През това време Люси отстъпваше бавно заднишком, докато гърбът й не опря железните пръчки на ареста.

Шоз затъкна пистолета в колана на джинсите си, сграбчи чаршафа от леглото, издърпа го с рязко движение, след което чевръсто наряза ленения плат на ивици. Люси си помисли, че възнамерява да я завърже заедно с Фред, който се бе вцепенил от страх. Беше твърде близо до Шоз, за да предприеме нещо, но все пак…

Тя реши да действа решително, и то начаса. С какво би могла да го атакува? Огледа се трескаво наоколо, разучавайки пръснатите във всички посоки парчета пилешко месо, чинии, кифли и салфетки. Изведнъж зърна в ъгъла на килията само на няколко стъпки каната за лимонада от оловен кристал. Спусна се светкавично натам.

Шоз вече бе завързал китките на Фред зад гърба му и увиваше парче ленен плат около глезените му. Люси замахна към главата му с всичка сила. Инстинктът го накара да се наведе миг преди тежкият съд да се стовари отгоре му. Ръката му я хвана за китката и я принуди да пусне каната, която се разби с трясък на пода. Люси закрещя от болка и отчаяние, когато той я накара да падне на колене. Заповяда й да остане на място и се върна към Фред.

Водена от чувство за самосъхранение, тя скочи и побягна, сподирена от проклятията му. Пробяга по коридора и блъсна вратата на шерифския офис, когато похитителят й нареди да спре. Беше преполовила канцеларията, когато чу стъпките му да я следват по петите.

Люси се вкопчи във външната врата и, обладана от истерия, я разтвори широко. Той я хвана изотзад и я завлече обратно навътре. Едната му ръка затръшна вратата, а другата запуши устата й. Тя го ухапа с всичка сила. Той изрева от болка, но се съвзе и затъкна парче плат между зъбите й.

Люси не отстъпваше без борба. Шоз я повлече със себе си през канцеларията, като пътьом подбра пушката на Фред, подпряна на бюрото му. Не се бе възстановил напълно от раната в гърба, така че борбата му с пленницата беше много напрегната. Тя се съпротивляваше с всички средства. И двамата дишаха тежко, а потта му се стичаше направо върху бузата й. Когато стигнаха вратата, водеща към килиите, той се спря, придърпа я още по-близо към себе си и изкрещя право в ухото й:

— Ако не дойдеш доброволно, ще те убия.

Тя се подчини. Той я избута пред себе си и тя побягна. Не се съмняваше нито за момент, че той ще изпълни заканата си, защото усещаше, че търпението му е на изчерпване. Влетяха едновременно в ареста. Фред бе надлежно овързан и заключен със запушени уста в килията на Шоз.

Люси очакваше да сподели съдбата на заместник-шерифа. Остана като зашеметена, когато доскорошният арестант я помъкна през задната врата към сенките на външната алея.

Разсъдъкът й се раздираше от диви, невъзможни мисли. Защо не я заряза като Фред? Къде я отвеждаше? Тя се запрепъва по алеята, все по-далеко и по-далеко от непрекъснатия поток автомобили, каруци и пешеходци по Авеню Браг. Той я държеше изправена. Истеричен ужас я връхлетя, когато разбра, че Шоз възнамерява да я използва като заложник, за да се измъкне от града. Нямаше друго обяснение на действията му. Заложница… заложница… Думата отекваше ясно при всеки удар на сърцето й.

Но той щеше да я пусне веднага щом се изплъзнеше от преследвачите си. Тя погледна обратно към Авеню Браг, изпълнено със забързани по свои дела хора, всичките безучастни към драмата, която се разиграваше в сенчестата алея. Ако само някой от тях можеше да ги забележи!

Изминаха бегом цялото разстояние до следващата улица. Спряха да си поемат дъх зад няколко кофи за боклук, докато изчакваха да ги подмине една товарна кола. На отсрещния тротоар имаше ковачница, железарски магазин, шивач и един германец мебелист. Пред ковачницата риеше с копита напълно оседлан завързан кон.

— Излезе ми късметът — промърмори Шоз.

Люси му хвърли изпитателен поглед, за да види дали е сериозен, или се шегува, но не успя да разбере. В следващия миг съмнението й се разсеяха. Щеше да задигне самотния кон и да замине без нея. Тя само би обременила опита му за бягство.

Сърцето й запърха радостно и ако устата й не беше запушена, щеше да закрещи от радост.

Каруцата ги подмина с тропот. Лицето му се изкриви в някакво подобие на усмивка, сурова, но тържествуваща и той се впусна към отсрещната страна на улицата, без да забрави да повлече Люси след себе си. Преди тя да се усети, той я метна върху червеникавокафявия жребец и се настани зад нея. Животното се понесе в галоп надолу по друга алея, водеща извън града.

Не спряха, преди да са прекосили няколко хълма и падини. Разстоянието, което ги отделяше от Парадайз, беше десетина мили. Люси се опита да възроптае, което не й се удаде, защото тампонът, който й пречеше да говори, веднага беше затъкнат наново в устата й още по-здраво. Той съвсем забрави за нея. Ако не се движеха толкова бързо и хватката му бе по-хлабава, без съмнение би скочила. Мислите й се прескачаха в полуда. Защо я взе със себе си? Защо я отвлече? Защо? Нещо не се връзваше. Нормално беше да я остави в града. Сам би се придвижил по-бързо и би стигнал по-далеч. Нямаше повече нужда от нея. Изпълнените му със сарказъм думи още плющяха в ушите й.

Отмъщение. Нямаше друго логично обяснение. А може би действията му се диктуваха от страстта. Беше ужасно, гадно, отвратително да бъде подвластна на този избягал престъпник, конекрадец, съучастник в убийство или направо убиец. Люси трепереше като лист.

Час по-късно Шоз набута запенения дорест кон в коритото на един поток. Пътуваха на запад. Той скочи от коня, след което свали Люси, която почти припадна в ръцете му. Избута я от себе си със суров и нетърпящ възражение израз на лицето. Тя се стегна, за да не се строполи на земята, и го погледна. Очите им останаха вперени. Бледността му си личеше още по-ясно под бронзовия тен на кожата, а ризата му от мек син плат беше напълно мокра и слепнала към тялото. Люси беше застанала до него до колене във водата, обезсърчена и неспособна да помръдне. Погледът му бе неумолим, но нямаше налудничавото изражение на убиец, тръгнал да отмъщава.

Той не се опита да я доближи. Тя се поуспокои и се отърси от сковаността си. Присегна се предпазливо, с треперещи ръце към затъкнатия в устата й плат. За първи път, откакто я бе вързал, й се удаваше възможност да се освободи от досадния парцал. Очите й не го изпускаха, докато се мъчеше да развърже възела на превръзката. Сърцето й спря да бие, когато Шоз я сграбчи за ръцете, но той само я извърна към себе си и ловко измъкна тампона от устата й.

Тя пое дълбоко въздух. Усещаше близостта му зад себе си и допира на неговите корави бедра до заоблените си хълбоци. Когато той отстъпи назад, тя загреба от студената вода в шепа и я изля в устата си. Никога през живота си не се бе чувствала толкова жадна.

След като утоли жажда, плисна вода на лицето си и потърси кърпичка да се изтрие, но тогава си спомни, че Шоз използва нейната, за да запуши устата на Фред. Пленницата бавно започна да се съвзема. Заслуша се, но можа да чуе само лекото пръхтене на коня. Извърна се към похитителя си.

Шоз поеше коня и галеше с ръка потната му шия. Когато вдигна глава, за да срещне напрегнатия й поглед, тя отмести бързо очи. Краищата на фустата й бяха натежали от вода и Люси съжали заради внушителния им брой. Без да гледа към него, знаеше, че той пълни с вода тяхната манерка. Отдихът спомогна много да успокои разбитите й нерви. Бе настъпил моментът да го запита, без значение колко много се боеше да чуе неговия отговор.

— Готова ли си?

Тя запристъпва тромаво към него, влачейки след себе си подгизналите си поли. Тонът му беше отпаднал, а той самият се бе облегнал върху коня, сякаш нямаше сили да стои изправен без чужда помощ.

Тя го погледна от упор. Бяха стреляли в него преди десет дена. Колко време още щеше да устои на такова темпо? Нима искаше да се погуби? Ако беше чак толкова слаб…

— Недей да мислиш — каза той, — или да си кроиш планове.

— Къде ме водиш?

Той се отблъсна от коня. Хвана ръката й и юздите на коня и ги поведе надолу по течението.

— Съветвам те да хвърлиш тази пола, принцесо. А сега да вървим.

Вместо да й отговори, той я подканяше да продължава да гази по-плитката вода близо до брега. Въпреки това тя й стигаше до средата на прасците и правеше невъзможни полата и безбройните фусти, които непрекъснато се увиваха около глезените й. Тя залитна напред, след което застина на място.

— Моля те, Шоз! Имам право да знам!

Той се спря и се подпря върху коня.

— Защо ме взе със себе си? — изкрещя тя. — Какъв е смисълът?

— Да пукна, ако знам — измърмори той.

Беше сигурен, че отвличането й ще се окаже голяма грешка.

— Е?

— Нека да предположим, че си моят пропуск за измъкването ми оттук.

— Вече си свободен! Остави ме тук! Само ще те забавя. Моля ти се! Вече не съм ти необходима.

През последния час въпросът за похищаването на Люси Браг го занимаваше непрекъснато. Беше убеден, че трябваше да я зареже още в Парадайз, защото тя неминуемо щеше да го забави. Беше действал интуитивно, подтикван от инстинкта, първичния и древен като света инстинкт на самеца.

Когато видя бялото като платно лице и печалните сини очи, той си каза, че трябва да е пълен глупак, ако позволи на чувството за жалост да го завладее. Трябваше да го е грижа за един-единствен човек — за него самия. Беше се оказал едно магаре. Фактът че тя е апетитно парче, не оправдаваше отвличането й, нито беше начин да си го върне. Залогът беше изключително висок. На карта бяха поставени свободата и животът му. Трябваше да я остави още тук. Сигурно щеше да се изплъзне на хайката, която навярно са формираше през същото това време. Ако не беше толкова отслабен от огнестрелната рана, Шоз беше убеден, че спокойно ще премине границата. Но слабостта му пораждаше съмнения.

— Пусни ме да си вървя, Шоз! — увещаваше го тя. — Не е късно да ме освободиш!

— Ще те взема с мен до границата — реши внезапно той.