглед.

— Току-що похарчих всичките си джобни пари, а имам да давам и още. — Тя подаде на търговеца сто долара, дари го като премия със сияйна усмивка, след което потеглиха. Джоана си замълча, въпреки че Люси плати за нанесената щета повече от необходимото.

Караха с десет мили в час. Беше прекрасно въпреки горещината и влагата, защото ги съпровождаше лек, топъл бриз. Люси въздъхна с облекчение, след като най-накрая се намериха на пътя. За нищо на света не би си признала, но случката я потресе. Затова пък беше уверена, че остатъкът от пътуването ще мине гладко. Реши да се откаже от първоначалното си намерение да мине по главната улица. Движението в града често биваше натоварено заради многото коне, екипажи, каруци и автомобили. Понякога се размотаваха дори и говеда като отглас от отдавна отминало време. Люси бе опознала ограничените си възможности и щеше да се придържа към сравнително спокойните околни пътища, които водеха извън града. Час по-късно те бяха оставили и последните жилищни постройки след себе си. Слънцето прежуряше.

— Във влака беше по-хладно — кротко се обади Джоана.

Люси не отговори, защото приятелката й беше права. Колата подскачаше по спечените коловози и дупки на пътя, а наоколо не се забелязваше друга жива душа. Седалищните части на Люси се бяха протрили, а гърбът й бе изтръпнал и болеше. Защо пътят беше толкова безлюден? Хълмовете наоколо бяха сухи и пожълтели от лятното слънце. Над тях кръжаха лешояди. Люси не искаше да знае какво ги беше привлякло. Цялата работа нямаше нищо общо с пикник, но си беше приключение, помисли си тя.

— Чудя се дали тези пътища са винаги така пусти — отбеляза с усилие Джоана.

— Естествено, че са — бодро каза Люси, опитвайки се да прикрие собственото си притеснение. — В колко часа напуснахме Сан Антонио?

— В два — отвърна Джоана и механично погледна осемнайсет-каратовия си джобен часовник — Сега е близо четири и половина. — Сякаш не бяха карали само два часа и половина, а цяло денонощие. У Люси започнаха да се прокрадват съмнения, които тя отказа да приеме.

— Виждаш ли как препуска времето. Ще бъдем в Парадайз, преди да се усетиш.

Люси забеляза един пътник. Внезапно у нея се надигна тревога. Пешеходец толкова далеч от града? Бяха се оказали на път, който не водеше никъде. Човекът носеше седло, но тази подробност не я успокои. По това време цели армии от скитници се разкарваха по пътищата заради Депресията. Само преди година тези свирепи безработни без постоянно местожителство бяха стигнали чак до Вашингтон. Моментът изискваше благоразумие и решителност. За да осигури на непознатия достатъчно широка ивица от пътя, Люси свърна внимателно в другия му край и се приземи право в една дълбока дупка. Джоана наддаде глух стон, когато машината се разтресе. Люси хвърли един поглед към мъжа. Той носеше избелели дънки, ботуши и риза, която се ветрееше свободно около гърдите му. Погледна ги през рамо и спря, за да изчака приближаването им. Люси си каза, че внезапният и страх е смешен, но въпреки това й се прииска да ускори.

— Люси — прошепна Джоана, без да изпуска непознатия от очи, — човекът иска да го вземем. — Люси прималя, когато мъжът я прикани да спре с вдигнатия си палец. — Недей да спираш, изглежда опасен — напомни й Джоана.

Люси изшътка, докато се изнизваха покрай странника, защото не искаше той да ги чуе. Мислено се съгласи с Джоана и го заклейми като скитник или крадец.

— Не бъди глупава, навярно е каубой в някое ранчо — каза Люси, защото усети истинския, непресторен ужас на приятелката си.

Скоро стегнатите в тесния панталон мускулести крака и разкошен бронзов торс на непознатия останаха далеч назад. Люси въздъхна дълбоко. Наслаждаваше се на един див заек, който се шмугна пъргаво в сянката на някакъв храст. Погледът й се върна на пътя точно когато автомобилът се натресе здраво в една огромна дупка и отпрати двете момичета върху контролното табло. Едно необичайно изтракване им подсказа, че този път повредата е сериозна. Люси почувства как нещо се влачи по земята. Спря колата и се отпусна тежко на волана.

Бяха карали цяла вечност, надлъж и нашир нямаше нито една постройка, а и тя се оказа пълна глупачка с целия този план. Думите на майка й натрапливо се загнездиха в съзнанието й. „Просто спри и помисли, преди да действаш, Люси“.

Тя пое дълбоко въздух, усмихна се насила заради Джоана и слезе от машината. Погледна автомобила и забеляза, че дясната предница е клюмнала. Нещо с положителност не беше наред, но дори и да откриеше повредата, как би могла да я отстрани? Заобиколи автомобила. От другата страна всичко изглеждаше наред, ако не се брояха драскотините. Разгледа отново хлътналото шаси.

— Нещо се е счупило — каза тя, като се опитваше да не прозвучи обезверена.

— Какво смяташ да правиш?

— Нямам представа.

Люси се взря в автомобила, докато обмисляше. Първото нещо, което й хрумна, бе да тръгнат пеш. Две млади жени без придружител и закрила, пременени по нюйоркска мода. Изключено! Дори ако успееха да преодолеят всички препятствия по пътя и пристигнеха благополучно във фермата, баща й щеше да я убие. Да пътуваш с влак или автомобил беше едно, а пеш — съвсем друго нещо. Ами багажът? Как щяха да оставят всички дрехи за ваканцията? Докато дядо Дерек изпратеше някой да им прибере нещата, те щяха отдавна да са изчезнали.

— Мръсна работа — каза ядно Люси.

Налагаше се да поправи колата сама. Твърдо решена, Люси започна да сваля иглите, придържащи шапката й. Ужаси се при вида на умрелите буболечки, които се бяха заплели в изкуствените цветя, а страните й поруменяха, щом си помисли за впечатлението, което трябва да е направила на каубоя. Захвърли шапката настрани без съжаление.

Главата й грейна като злато на слънцето. Кокът й се бе разхлабил и кичурите се спускаха по лицето й. Лице, което пленяваше и хипнотизираше мъжете навсякъде. Красиво беше слабо определение. То имаше овална форма и високи скули и можеше да мине за класическо. Очите й бяха големи и сапфирено сини, миглите — дълги и извити, а веждите се открояваха поразително на фона на кожа с цвят на слонова кост. Тенът й бе безупречен, а носът — малък и прав, с изключение на леката извивка при върха. Устата беше сочна и разкошна, с коралови устни, които не даваха мира на мъжете.

Люси застана на колене и погледна под автомобила. Беше вече тъмно и не се виждаше нищо. Тя запълзя на ръце, като се напрягаше да различи нещо в мрака. Джоана се закиска. Люси ядосано вирна глава и се удари в шасито.

— Изглеждаш толкова смешно със задник, опрян о небето. Ако Леон можеше да те види в този момент!

Люси седна в прахоляка побесняла, а главата й пулсираше от удара. Изведнъж погледът й се съсредоточи. Непознатият от преди малко идваше право срещу тях.

Дъхът й секна. Тя не го чу да се приближава, а в момента той беше толкова близо, че тя можа да види за първи път лицето му. То беше грубо изсечено, решително, мъжкарско. Кожата му бе бронзова, а очите — толкова светли, сякаш бяха от сребро. Контрастът беше зашеметяващ. Тя остана запленена за един безкраен миг. Беше неспособна да помръдне. Джоана също се вкамени, но мъжът дори не я удостои с поглед. Вниманието му се съсредоточи изцяло върху Люси. Втренченият му взор се насочи към устните й и се спря там. После продължи да се спуска лениво надолу. Сърцето й заби лудо. Никой друг мъж не я беше гледал така. Той оцени заоблеността на гърдите, които бяха успели да разтворят елечето на пътническия костюм, стигна набързо до скъпите обувки е перлени копчета и пое обратно нагоре. Мъжът намести седлото на рамо и продължи пътя си. Изоставяше ги. Люси замига невярващо.

— Навярно би могъл да помогне — зашепна припряно Джоана.

Люси се загледа в полюшващата се по мъжки походка.

— Или да ни убие. Дори нещо по-лошо.

Даже и да я бе дочул, мъжът не наруши ритъма на крачката си. Люси претегли набързо всички възможности. Че беше скитник, в това нямаше съмнение. Но не им бе сторил нищо. Тя чевръсто се затича подире му.

— Почакайте! Господине, почакайте!