Люси размаха камшика, при което петнистата кобила навлезе с напет тръс в града. Беше горещо и влажно и пътничката беше вир вода под костюма. Спря колата точно пред затвора. Нямаше смисъл да крие посещението си от никого. Дежурният заместник-шериф щеше да разбере, шерифът щеше да разбере, рано или късно целият град щеше да узнае, включително и нейните. Нямаше значение. Щеше да се оправя, когато възникнеше проблем.

Тя влезе в офиса на шерифа. От тавана се спускаше огромен вентилатор, който се мъчеше да раздвижи наситения и влажен въздух, но трудно успяваше да облекчи страданието на околните. Заместник-шерифът беше висок, млад мъж с увиснали мустаци, който незабавно скочи прав при появяването й.

— Госпожице Браг!

— Здравей, Фред, как си в този прекрасен ден? — запита игриво тя.

Фред слисано погледна кошничката в ръката й, мислейки без съмнение, че е за него.

— Защо, прекрасно, госпожице Браг, а вие?

— Много добре, благодаря. Реших, че затворникът се нуждае от истински обяд — продължи тя, без да обръща внимание на почудата му. — Как е той?

— Кротува — съвзе се Фред. — Стои в леглото и мълчи. Не можете да влезете при него, госпожице Браг.

— Защо пък не?

— Защото — Фред поруменя още повече, — е опасен престъпник, ето затова.

— Пфу! Откраднал кон, и какво?! Забрави ли, че този „опасен престъпник“ съпроводи мен и Джоана чак до Парадайз, когато автомобилът ни се повреди? Прекарахме половин ден заедно с него, а нито косъм не падна от главите ни.

— Да, наистина, но все пак…

— Фред, трябва ли да моля шерифа за разрешение, за да донеса на затворника обяд и да му кажа блага дума! Да не би да сме варвари? Да се отнасяме към някой, който все още не е обявен за виновен от съда като към прокажен, че и по-зле? Сякаш е бясно куче, лишено от човешка топлота и компания! Освен това — усмихна се мило Люси, — дядо каза, че няма нищо нередно.

Рече си, че това е само невинна лъжа, при това ефикасна. Фред отстъпи, зачервен като рак. Люси не беше предполагала, че се е метнала до такава степен на майка си. Помисли си, че посещението на всички ония събрания за правата на жените и негрите като малка са оказали своето влияние. Фред си проправи път към вратата на затвора в задната част на сградата.

Арестът се състоеше от коридор с две килии от всяка страна. Шоз беше единственият задържан. Лежеше по корем, положил глава върху ръцете си. Не се помръдна при затръшването на тежката врата, но когато Люси последва Фред и токчетата й зачаткаха шумно по циментовия под на късия коридор, обърна глава, за да ги погледне. Очите му първо се разшириха, преди да се превърнат в два тесни процепа.

— Имаш посетител — съобщи Фред. След кратка пауза продължи: — Сигурна ли сте, че искате да влезете? Можете просто да му оставите обяда отвън.

— Ще вляза — заяви решително Люси. — Дядо каза…

— Окей — въздъхна Фред. — В кошницата има ли нож?

Люси наблюдаваше Шоз, който не я изпускаше от очи. Той се изправи бавно и провеси краката си към пода. По лицето му беше изписано толкова презрение, че тя беше почти готова да промени намерението си и да хукне презглава навън от затвора.

— Нож ли? — объркана, тя прехвърли с усилие вниманието си отново върху заместник-шерифа. — Разбира се, че има.

Когато Фред го изиска, Люси му подаде един сребърен трапезен нож от „Тифани“. Фред отключи килията и я пусна вътре.

— Дръж се прилично! — предупреди той най-накрая Шоз.

Посрещна я абсолютно мълчание.

Люси влезе вътре, без да престава да хапе устната си. Нервността я обзе внезапно. Можеше ясно да усети присъствието на Фред точно зад себе си.

— Донесох ви малко домашна храна.

— Колко мило.

Тя започна да рови в кошницата.

— Печено пиле, препечени кифли с масло и…

— Не съм гладен.

Когато тя вдигна глава и погледите им се срещнаха, той се опита да я изпепели с очи.

— Шоз!

— Гузна съвест, нали?

— Трябваше да кажа истината.

— Истината? Ти не каза истината, ти изказа едно непроверено предположение.

Люси остана стъписана. Нима щеше да продължи да се прави на невинен? Ами ако наистина нямаше вина? Не беше възможно, тя беше там и знаеше какво точно се случи.

— Не съм дошла тук да спорим.

— За какво тогава? Да злорадстваш? Малката принцеса е доволна от своя реванш.

— Не.

— Върви си у дома при могъщия ти дядо. — Десниците му се свиха в юмрук. — Просто си върви.

— Не търся отмъщение — извика тя.

— Ако не си искала да ми го върнеш, защо тогава ме обвини набързо, без да се замислиш? Защо, по дяволите, не ме попита как стоят нещата?

— Вярвам на очите си! Ти чакаше пред конюшнята, а оседланият кон е бил за теб. Нима не разбираш, че трябваше да кажа, каквото знам?

— Какво си мислиш, че знаеш? — Той я изгледа втренчено.

— За какво говориш?

Лицето му придоби строго изражение.

— Не ми обръщай внимание.

Тя успя да възвърне равновесието си с огромно усилие.

— Донесла съм ти обяд.

Той се изсмя.

— Знам, че вероятно тук не си се хранил сносно — каза тя, приседна в единия край на нара и постави кошницата с храна в скута си. Сърцето й туптеше тежко и ускорено. Може би направи грешка, като дойде тук. Беше объркана повече от всякога. Обзе я чувство на вина. Въпреки приличното разстояние, което беше оставила помежду им, излъчваната от тялото на Шоз топлина я облъхна властно. Гневът му също беше осезаем.

— Шериф, нешериф — просъска тихо той, — ще ти извия гръцмуля, ако не се изметеш оттук.

Люси замръзна на място. Вярваше му. Той я мразеше, защото гледаше на нещата от своя ъгъл. Едва се сдържаше да не я нападне, независимо от състоянието си. Страхът я задуши и не й позволи да говори. Той я ненавиждаше, искаше да й причини зло и щеше да го стори, ако тя продължаваше да си играе с търпението му. Люси се размърда, готова да си ходи.

Движението й накара нещо лъскаво вътре в кошницата да проблесне. Спомни си твърде късно, че беше взела и крив нож за рязане на пиле и се присегна пъргаво да затвори капака на кошницата.

Той обаче също забеляза ножа и се оказа по-бърз. Преди тя да разбере, вече го държеше в ръката си. Погледна го, след което премести погледа си върху нея и го задържа там за миг, един безкраен миг, през който тя разгада намеренията му.

Люси се изправи с писък.

Той също се изправи рязко на крака, разсипвайки съдържанието на кошницата навсякъде по пода на килията. Ръката му се стегна около диафрагмата й толкова плътно и здраво, че я принуди да изпусне всичкия въздух от дробовете си със сподавен стон. Острието на ножа беше върху гърлото й.

— Не мърдай — изръмжа той, — или ще прережа красивото ти вратле.

17

— Не мърдай — повтори Шоз.

Люси се вкамени. Цялото й тяло беше плътно прилепнало в неговото. Хватката му беше стоманена, ръката му убиваше на гърдите й, а дъхът му пареше в ухото й. Тя усещаше ясно острието на ножа и я беше страх.

— Мили боже — изпъшка Фред с пистолет в ръка. — Пусни я!

— Съмнявам се да си дотолкова добър, че да ме улучиш, без да засегнеш госпожица Браг — ухили се Шоз.

Люси наддаде сподавен писък, който още повече паникьоса Фред. Шоз я сръга безцеремонно, за да й напомни, че трябва да кротува.

— Искам да те предупредя — обърна се той хладнокръвно към заместник-шерифа, — че съм истински апах. В момента, в който стреляш, острието ще пререже вратните й вени.

Люси изохка. Натискът на ръката му се засили и пресече в зародиш стенанието и немощния опит за съпротива.

— Божке! — повтори отново Фред, докато избърсваше избилата по челото му пот.

Люси също започна да увещава заместник-шерифа.

— Не го прави, Фред, моля те, недей!

Колебанието на Фред започна да личи.

— Пусни пистолета — нареди Шоз и се придвижи напред, без да изпуска Люси — негов надежден щит. Изтика я през вратата на ареста, принуждавайки Фред да отстъпи назад, докато гърбът му не опря пръчките на отсрещната килия. Заместникът все още не изпускаше пистолета от ръката си.

— Пусни оръжието и го изритай към мен!

— Мамка му! — изруга Фред.

Люси почувства осезателно натиска на острието върху гърлото си, последва пареща болка и тя изохка. Ножът я беше порязал и тя усети лепкавата влага на собствената си кръв.

— Прави, каквото ти казва, Фред — помоли се тя.

— Мамка му — озъби се за последно Фред и пусна оръжието.

Внезапно Шоз запрати с мощен тласък заложницата си на земята и се хвърли напред към пистолета. Беше толкова бърз, че само миг по-късно дулото вече беше насочено към Фред. Люси дишаше тежко и се мъчеше да се изправи отново на крака.

— Горе ръцете! — изкомандва похитителят.

Фред се подчини моментално. Седнала на прага, Люси опипа врата си. Кръвта беше спряла. Тя изтри влагата и не видя нищо освен пот.

Шоз сграбчи Фред и го натика в арестантското помещение.

— Ела тук — обърна се той към Люси, без да отклонява пистолета от гърдите на новия си пленник.

Девойката не можеше да се помръдне.

— Ела тук, казах.

Тя се изправи с разтуптяно сърце. Щеше да я заключи в килията заедно с Фред и да офейка.

Огледа се диво наоколо за нещо тежко, с което да го цапардоса.

Изведнъж разбра, че желанието й да го атакува е глупаво и няма да даде резултат. Шоз я наблюдаваше внимателно, изчакваше. Тя се приближи бавно, без да престава да търси отчаяно начин да се откопчи, за да осуети плановете му. Не успя да измисли нищо. С хрипкаво ръмжене той я хвана нетърпеливо за ръката и я избута напред. Пистолетът в ръката му не трепна нито веднъж. Тя изкрещя възмутена от грубото му отношение. Без да й обръща внимание, той бръкна в предния джоб на елечето й, измъкна носната й кърпичка и я натъпка насила в устата на Фред, след което го изблъска на леглото.