Бренда Джойс - Огньовете на рая

— Ставай! — Последва съвсем слаба реакция, пърхане на мигли, едва доловимо стенание. Той я побутна отново. — Трябва да тръгваме, Люси. — Тя премига току в лицето му. Наложи му се да се възхити още веднъж на тялото й. Изчака я да се събуди. Сините й очи се отвориха напълно и тя се повдигна с ясното съзнание какво става около нея. Погледна много, много внимателно. После се изправи вдървено, направи безуспешен опит да сподави една въздишка и изтръска полите си.

— Трябва да се освежа.

Той разбра какво имаше предвид.

— Върви зад този храсталак и бъди много внимателна — нареди той. Тя му кимна и се отдалечи. Шоз се захвана да замита следите от лагера им със сбрани подобно на метла шубраци. Тя отново го изненада. Здравият сън се бе отразил много добре върху състоянието на нервите й. Той го оцени, защото точно в него момент последното нещо, от което се нуждаеше, бе някоя истерична жена. По всичко изглеждаше, че са постигнали едно макар и крехко примирие. Нощта беше настъпила. Люси седна на земята, обви коленете си с ръце, провери дали късите й поли покриват добре краката и го загледа. Той бе наклал малък огън, върху който готвеше месо и боб с неустоим аромат. Денят бе даже още по-дълъг и изморителен от предишния. Тя не можеше да се помръдне. Шоз също бе изтощен. Всеки негов жест и изпъкналите черти на лицето му издаваха огромна умора. Но беше по-добре отколкото предишната нощ и тя ясно го забелязваше. Издръжливостта му беше изумителна. Тя не би могла да направи повече и крачка. Цялото й тяло се бунтуваше, мускулите й бяха изтерзани и умираше от глад. Можеше да се отдаде на почивка и сън само след като се нахранеше. Подозираше, че ставането на следната сутрин щеше да бъде още по-трудно отколкото досега. Той вдигна тигана и й го поднесе. Погледите им се срещнаха. Люси му се усмихна в очакване; той й отговори също с усмивка.

— Съжалявам, че нямаме порцеланови съдове, принцесо — каза той и се настани до нея.

— Следващия път — опита се да бъде духовита Люси. Забележката й го накара да я изгледа продължително. Тя побърза да отмести поглед, почувствала безпричинна нервност. Враждебността му бе по-лесно поносима, отколкото такъв директен и изпитателен поглед. Той й подаде вилицата, която намериха в торбата с консерви, запазвайки лъжицата за себе си, след което започнаха да се хранят с вълчи апетит направо от съда. Когато привършиха, Шоз отиде с тигана до потока и го напълни с вода. Люси беше жегната от чувство за вина. Не знаеше да готви, а той вършеше всичко. Тя не си мръдна и пръста. Проследи с внимание как той сложи върху огъня пълния с вода съд и го остави да ври. След няколко минути го махна и обля с него целия огън. После избута с върха на ботуша овъглените остатъци и ги зарови с крак в земята. Най-накрая мушна тигана обратно в торбата на седлото. Люси се закле да запомни всяко негово действие. Шоз се върна и седна отново. Внезапно тя усети възцарилата се близост помежду им и скритите възможности. Бяха сами в нощта, пробудени за нещо неочаквано насред безкрая на пустинята. За разлика от предишната нощ, когато Шоз бе толкова изморен, че заспа моментално. Сърцето й биеше лудо. Вместо спомени за отвличането, в съзнанието й се занизаха бързо оживели образи и събития от седмицата, която той прекара на ранчото. Шоз бели грах и осъзнава колко е смешен, Шоз смъква пердета, застанал прав върху стол, Шоз в неизменните изпънати по него „Левис“. Тя си припомни как не можеше да спи от задухата и влагата нощ подир нощ, как се мяташе на всички страни, докато нощницата не можеше да се отдели от тялото й, подгизнала в пот. Тогава се бе приближила до прозореца за глътка въздух и го видя на поляната с отправени към стаята й очи.

— Шериф Сандърс напредна ли в разследването си?

— Какво? — Гласът му разпръсна мислите й. Той повтори въпроса си. — Намериха жребеца в Абилийн — подхвана Люси, но той я прекъсна.

— Знам за проклетия кон. Стреляха по човек — имам предвид себе си — но целия шибан град се вдигна на оръжие заради коня на дядо ти.

Люси го погледна със съзнанието колко ужасно прав беше.

— Не знам нищо повече.

— Видя ли някого в нощта, когато дойде да ме срещнеш?

Люси не си даде труд да го поправи, защото бе тръгнала да го търси, а не да се среща с него.

— Никого. Но някой може да е видял онова, което видях аз, и да е помислил, че си един от крадците. Хората в Парадайз не обичат много конекрадците.

— Опитай пак. — Тонът му бе присмехулен. — Ако някой добър самарянин ме е стрелял, считайки ме за крадец, защо той или тя не излезе на светло и не си призна постъпката?

Люси го погледна отново. Беше се опънал удобно на земята, подпрял глава с ръцете си върху седлото. Ризата му беше разкопчана отпред, а тъмната му кожа блестеше чак до безсрамно изложения на показ пъп. Прииска й се да закопчее дрехата.

— Предполагам, че някой се е изплашил да се покаже.

— Дяволски си права. — Гласът му бе толкова рязък, че я стресна. — Знаеш кой го е сторил, нали?

— Имам подозрения.

— Кажи тогава!

Устата му се изкривиха в кисела усмивка.

— Майката на гаджето ти.

— Мериан Клакстън! — Той се отпусна върху седлото. — Ти си луд! — извика тя и се взря в изваяния му профил. — Защо й е да те стреля?

— Защото бяхме дружки в Ню Йорк — ухили се той. — Нека само да споменем, че работата завърши зле, след което и двамата носим омразата в себе си.

— Дружки в Ню Йорк! — Люси беше слисана. Отне й дълго време да осмисли информацията. — Искаш да кажеш… любовници?

— Защо си толкова смаяна. Не знаеш ли, скъпа, че Мериан има апетит към нещо, което съпругът й не може да й осигури?

Люси се затресе цялата. Шоз и Мериан… Мисълта я разстрои. Мериан беше красива, но по-възрастна от него. И всичко това в Ню Йорк?

— Кога си бил в Ню Йорк?

— Преди седем години.

След като Шоз не предложи допълнителна информация, тя не поиска да узнае нищо повече. Вече си имаше достатъчно грижи около онова, което току-що научи. Поне връзката им беше приключила преди много години. Но ако Мериан е стреляла по него, значи страстите не бяха излетели. Дали все още я обичаше?

— Сигурно грешиш.

— Сигурно — каза той, без дори да я погледне.

— Не мисля, че е способна да застреля някого. Много жени носят малокалибрени пистолети, дори аз самата. Мъжете също ги използват.

— Къде е твоят пистолет? — Той запали поредната цигара.

— Не мислиш, че аз… — Тя спря по средата на изречението, твърде изумена, за да продължи.

— Знам, че не ти си ме застреляла, принцесо, дори да си искала — ухили се той, — защото не можах да го открия никъде.

Прииска й се да го перне. Припомни й как ръцете му бяха пребродили цялото й тяло, даже под полите.

— Предполагам, че пистолетът ми е там, където съм го оставила, в чекмеджето на бюрото ми. — Тонът й беше хладен.

— Недей да се цупиш. Ти имаше пистолет. Какво искаш да кажеш, в чекмеджето? Видя ли го него ден?

Люси се замисли.

— Сложих го настрани, когато пристигнахме, и оттогава не съм го пипала.

Думите й бяха посрещнати с мълчание. Времето си течеше, една мрачна сянка прекоси луната, но Люси не преставаше да мисли за Мериан и Шоз. Връзката им била завършила зле. Дали я мразеше? Беше трудно за вярване, че Мериан Клакстън ще вземе точно Шоз за любовник. Тази толкова елегантна съпруга на сенатор.

— Защо не отпраши предишната нощ, принцесо?

— Какво?

— Чу ме много добре.

Люси се поколеба, преди да намери подходящия отговор.

— Мислех си, че умираш — промълви най-сетне тя.

— И какво от това? — каза той, без да я погледне.

Тя отправи поглед към звездите.

— Не ми се стори редно — каза неубедително — да зарежа един умиращ.

Той се извърна на една страна.

— Ела тук, — прикани я дрезгав глас. Тя бавно вдигна очи към него. Той не се усмихваше. Изразът му беше непреклонен. Нощта изведнъж притихна. — Ела тук — повтори той и я притегли в прегръдките си.

— Какво правиш? — задърпа се Люси, при все че пулсът й препусна диво, нервите й затрептяха, а краката й настръхнаха. — Студено е. — Беше вече по гръб, когато той я приласка, застанал над нея. Един от краката му я покри. Връхлетя я невероятно желание. — Моля те, недей!

— Снощи нямаше нищо против да спиш до мен — опари я с дъха си той. По тялото й полазиха сладостни тръпки.

— Снощи ли?

— Да — измърка той дрезгаво и я целуна по врата. — Помниш за снощи, нали?

Докато тялото й се предаваше на удивителни усещания, победено от надигащата се жажда и безсрамно желание, разсъдъкът й трескаво се мъчеше да си спомни за предишната вечер. Какво се случи тогава? Да не би да го проспа? Устните му се заразхождаха по нежната кожа на врата й. Останала бездиханна, единствената й свързана мисъл бе, че става нещо нередно, напълно нередно, и тя не трябва да го позволява. Ръцете му завладяха гърдите й с лениви, но настоятелни кръгови движения. Люси затвори очи и се отпусна назад, готова да го приеме. Миг по-късно усети, че ръцете и устните му застиват. Чуваше единствено собственото си пресекливо дишане и ударите на сърцето си. Боеше се да мръдне. Нима е възможно? Много предпазливо обърна глава, за да го погледне.

— Шоз?

Не последва никакъв ответ. Невярваща, тя видя, че той е дълбоко заспал. Люси отметна глава назад и изпусна продължителна и колеблива въздишка на облекчение, примесена с недоволство.